Емилио Салгари
Горският вампир
По мнението на някои пътешественици горите на Южна Америка са много по-опасни от африканските. В тях обитават множество хищници, жадни за човешко месо.
Човекът, който минава през тези гори, рискува да загуби живота си буквално на всяка крачка, защото е застрашен не само от зверовете, но и от хвъркатите животни, както и от растенията, под чиято сянка може да заспи вечен сън.
През 1886 г. колонизаторите на Уругвай бяха силно разтревожени. От уста на уста се носеше мълвата, че в буйните гори, къпани от река Токантин, са намерени златни залежи. Огромно число емигранти се стекоха, за да опитат щастието си, като се надяваха, че ще се завърнат в своите отечества с пълни кесии злато.
Между първите пришълци в тези девствени гори бяха братята Пурако — двама славни младежи на по двадесет и пет години, известни със смелостта си. Бяха напуснали Сицилия, за да търсят щастието си в Новия свят.
И двамата бяха работили в златните мини на Ла Плата. Като опитни работници те смятаха бързо да забогатеят и да се върнат щастливо на родния си остров.
Снабдени с едно муле, с оръжие и с хранителни припаси за един месец, Джовани и Марко напуснаха Санта Роза де Дилен и пресякоха десния бряг на Уругвай.
След петнадесетдневно мъчително пътуване те пристигнаха без премеждия в девствените гори, за които се разправяше, че крият в себе си злато.
Огромни дървета се накланяха едно срещу друго, свързани с дълги лиани. По тях бяха накацали червени и зелени папагали, Малкй маймуни с дълги ръце скачаха по клоните и правеха разни чудновати движения.
Братята гледаха с почуда. Едва сега си дадоха сметка за куража си да тръгнат сами всред тези непознати места. Но надеждата да намерят в скоро време богат златен залеж им даваше кураж и те навлизаха все по-навътре в гъстата гора. Стигнаха до една горска полянка, заобиколена с високи кокосови орехи и банани, отрупани с плодове.
— Да спрем тук! — каза Джовани. — Струва ми се, че това място е удобно за бивак. А може би тази почва крие златото, което търсим.
Дълбоко мълчание цареше в околността на полянката. Като че тук нямаше животни, нито пък птици.
Решиха да си построят колиба. Материали не липсваха. След това щяха да изорат малко земя и да посеят жито и царевица.
Току-що бяха завършили колибата и се канеха да разкопаят наоколо, за да търсят златни залежи, когато от края на гората излезе индианец с огромно телосложение и с лице, нашарено с бяло и червено, с черни вежди и пробити бърни, в дупките на които можеше да се вкара зъб на глиган. В дясната си ръка държеше особен вид тръстикова пръчка, дълга два метра, а в лявата — сноп стрели.
Щом забелязаха дивака, Джовани и Марко прекъснаха работата си и грабнаха пушките. Бяха видели в ръцете му най-страшното отровно оръжие на южноамериканските индианци.
— Какво правят тук белите хора? — запита ги индианецът на развален испански език. — Не знаят ли, че това са земите на червените хора?
— Кой сте вие? — запита Джовани също на испански.
— Горският вампир. И ако пожелая, мога да ви изпия кръвта още тази нощ.
— Нека господин вампирът си отиде и ни остави на мира, ако не желае да изпита нашите оръжия — каза по-малкият брат Марко.
— Значи не вярвате на думите ми? — рече ядосано индианецът, като хвърли зверски поглед към тях.
Същата минута той изсвири. От близкото дърво хвръкна грамаден прилеп с червеникави криле и люспеста кожа и кацна на рамото на дивака.
— Ето хвъркатото животно, което ще изпие кръвта на белите хора, ако не напуснат страната на Патаус.
Като изрече това, той изчезна в гората. Братята бяха така изненадани от появата на хвъркатото животно, че дори не успяха да стрелят срещу индианеца.
— Е? — запита Марко. — Какво ще кажеш за това, братко?
— Индианецът поиска да ни сплаши.
— Какво беше това животно?
— Опитомен вампир.
— Опасен ли е?
— Да, братко — каза Джо вани, като се изправи замислен. — Тези прилепи, тъй многобройни в тази страна, видят ли заспал човек или животно, нападат го, продупчват кожата му и със смукалото си изсмукват кръвта му.
— И сигурно убиват.
— Не, но отслабват организма и за няколко нощи могат да уморят избраната от тях жертва, човек или животно.
— Но индианецът люто ни се закани.
— По дяволите тоя дивак и вампира му. По-добре да продължим — отвърна Джо вани.
Погълнати от работата, двамата скоро забравиха заплахата на вампира от Уругвай.
Усилията им скоро се увенчаха с успех. След кратко копане те намериха една златна жилка. Радостта им беше голяма. Значи мълвата за баснословните богатства, скрити в недрата на девствените гори, не беше празни приказки.
Братята използуваха близкото поточе за промиване на златния пясък. Първият им опит ги възнагради богато. До вечерта събраха близо половин килограм злато.
Щастието ги споходи. Ако златната жилка не се изчерпеше за няколко месеца, можеха да станат собственици на голямо състояние.
— Ще се върнем в нашата Сицилия като перове — разправяше Марко, гледайки жадно златния прах.
— Да, но ако ни нападнат? — добави Джовани.
— Кой може да ни нападне? — запита Марко. — На четиридесет мили оттук няма жив човек.
— А индианецът?
— Да върви по дяволите. Искаше само да ни сплаши. Нищо повече.
Но за нещастие се случи обратното.
След една скромна вечеря от сланина и хляб — обикновена храна за златотърсачите — двамата братя изпушиха по лула и се приготвиха да си лягат. Джовани спеше леко. Към полунощ дочу някакъв шум навън. Предполагайки, че някой леопард обикаля около колибата, той не се осмели да отвори вратата и да провери.
Грабнал пушката в ръка, златотърсачът се ослушва известно време, след което си легна наново и продължи съня си.
Какво бе учудването му сутринта, когато видя кръв по ризата и по лицето си.
Повдигна се и поиска да отиде при брат си, но изнемощял падна в леглото.
— Вампирът! — извика той пребледнял. — Значи дивакът изпълни заканата си.
Направи свръхусилие и отиде при Марко. Но и той беше изцапан с кръв. От една невидима почти дупчица под слепите му очи струеше кръв.
Джовани го хвана за раменете и го раздруса. Марко се пробуди и когато погледна брат си, остана учуден.
— Каква е тази кръв по лицето ти? — попита той с отпаднал глас.
— И твоето лице е окървавено — отвърна Джовани. — Вампирът на индианеца.
— Но как е станало?
— Докато сме спали.
— Чувствувам се без сили. Доста кръв трябва да е изсмукал проклетникът.
