— Само така трябва да се постъпва с тези кучета! — извика махараджата.
Сановниците не посмяха да направят нищо, за да предовратят убийството.
По улиците пукотевицата продължаваше. Целият град беше обхванат от пламъци. При оттеглянето си кандиотите опожаряваха всичко, защото смятаха, че по този начин ще забавят настъплението на въстаниците.
Махараджата крачеше като див звяр по малката тераса. Той се спря пред първия си министър и попита:
— Дали ще пристигнат навреме подкрепленията?
— Съмнявам се, Ваше Величество. Ловците на бисери сигурно вече са слезли на брега. Те са много — десетки хиляди.
— Значи с мен е свършено! — скръцна със зъби махараджата.
— Остава ми да се надявам на флотата и на четирите хиляди кандиоти, пръснати из земите ми. Може и да победим.
— Но ако остана тук, ще ме пленят.
— Бих искал да ви посъветвам, с ваше позволение.
— Точно това очаквам от теб, негоднико, тъй като ти си първият ми министър.
— Напуснете палата и бягайте към брега.
Махараджата го погледна с кръвясали очи.
— До трона ми ли искаш да се домогнеш? — извика той.
— Не, Ваше Величество — отвърна нещастникът с разтреперан глас и втренчено гледаше дясната ръка на своя господар, който посягаше към дръжката на меча си… — Аз ще дойда с вас.
— Ще имаме ли време?
— Да, но трябва да се преоблечете, за да не ви познаят.
— Накъде ще тръгнем?
— Ще настигнем флотата.
Махараджата се спря, озарен от внезапна мисъл.
— Амали обича Мизора — възкликна той.
— Казват, че сестра ви се е съгласила да се омъжи за него.
— Нещастница!… Още ли е в замъка на този бандит?
— Така мисля.
— Ще ударя Амали в сърцето. Щом всички ловци на бисери са тук, скалата е останала без защитници!… Добра идея! Аз ще загубя трона си, но наказанието на Амали ще бъде по-тежко… Пригответе ми едни селски дрехи. Ще се направим на въстаници и обстреляме по войските ми. Щом не искат да отдадат живота си за своя махараджа, не заслужават нищо друго.
Махараджата отряза дългата си черна брада, свали златните пръстени и огърлиците си от перли, съблече копринените си дрехи и ги замени с роба от грубо платно и панталони от бяла аба.
Четиримата му министри и десетина други сановници направиха същото.
— Въоръжете се с пушки и мечове и ме оградете, за да ме защитите. Тълпата на площада ли е вече?
— Още не — отговори първият министър.
— Дайте заповед на кандиотите да ни пуснат и да не отговарят на изстрелите ни.
— Ваше Величество — обади се първият министър, — защо не се възползвате от тайния вход?
— Кой таен вход?
— Този, който води в храма на Буда. Оттам можем да излезем, без да ни видят.
— А съкровищата ми? Нима ще ги оставя в ръцете на тези негодници?
— Още тази сутрин се погрижихме да ги заровим.
— Тежко на този, който ги докосне! Всички слязоха в едно малко подземие.
Министърът отвори една скрита врата и поведе малката група по тъмен коридор, светейки с главня. Те вървяха няколко минути в едно мрачно подземие, което ту се изкачваше нагоре, ту слизаше надолу. Най- накрая водачът отвори някаква тясна вратичка и групата влезе в пустия храм.
Отвън се чуваха гърмежи и викове.
— Къде се намира този храм? — попита махараджата.
— До външната крепост.
— Дали ще ме познаят въстаниците?
— Вие сте добре маскиран, Ваше Величество.
— А ако ме нападнат?
— Ще ви защитаваме. Напред! Нямаме време за губене.
Махараджата, който трепереше за живота си, се реши да излезе от храма. Улицата беше пълна с хора. Въстаниците отблъскваха кандиотите, които се опитваха да излязат от града.
Първият министър направи път на махараджата и сановниците, после хлопна вратата зад гърбовете им и се върна тичешком в тайния коридор, като си мърмореше ухилено:
— Сега е моментът да заграбя съкровищата ти. Твоята власт вече не съществува…
Докато махараджата бягаше, Жан Баре и неговите хора продължаваха да се бият с кандиотите. Кандиотите стреляха непрекъснато и убиха доста от хората на французина. Жан Баре повика Дурга и брата на Бенда и им каза:
— Ако продължаваме така, всички ще бъдем избити. Губим хората си, а ние изобщо не напредваме. Трябва да измислим някакъв начин, за да си пробием път.
— Господине — обърна се към него Дурга, — в града сигурно има доста много слонове. Имате ли още от онази отрова, която ги подлудява?
— Браво, Дурга! Колко съм завеян! Изобщо не се сетих за тези гиганти. Ще победим.
— Колко слона са ви необходими? — попита братът на Бенда.
— Най-малко десетина.
— След няколко минути ще ги имате.
— Докато дойдат, ще оттеглим нашата група, за да освободим пътя.
Хората на Жан Баре се оттеглиха зад близките къщи и Дурга докара след малко дванадесетина големи слона, водени от техния водач. Разтревожени от гърмежите и пламъците, дебелокожите животни искаха да се върнат, още повече че няколко куршума вече ги бяха засегнали. Жан Баре ги върза с въжета, инжектира им от отровата и каза на водача да се отстрани. Слоновете продължиха още няколко минути да се дърпат назад, изплашени от огньовете.
Кандиотите сякаш отгатнаха замисъла на французина. Те се наредиха в полукръг и се приготвиха да нападнат въстаниците.
Опасността беше голяма.
Тогава Жан Баре изкомандва:
— Започнете да стреляте във въздуха и хвърляйте по слоновете горящи главни.
Петнадесет души се отделиха и се приближиха до една горяща къща, откъдето взеха главни и започнаха да ги хвърлят по слоновете. В това време тайнствената отрова също започна да действа. Грамадните животни хукнаха и скоро стигнаха до оградата. Изплашените кандиоти се втурнаха да бягат във всички посоки.
— Насочете оръдията към слоновете и ги избийте — нареди Жан Баре. — После ще се погрижим и за кандиотите.
Въстаниците насочиха четиринадесетте оръдия на кандиотите към слоновете. Животните бяха избити до едно.
Като видяха, че опасните им врагове са мъртви, кандиотите се окуражиха и се опитаха да отблъснат нападателите. Но Жан Баре вече беше стигнал до високата стълба, която водеше към главния вход на палата.
Въстаниците, които бяха победили навсякъде, приветстваха радостно Мадури — новия махараджа на Яфнапатам.
