— Това няма да ме спаси от зъбите на крокодилите.
— Уви!
— Ако наистина мислиш така, пусни ме да си отида.
— Невъзможно. Ще се простя с главата си, ако сторя това.
— Тогава ме заведи при махараджата.
— За голямо съжаление точно това ще трябва да направя.
— Амали успял ли е да се спаси?
— Да, с цялата си група.
— А вторият отряд?
— Настигнахме го и го разбихме.
— Разбихте? — повтори бледен французинът. — А Мадури?
— Той е в ръцете ни.
Ледена пот изби по челото на Жан Баре.
— Мадури пленник!… Тогава всичко е свършено!… Бедният Амали!
Донесоха три носилки. Едната от тях беше вече заета. През платното не можеше да се види кой е в нея, но това не беше трудно да се отгатне.
— Сигурен съм, че е Мадури — прошепна французинът.
Двама души хванаха Жан Баре, обвиха го в платно и го сложиха на една от носилките. Четирима души повдигнаха носилката и я понесоха бързо. Зад нея тръгна отряд от сто души.
Жан Баре се опитваше в продължение на половин час да разхлаби въжетата, които го стягаха, но разбра, че нищо не може да направи, и се примири със съдбата си.
Носачите продължаваха да тичат. Изминаха четири часа, които на пленника се сториха цяла вечност. После носачите започнаха да вървят по-бавно. През платното проникна малко светлина.
— Пристигнахме ли вече? — питаше се французинът.
Тъкмо се канеше да зададе въпроса гласно на носачите, когато му се стори, че от далечината долитат викове и гърмежи. Покривалото на носилката се вдигна и Жан Баре видя до себе си други две носилки, оградени от войници.
— Къде сме? — попита той.
— Близо до Яфнапатам.
— Да не би да се води битка по улиците на столицата?
— Става нещо. В далечината се виждат пушеци. Чуваме и пукотевица.
Началникът на конвоя говореше въодушевено с някого. Жан Баре дочу думите: „Въстание, въстание.“
Почивката продължи пет минути. После носилката бе покрита отново и носачите я понесоха.
Виковете и гърмежите ставаха все по-близки.
Носачите вървяха около двадесет минути. Внезапно се чу повелителен глас:
— Стой! Кого носите?
— Пленници.
— Ако се противите, ще ви избием.
— Махнете се от пътя ни. Ние отиваме при махараджата! — отвърна му друг глас.
Това предизвика възмущение.
— Долу махараджата! Смърт на тиранина! Пуснете пленниците!
Двадесетина ръце раздраха покривалото на Жан Баре и той видя, че е заобиколен от войниците от конвоя.
Радостен възглас се изтръгна из стотина гърла.
— Белият човек! Спасителят на Амали! Да живее французинът!
Само за миг Жан Баре беше развързан и понесен на ръце. Отначало помисли, че сънува.
Един човек, който носеше на главата си паунови пера, се приближи до него и му каза:
— Аз съм брат на Бенда, когото вие спасихте. Искате ли да застанете начело на нашето въстание?
— Нищо не разбирам — прошепна французинът.
— Научихме, че Амали е слязъл на брега заедно с ловците на бисери, за да завладее царството на своите деди и да отмъсти за брат си. Целият народ въстана срещу махараджата. Градът е в пламъци. Бият се по всички улици, които водят към палата, пазен от кандиотите. Провъзгласихме Амали за махараджа.
— Амали се отказа от трона, още преди да го е получил. Но приемникът му е тук.
— Вие ли?
— Не!… Мадури, синът на убития брат на Амали, законният наследник на трона.
— Къде е той?
— Ето го!
Жан Баре отиде при втората носилка, раздра платното и показа младия принц.
Чу се радостен възглас:
— Да живее Мадури! Да живее нашият махараджа!
Десет ръце издигнаха момчето и го понесоха триумфално.
— Какво ще правим сега? — попита Жан Баре брата на Бенда.
— Ще тръгнем заедно с другите към палата, за да го превземем.
— Искате да убиете махараджата?
— Не, само ще го пленим. Мадури и Амали ще решат съдбата му.
— Да тръгваме!
— Ще ви наричам наш генерал. Не отказвайте.
— Приемам. Колко са вашите войници?
— Шестстотин. Останалите са хора от народа.
— Нека начело застанат военните. Другите ще вървят след тях, за да помагат в случай на нужда.
Братът на Бенда изсвири два пъти със свирката си. След петнадесет минути триста войници бяха наредени в две колони и готови за поход.
— Аз ще поема командването на първата колона — заяви Жан Баре на Дурга, — а на теб поверявам втората. Същевременно трябва да бдим и над Мадури.
— Този път никой не може да ми го отнеме.
— Напред! — изкомандва Жан Баре. — Пригответе оръжията си.
След половин час отрядите стигнаха до царския палат. Кандиотите ги посрещнаха с изстрели.
Но Жан Баре дори не мръдна. Войниците му се спуснаха напред като ураган и предизвикаха паника сред хората на махараджата. За да забавят нападението на въстаниците, те подпалиха къщите по улицата, водеща към палата.
Но всички усилия бяха напразни. Възбудени от миризмата на барута, хората на Жан Баре продължаваха да напредват. Скоро пътят пред тях бе свободен. Те се приготвиха да атакуват палата, където се надяваха да намерят махараджата.
— Ако войниците се държат добре — мислеше си Жан Баре, — махараджата ще бъде свален още тази вечер, преди да са пристигнали ловците на бисери. Мадури ще бъде новият махараджа на Яфнапатам.
Бягството на махараджата
Докато въстаниците се приближаваха към палата, за да го превземат, махараджата, загубил ума и дума от страх, гледаше от своята кула с позлатено кубе настъпващата тълпа.
Той беше разпратил хората си по всичките краища на своите владения, за да свикат кандиотите, които единствени му бяха останали верни. Освен това той подготви малката си флота. Но бързото напредване на въстаниците превърна на пух и прах всичките му предохранителни планове.
В това време един военен, покрит с прах и цял окьрвавен, се втурна в залата.
— Ваше Величество — съобщи той, — напълно сме разбити; белият човек се е присъединил към въстаниците.
Побеснял от ярост, махараджата извади един револвер и стреля във вестоносеца. Той се олюля и падна на пода.
