Емилио Салгари
Златният бряг
Искам да ви разкажа една истинска случка. Научих я при едно от пътуванията ми в Западна Африка.
През 1880 г. се намирах на Златния бряг в малкия град Оура. Казвам малък, защото с изключение на дребните чифлици, собственост на холандски и германски търговци, в него имаше няколко бедни сламени колиби, покрити с палмови листа.
Това градче бе населено от негри, местни хора с дебели бърни, сплескани носове, ниски чела, редки къдрави коси, винаги намазани с олио или друга мазнина, което им придаваше отвратителен вид и ги караше да миришат лошо, особено на палещото слънце.
По онова време градецът бе част от Дахомейското царство, окупирано после от французите. Колко ужаси се разказваха за монарсите на това царство! Те минаваха за най-кръвожадните в цяла Африка, и то с право.
Жестокостите на царете бяха нечувани. Всяка година, под предлог, че трябва да се омилостивят боговете, на които се кланяха, царете принасяха в жертва хиляди и хиляди роби. Разправят, че на големите празници нареждали един до друг триста вола и триста роби и по даден знак палачите търкулвали на земята главите им.
Преди няколко години един от тези жестоки царе заповядал на едно празненство да убият хиляда роби и с главите и да украсят царския палат. Друг цар пък, след като пленил няколко нигерийци, за да убие скуката си, накарал ги да танцуват пред него и като отплата заповядал да ги побият на колове!
Мога да ви разправя хиляди други извършени престъпления. Тъй например, когато умирал някой цар, избивали хиляди роби, за да го придружават в дългия му път за оня свят. Ако се съграждал нов храм, най- напред напоявали земята с човешка кръв. Ако умирал член на царското семейство, напоявали смъртната урна с кръв. Ако някоя армия бивала сразена, всички войници, виновни за загубата, бивали убивани. Ако някой пратеник донесял лошо известие, царят заповядвал да го набият на кол пред собствените му очи. Ако …
С право може да се каже, че царството се превърнало в огромна гробница. И наистина, на всяка крачка във вътрешността на страната се срещали човешки кости.
След като имате представа за това варварско царство, ще ви разкажа случката, която ви обещах.
Между туземците, които идваха на борда на нашия кораб, забелязах млад строен негър със съвършено бели коси. Беше силен, снажен, с развити мускули. Можеше сам да вдигне котвата, която трима души вдигаха с мъка.
Този туземец се казваше Онго. Беше родом от царството Бенин. Учуден, че виждам млад негър с бели коси, веднъж през почивката го запитах каква е причината за побелелите му коси.
— От страх — отговори той на доста сносен френски.
Погледнах го изпитателно. Никога не можех да предположа, че толкова силен човек, който изглеждаше и жесток, може да изпита страх.
Той сигурно разбра изненадата ми, защото побърза да ми обясни:
— Все пак бях един от най-известните ловци на лъвове и леопарди. Убил съм много от тези зверове, и то с голи ръце.
— Добре. Ако ми разкажеш как са ти побелели косите, ще ти подаря една хубава червена връзка.
Доволен от това ми обещание, негърът ме покани вечерта в колибата си, която се намираше на брега под сянката на голямо бананово дърво.
Направих му тази чест и отидох.
Ето какво ми разказа Онго:
Трябва да знаете, че дахомейските негри между многото си чудатости почитат змиите, като вярват, че те са обичани от техните божества.
Във Видак намерих един храм, посветен изцяло на тези отвратителни влечуги. В храма имаше десетки пазачи, натоварени да хранят змиите.
Всеки, който срещне змия — а такива има много из гората, — трябва да я хване кротко и да я занесе в храма.
Разправят дори, че една майка, чието дете било ухапано от змия, вместо да се отчая и да убие хищното влечуго, го хванала и го занесла във Видак.
Царят също почита змиите. По негова заповед се наказва със смърт всеки, който измъчва или убие тези грозни животни.
Казах ви, че преди да стане хамалин на пристанището, Онго бил ловец на лъвове. Надарен с необикновена сила и смелост, той ходел на лов в гъстите гори и с копието си убивал най-страшните зверове.
Славата му растяла и се носела надлъж и нашир. Дори Желете, царят на Дахомия, който царувал по онова време, пожелал да го види и го принудил да му подари половината кожи от убитите лъвове.
Един ден, по време на преследването на един лъв, появил се в околностите на Абомей, столицата на царството, бил ненадейно нападнат от питон.
Тези змии не са отровни, но притежават такава сила, че могат да направят на пита тялото на вол.
Питонът бил дълъг седем метра и дебел колкото бедрото на човек. Изненадан от опасния противник, който се увил около тялото му, Онго нямал време да изтегли ножа от пояса си. Всеки друг можел да бъде превърнат в кървав куп месо, но не и Онго. Той хванал с двете си ръце главата на чудовището и му пречупил врата.
Така негърът се спасил — или поне така си мислел. За негово нещастие обаче една дворцова дама присъствувала на страшната сцена и вместо да се възхити от героичния му подвиг, го обадила на царя.
А змията била обявена за свещена и на никого не се разрешавало да я убива. За да изпълни царската заповед, Онго не трябвало да се противи, а да се остави да бъде погубен от змията.
Онго не подозирал опасността, на която се излагал. Убеден, че никой не го е видял, а така също, че е действувал, за да спаси живота си, той продължил да ловува. След дълго скитане из гората успял да убие един лъв, одрал му кожата и потеглил за Абомей.
Придворната дама веднага изтичала да го наклевети. Онго не подозирал нищо, напротив, бил доволен от щастливия лов и гордо влязъл в града. Какво било учудването му, когато тридесет души от царската стража го заобиколили.
— Царят желае да види безстрашния ловец — казали те.
Въпреки куража си Онго се разтреперил. Той знаел, че царят не ще му прости, ако научи за убиването на питона. За миг помислил да се пребори със стражата и да избяга, но размислил. В това време приближила една група въоръжени жени. Царят на Дахомия държал женски отреди, отбрани от най- хубавите и най-здравите жени, които се ползували с по-голяма слава от воините мъже. След сражения жените проявявали страшна жестокост, като избивали всички ранени.
Щом жените приближили, Онго не посмял, да се възпротиви. Оставил се да го хванат и да го отведат в една дървена колиба, пред която били поставени постове.
Сега вече знаел какво го очаква. Утешавала го само мисълта, че като роден в съседното царство Бенин може би ще му простят, ако каже, че не познава тукашните закони.
На другия ден Онго бил закаран под силна стража в царския дворец. Царят го приел в градината си, излегнат върху меко легло под сянката на чадъра, украсен с крокодилска кожа.
— Знаеш ли защо те водят при мен? — запитал го Желете. — Какво си направил вчера в гората?
— Убих един лъв — отговорил Онго.
— Но си убил и един питон — добавил царят. — А законът казва: който убие змия, ще трябва да умре. И ти ще умреш!
