Последният подвиг
Жан Баре, с изпокъсани дрехи и почерняло от барут лице, се втурна по стълбите на палата. След него тичаха Дурга, братът на Бенда и един малък отряд въстаници. Той бързаше да намери махараджата, за да го плени и предостави на тълпата. Слугите не смееха да препречат пътя му; кандиотите захвърляха оръжията си и молеха за милост.
Бяха претърсени всички зали, галерии и покои на махараджата, но него го нямаше. Жан Баре не можеше да допусне, че е успял да избяга; тъкмо се канеше да почне претърсването отново, когато хората му доведоха при него един човек. Човекът бе примрял от страх и молеше за милост.
Един от въстаниците побутна пленника към французина и каза:
— Това е първият министър на махараджата. Намерих го в градината на палата, тъкмо когато се канеше да слезе в едно подземие. Той може да ви каже къде се е скрил неговият господар.
Като видя французина, министърът падна на колене и замоли:
— Милост, господине… Не ме убивайте!
— Стига си хленчил. Отговаряй! Къде е господарят ти?
— Не е тук.
— Къде отиде?
— Избяга преди един час.
— С кого?
— С министрите си и с десетина други сановници.
— Невъзможно. Улиците бяха пълни с въстаници. Щяха да го познаят.
— Той си отряза брадата и смени дрехите си. Кълна ви се, че никой не го забеляза.
— Къде отиде?
— На брега, за да се присъедини към флотата си.
Французинът подскочи.
— Флотата си?… Къде иска да отиде?
Министърът се поколеба.
— Говори, иначе ще кажа да те хвърлят от прозореца.
— Каза, че иска да удари Амали в сърцето.
— Не разбирам.
— Говореше за Мизора.
Жан Баре пребледня.
— Злодей! Сега разбирам. Той иска да атакува замъка в отсъствието на Амали. Дурга, Дурга!
— Какво има? — отзова се веднага помощникът.
— Нареди да приготвят двадесет от най-бързите коне.
— Заминавате ли?
— Няма време за губене. Животът на Мизора е в опасност. Нали разбираш? Ако попадне в ръцете на брат си, тя ще бъде завинаги загубена за Амали. Махараджата е способен да я убие.
След това Жан Баре се обърна към брата на Бенда и нареди:
— Задръжте този човек до моето завръщане.
Когато французинът излезе на двора, навън го чакаха двадесет въоръжени въстаници на коне. Жан Баре се метна на седлото. Конниците препуснаха в галоп по улиците на града.
Ликуващият народ, който празнуваше с песни и танци свалянето на махараджата, позна Жан Баре и горещо го приветства.
— Да живее белият човек! Да живее нашият генерал! Нека Буда му дари дълъг живот!
Като излязоха от града, конниците се отправиха към Абалтор, където се надяваха да намерят Амали и ловците на бисери.
Времето бе прекрасно. Вятърът беше утихнал. По всяка вероятност ловците на бисери вече бяха слезли на брега.
— По кой път може да е тръгнал махараджата? — попита Жан Баре Дурга, който препускаше до него. — Знаеш ли къде се намира неговата флота?
— Чух, че откакто претърпя поражение край нашата скала, тя се намира в залива Шанил.
— На какво разстояние от Абалтор е този залив?
— На около двадесет и пет мили.
— Това са два часа път. Трябва да побързаме, за да попречим на махараджата да отплува с някоя гемия.
— Ами ако закъснеем?
— Ще се присъединим към ловците на бисери и ще започнем да преследваме флотата му. Разполагаме с достатъчно гемии, а освен това с нас ще бъде и „Бангалор“.
— Трябва да намерим възможно по-скоро Амали.
Към обяд конниците стигнаха до крепостта. Разстоянието между нея и залива бе около шест мили. Не бяха изминали и половината разстояние, когато чуха гласове.
Жан Баре пришпори коня си и излезе напред. Скоро той прекоси гората. Брегът беше покрит с народ. От океана продължаваха да идват стотици гемии.
— Ловците на бисери! — възкликна французинът и се хвърли в обятията на Амали.
Царят на ловците на бисери не вярваше на ушите си.
— Мадури махараджа! — повтаряше непрестанно той, сякаш се страхуваше, че не е разбрал добре. — Яфнапатам е в наши ръце… Въстание… Аз пък мислех, че сте загинали в боя, и бях започнал да ви оплаквам… Господи, струва ми се, че сънувам.
— Тогава се събудете и слушайте какво ще ви кажа! Махараджата е успял да избяга и се готви да отмъсти.
— Как? Ние сме петнадесет хиляди.
— Колко души оставихте да пазят скалата?
— Замъкът ми не се нуждае от охрана.
— Махараджата се готви да го нападне и да отвлече Мизора.
— Мизора е в опасност?! Мизора е застрашена?! — извика Царят на ловците на бисери. — Злодей… Той е способен да я убие, само и само да не стане моя жена.
Той скочи като луд и извика:
— В океана! В океана! Качвайте се на гемиите! Да вървим към моята скала!
Ловците на бисери, които не можеха да си обяснят тази внезапна заповед, тръгнаха след своя господар. „Бангалор“ се приближи към брега. Жан Баре и Дурга също последваха Амали, който даваше заповеди с отчаян глас и обясняваше на предводителите причината за внезапното заминаване.
— Успокой се — постави ръка на рамото му французинът. — Махараджата е тръгнал само няколко часа преди нас.
— Ами ако е вече в океана?
— Дори на скалата ви да има само няколко души, тя пак няма да може да бъде превзета преди нашето пристигане.
— Това е така — съгласи се Царят на ловците на бисери, вече поуспокоен. — Толкова съм ви признателен! Без вас щях да загубя Мизора. Никога не съм предполагал, че този човек може да бъде така безсърдечен.
Докато гемията излизаше от залива, Амали разказваше на приятеля си как е успял да навлезе с групата си в гората и да стигне до „Бангалор“, където чакал пристигането на ловците на бисери.
Голямата ескадра на ловците на бисери излезе от залива и потегли на юг. Новината, че техният цар ще се сражава с махараджата, за да му попречи да превземе скалата и отвлече Мизора, се разнесе бързо по всички гемии. Храбрите моряци, на които още не се беше представил случай да покажат своята смелост, изгаряха от нетърпение битката да започне, колкото се може по-скоро.
Гемиите се носеха бързо в спокойните води на океана. Към четири часа след обяд, когато флотата заобикаляше носа на залива, ловците на бисери забелязаха тринадесетте гемии на неприятеля.
Синхалите веднага познаха враговете си. Гемиите им се разделиха на две групи. Едната зае отбранителна позиция, а другата се опита да се изтегли в океана.
