Емилио Салгари
Драма в пустинята
Старият капитан Легран привърши обикновената си разходка по задната част на кораба, запали за трети път лулата си, облегна се на перилата и ми каза с тайнствен глас, като сочеше брега:
— Ето там… Виждате ли онази бяла точка? Ех, каква страшна нощ беше, синко! …
Спрях се и загледах капитана на кораба. Лицето му беше набръчкано, а кожата му — добила вече бронзов цвят. В този момент преживяваше нещо дълбоко.
Нашият кораб се връщаше от Южна Африка и сега минаваше на около три мили от сухото крайбрежие на Западна Сахара, което се простира от границата на Сенегал до Мароко. Движехме се, тласкани от лек попътен западен вятър.
Тук брегът наистина изглеждаше пуст, без градове и селища, настлан с пясъчни дюни и опасни каменисти брегове, в които със страшен шум се разбиваха вълните на Атлантическия океан.
Капитан Легран, красив мъж, марсилски тип, имаше около четиридесетгодишна морска служба. След кратко мълчание той удари с юмрук по борда на кораба и каза:
— Да… точно тук… пред онзи връх, наречен белият, ни нападнаха онези проклетници. Ах!… Ако в онази нощ имах няколко оръдия, щях да освободя пустинята от тези разбойници.
— Извинете, капитане — прекъснах го аз. — Но мога ли да знам за кого говорите?
Капитан Легран ме погледна учудено, че не го разбирам, но след това се опомни и каза:
— Ах… да! Наистина. Онази нощ вие не бяхте с нас… Щастие сте имали, млади момко, защото сега нямаше да сте жив и да ме слушате. Само аз се спасих от ръцете на тези пустинни пирати. Бедните ми другари!… Кой знае къде са сега! Може би в някоя далечна област из Централна Африка или пък са загинали в страшни мъки от търговците на роби.
— Капитане, не желаете ли да ми разкажете за това приключение? Не съм чувал нищо за него, а по всичко личи, че е твърде интересно.
Марсилецът изпусна няколко кълба дим, хвана ме под ръка и ме заведе на капитанското мостче. Над главите ни беше опънато платнище, за да ни предпазва от палещите лъчи на африканското слънце. Поръча да донесат последната бутилка бира, изпи една чаша и започна …
Това, което ви разказвам, се случи преди пет години. Макар и отдавна, струва ми се, че беше вчера. Тогава командувах един малък стотонен кораб, поверен ми от един марсилски корабостроител. Обслужвах крайбрежията на Сенегал. Продавах на негрите медни, позлатени пръстени, стъклени перли, стари пушки и други неща, от които изкарвах добра печалба. Взех със себе си седем моряци, всички от Марсилия, и един домакин, който притежаваше такава сила, че можеше да убие вол с юмрука си.
Бедният Махот! Неговата необикновена сила май го погуби. Защото той стана първата жертва на тези разбойници.
Направихме добра сделка със сенегалските селища. След като разпродадохме всичко, се насочихме към Гибралтарския проток. Отивахме до някой испански крайбрежен град, откъдето щяхме да натоварим нови стоки за продан. Отначало пътуването минаваше леко и щастливо, въпреки силните вълни на Атлантическия океан, които доста ни поизплашиха. Но когато навлязохме в тези места, обзе ни онова спокойствие, познато само в тропическите краища.
Корабът ни спря, като че бе закован от някое морско чудовище. Едва можахме да минем няколко мили. И това за двайсет и четири часа.
На около две мили от нас се издигаше онзи връх, нареден белият. Бяхме доста угрижени, защото течението ни тласкаше към него. Близо шейсет часа, откак корабът ни се намираше почти в покой. Привечер на третия ден забелязахме да се отделят няколко черни точки от брега и да се насочват към нас.
Пръв ги забеляза Махот и дойде да ме предупреди.
— Капитане каза той, — изглежда няколко лодки искат да ни приближат.
Не повярвах на донесението му или по-скоро не обърнах внимание, защото знаех, че тези брегове са необитаеми.
Рядкост бе да се види някой бедуин с камилата си зад скалите. Знам, че тези пирати на пустинята не обичат морето и затова не отдадох голямо значение на думите на моя храбър моряк.
Не мина много време и Махот ме намери в каютата ми, за да ми каже:
— Капитане, не съм се излъгал. Няколко лодки приближават към нас.
Този път нямаше място за съмнение. А знаех, че Махот вижда на далечно разстояние, като че си служи с далекоглед. Скочих от леглото си и отидох веднага на кувертата.
Луната, току-що изгряла, осветяваше величествено водите на океана и позволяваше да се види не само африканският бряг, но и белият връх.
Махот не се лъжеше.
Четири лодки, напуснали брега, се насочваха срещу ни. Отначало помислих, че са корабокрушенци — моряци в този див негостоприемен бряг, които са намерили спасение в лодките. Махот още веднъж ме извади от заблуда.
— Не, капитане — каза той уверено. — Тези хора са араби от пустинята и са въоръжени. Не забелязвате ли белите мантии и блясъка на пушките им на лунната светлина?
— Може би идват да ни предложат стока за обмен — отвърнах аз. — Имаме една каса дреболии. Ще им ги дадем срещу овце и сол.
Махот не отговори. Забелязах обаче, че не беше спокоен.
След четвърт час една от лодките приближи към задната част на кораба, а другите привидно продължиха пътя си в морето. В лодката седяха седем души с черни като въглен лица. Повечето от тях бяха слаби, пъргави и нервни, въоръжени с дълги пушки, каквито носят скитниците от Сахара, и препасани с извити ятагани.
Един от тях изкачи въжената стълба на кораба, стигна до средата и извика:
— Бъдете здрави!
— Какво желаете? — запитах аз.
В това време Махот бе събудил моряците и въоръжен с метален чук, чакаше на няколко крачки от мен.
— Дошли сме да предложим риба — отговори черният. — Желаеш ли да купиш? Ще ни дадеш в замяна малко тютюн и барут.
Предложението ми се видя толкова естествено, че в мен изчезна всякакво подозрение. Приех го въпреки неодобрителните мимики на Махот.
Арабинът слезе в лодката и се завърна с кошница прясно уловена риба. В замяна на това му дадох тютюн и малко барут.
Преди да отплува лодката, арабинът извика:
— Вземете и това — и подхвърли една кошница от палмови листа. — Фурмите са отлични!
След това лодката се отдалечи към белия връх на брега, докато останалите продължиха към вътрешността на океана. Сигурно отиваха да ловят риба в съседните пясъчни плитчини.
— Имаш ли да кажеш нещо, Махот? — запитах подозрително моряка. — Тези араби въпреки разбойническия си вид са по-благородни от самите сенегалци.
Махот обаче поклати неодобрително глава и не отговори. Изглежда не им вярваше. За жалост този славен моряк се оказа прав. Ако бях взел под внимание подозренията му, бедата, която ни сполетя по- късно, щеше да бъде избягната.
По време на затишието, което цареше в морето, прибрахме платната и се приготвихме за вечеря. Рибата беше отлична. Вече две седмици как не бяхме яли нещо прясно. Набързо изпържената риба излапахме лакомо, а после дойде ред и на фурмите.
След тази богата вечеря се готвехме да прекараме по-спокойна Нощ.
Не минаха два часа и Махот приближи бледен и изменен. Ръцете му бяха на гърдите. Като че нещо го задушаваше. Той се гърчеше от силни болки.
— Капитане — каза със задавен глас той. — Арабите ни отровиха.
