Погледнах уплашено моряка. От няколко минути и аз усещах болки в корема. Като че в гърдите ми гореше огън.
— Какво говориш, Махот? — запитах уплашено аз.
— Истина, капитане. Тези кучета са турили отрова в рибата и във фурмите. Гледайте. Всички моряци се превиват от болки като змии.
Печална бе картината, която видях в този момент. Моряците се търкаляха по кувертата и пъшкаха болезнено, като че бяха заболели от морска болест.
Усетих как~кръвта ми се смръзва в жилите и косите ми настръхват.
Нямаше място за съмнение: тези разбойници ни бяха отровили, за да завладеят след това кораба без каквато и да е съпротива.
Подпомаган от Махот, започнах да окуражавам моряците. Карах ги да повръщат насила. Но в този момент запищяха куршуми, някои от които пробиха мачтата.
— Арабите нападат, капитане — извика Махот. Помъчих се да стана и да си взема оръжието, но силите ме напуснаха и аз паднах пред моряците. Страшни, непоносими болки ми късаха червата.
— Капитане, другари, на оръжие! — викаше Махот. — Разбойниците наближават.
Никой не помръдна. Не можехме дори да вдигнем ръка.
Пушечните изстрели зачестиха. Дочуха се и дивите викове на арабите.
Не мина много време и няколко души се покатериха на кувертата. Видях как Махот вдигна във въздуха железен чук й го размаха с нечовешки усилия.
Чуха се нови викове, а след това пушечни гърмежи. Нещо ми притъмня пред очите, после съм загубил съзнание.
Когато дойдох на себе си, не бях на борда на кораба. Лежах проснат в пустинята, здраво вързан за един забит в земята кол.
Пред погледа ми се издигаше една арабска палатка. На върха на кола беше забита окървавена човешка глава. Когато погледът ми се впери в страшния трофей, неволно нададох страшен вик. Главата беше на храбрия ми моряк Махот.
При този вик от палатката изскочи един арабин с пушка в ръка. Лицето му беше черно, а главата — обвита с голяма чалма. Носеше бяла мантия.
Като видя, че се извивам и се мъча да скъсам въжето, човекът насочи дулото на пушката към гърдите ми.
— Капитанът на кораба се излага на смърт — каза той.
— Убий ме, както си убил другарите ми, разбойнико — изревах аз.
Той ме погледна изумен.
— Другарите ти не са умрели — каза той. — Умрелият човек не струва нищо, когато живият може да се продаде на добра цена.
— Не са ли умрели моряците? — запитах аз.
— Не вършим такива глупости.
— Тази глава не е ли на Махот? — извиках аз с яден и задавен от сълзи глас.
— Този великан уби петима от нашите хора. Трябваше да го довършим, иначе щеше да ни изтреби до един.
— Бедният Махот!
— Останалите са живи отговори арабинът.
— А моят кораб?
— Изгорихме го, за да можем да вземем желязото, което тук, в пустинята, е по-ценно от среброто.
— Разбойници! — извиках аз бесен.
Арабинът вдигна рамене, изсмя се в лицето ми и приближите изваден нож.
С един замах отряза въжето и каза:
— Свободен си, но не ще избягаш, в това съм сигурен. След това си влезе в палатката.
Той добре знаеше, че не мога да избягам от това място. Пред мен се простираше безкрайният океан, а зад мен — сухата безводна пустиня. Ако опитах да се отдалеча, нямаше да стигна далеч — жаждата и гладът щяха да ме довършат.
Възползувах се от временната свобода, за да подиря другарите си.
Лагерът на пиратите се състоеше от четири палатки, заобиколени с бодлива тел. Имаше няколко камили и черни овни, които пасяха рядката и твърда трева между пясъчните дюни. Щом прескочих телената ограда, запътих се към брега, където се виеха димни вихрушки.
Бедният ми кораб бе разбит сред пясъчните блокове. Течението го бе оставило на открито. Мачти, мост, стени — всичко бе изчезнало и превърнато в безформена овъглена маса.
Арабите бяха натрупали на брега всичкото желязо, от което по-късно щяха да правят копия, ножове, брадви и други оръжия.
Моите моряци бяха заети именно с тази трудна работа. Трябваше да се ровят всред пушека, да търсят железа и да ги влачат на брега.
Прътовете плющяха по гърбовете на нещастниците, които не смееха да си починат.
Щом ме видяха, горките, почти в един глас запитаха:
— Капитане, къде е Махот?
— Убит е — отвърнах печално аз.
— По-добре и нас да сполети същата участ — добави един от тях. — От три дни работим като кучета. В замяна на това ни бият непрекъснато. Хранят ни с варено просо и фурми… На четвъртия ден бе прибрано всичкото желязо. Главатарят на арабите, който ми разряза въжетата, ме повика пред палатката си. Показа ми изсушената глава адавадените очи на бедния Мах от и нареди:
— Ако не искате да ви сполети същата участ, пригответе се за тръгване.
— Къде ще ни водиш? — запитах стреснато аз.
— На изток, оттатък Хагар, откъдето изгрява слънцето.
— Какво ще правиш с нас? Защо ни отвеждаш толкова далеч от морето?
— Кой си ти, та ме питаш? — изрева главатарят, като ме изгледа свирепо.
— Капитанът на кораба — отговорих аз.
— Не, сега ти не си капитанът на кораба, а нещастен роб, който не струва повече от една камила.
— Роб ли? — извиках гневно аз.
Разбрах какво мислеше да прави с нас този разбойник. След като подпали кораба и уби Махот, сега искаше да ни закара в пустинята и да ни продаде като роби на някой африкански султан от вътрешността на страната. При тази мисъл кръвта нахлу в главата ми и си помислих да удуша този свиреп човек.
Другарите ми бяха вързани. Само моите ръце бяха свободни. Без да мисля за опасността, на която се излагам, се хвърлих върху арабина и го хванах за врата. Нападението бе така ненадейно, че той нямаше време да си вземе пушката. Падна, като повлече и мен върху себе си. Пръстите му се впиха във врата ми.
Другарите ми не можеха да ми помогнат, защото бяха вързани. Но се довлякоха пред палатките и попречиха на арабите, които тичаха от всички страни, да помогнат на главатаря си. Въпреки това аз се борех отчаяно и исках да отмъстя за бедния Махот.
Главатарят започна да хърка. Лицето му стана по-черно от въглен, очите му се разшириха и изскочиха от орбитите.
Още малко и той щеше да стане труп в ръцете ми. Другарите му насила разкъсаха кордона на моряците и успяха да изтръгнат водача си от ръцете ми. Хванаха ме, вързаха ме здраво и жестоко ме пребиха. След това ме хвърлиха в една палатка.
Знаех, че не ме очаква нищо добро. От часовоя пред палатката разбрах, че арабите са се събирали на съвет и в момента решават съдбата ми.
Нощта настъпи, без да разбера какво са решили. Изминаха осем мъчителни часа.
Най-сетне, когато луната изскочи, видях арабите да оседлават камилите и да разглобяват палатките. В главата ми проблясна малка надежда. Ако заминеха, без да ме убият, това означаваше, че са се отказали да отмъстят за главатаря си.
Първите натоварени с желязо камили заминаха. След тях потеглиха другите с товара на палатките и
