приближаваха към скалата.
— Жан Баре! — извика той. — Погледни!
— Виждам — отвърна французинът. — Това са гемии или военни кораби. Чия ли е тази грамадна флота? Махараджата на Яфнапатам има ли и други съюзници?
— Това не са военни кораби, а гемии — реши Амали.
— Приятелски или неприятелски?
— Струва ми се, че идват откъм рифовете на Манаар.
— Трябва да са най-малко хиляда гемии!
— Да, Жан Баре, и приближават насам. Смелост, приятели. Нашата победа е близка.
И техните противници забелязаха това. Сред хората настъпи смут. Предводителите не знаеха дали идващите гемии са приятелски или неприятелски и заспориха живо помежду си. Синхалите прекъснаха атаката и започнаха да слизат от скалата.
Гемиите бързо напредваха. В далечината се чуваха възторжени викове: „Да живее Царят на ловците на бисери!“
Синхалите се озоваха между два огъня. Те бързаха да се върнат на гемиите си.
— Не стреляйте повече — извика Амали.
Синхалите вече се отправяха към Цейлон, доволни, че са се отървали толкова леко. Ловците на бисери не ги преследваха. Те се събраха около скалата и гръмогласно извикаха:
— Да живее Царят на ловците на бисери! Да живее нашият владетел.
Завоюването на едно царство
Амали беше изненадан от броя на притеклите му се на помощ гемии. Той не предполагаше, че има толкова много съмишленици край рифовете на Манаар. Да му помогнат дойдоха над хиляда и двеста гемии и около шестнадесет хиляди синхали и индуси от Коромандел, отлично въоръжени и организирани.
Те знаеха за враждата между техния цар и махараджата на Яфнапатам. Щом чуха оръдейните изстрели откъм замъка на Амали те разбраха, че неприятелят е нападнал царя им. Веднага прекъснаха лова на бисерни миди и побързаха да му се притекат на помощ.
Амали прие водачите в голямата зала на своя замък и им каза:
— Приятели, благодаря ви за вашето неочаквано пристигане, което ни помогна да отблъснем нападателите в момента, когато бях в опасност.
— Изпълнихме нашия дълг — отвърна най-старият измежду водачите. — Щом чухме оръдейните изстрели, ние побързахме да се притечем на помощ. От името на всички мои другари аз ви моля да не губите време. Веднага пристъпете към осъществяването на вашите планове. Възползвайте се от поражението, което претърпя неприятелската ескадра.
— Тъкмо това ще направим.
— Кога тръгвате?
— Дадох заповед на Дурга да приготви гемията ми. С част от хората си ще тръгна и ще спра при Абалтор, където ще ви чакам. Всички ли сте въоръжени?
— Всеки от нас има пушка и меч. Освен това с нас плават и две гемии, пълни с муниции. След две денонощия всички ще бъдем там. Преди да сме провъзгласили нашия цар за махараджа на Яфнапатам, ние му пожелаваме добър път.
Флотата на ловците на бисери потегли. Те приветстваха възторжено своя предводител, който се качи на една височина, за да го виждат всички.
— Да се сбогуваме с Мизора — каза той на Жан Баре, — и да тръгваме. Трябва да изпреварим ловците на бисери и да подготвим мястото, където ще слязат.
— Тук ли ще оставим младото момиче?
— Да, също и Мадури.
— Не е лошо да вземете Мадури с нас; той трябва да бъде посветен във военните дела.
— Добре. Щом мислите, че така е по-добре, ще го вземем.
Отидоха да се сбогуват с Мизора. Тя бе тъжна и замислена. Нападението и бягството на синхалите я разтревожиха много.
— Мизора, ние заминаваме — каза Амали.
— За да завладеете трона ли? — попита тя с тъжен глас.
— Такава е повелята на съдбата. Двеста години вече моите близки живеят в изгнание и оплакват загубената корона.
Мизора мълчеше. Тя видя в очите на Амали особен блясък и потрепери.
— Ти ще убиеш брат ми — прошепна тя, — чета го в очите ти.
Жан Баре погледна Царя на ловците на бисери.
— Брат ми беше първородният син — каза Амали. — Той е мъртъв, но неговият син е жив. За да ти докажа любовта си, аз се отказвам от короната. Махараджа на Яфнапатам ще стане малкият Мадури. Аз ще бъда негов регент. Ти няма да бъдеш махарани и аз няма да бъда махараджа. Така ще бъдеш ли доволна, Мизора?
— Да — отвърна без колебание девойката. — Аз също ще жертвам своето честолюбие.
— Дай ми ръката си.
— Ето я, Амали.
Царят на ловците на бисери свали от безименния си пръст златен пръстен, украсен с черен, безценен бисер, сложи го на пръста на синхалката и произнесе тържествено:
— Ето знакът за нашия годеж. Да умре този, който измени на другия… Да вървим, Жан Баре. Ловците на бисери са на път за Цейлон. А ти, Мизора, моли се на Буда. Борбата ще спечели онзи, чието единствено желание е да те направи щастлива.
„Бангалор“ ги чакаше под въжената стълба. Щом те се качиха, гемията вдигна котва и напусна пещерата. Високо над мачтата се развяваше старото знаме на махараджата. Отдалеч се виждаше гербът му: три сини бисера на бял фон.
Тя ловко се промъкна между скалите и излезе в океана, поздравявайки с няколко оръдейни изстрела хората, останали да пазят замъка.
— При Абалтор ли ще спрем?
— Да.
— Дали ще срещнем отпор?
— Селото е открито, но във вътрешността има малка крепост, която ще обградим веднага. Смятам да я превземем още тази нощ, ако позволи времето.
— Времето ли? — попита французинът.
— Струва ми се, че времето ще се развали — каза Амали, загледан в един черен облак.
— От буря ли се страхувате?
— През този сезон често вилнеят опустошителни бури. Но това няма да ни попречи да слезем на брега. Напротив, ще се възползваме от бурята, за да нападнем неочаквано крепостта… Хайде да закусим, Жан Баре. Бенда и Мадури също ще дойдат в каютата ми.
Когато излязоха на палубата, черният облак напредваше бързо, тласкан от силния вятър, който се усилваше все повече. Огромни вълни се блъскаха в „Бангалор“ и го люлееха.
— Бурята ще започне скоро — каза Жан Баре.
— Да, тази нощ ще има голямо вълнение.
— А ловците на бисери?
— Техните гемии не са много големи, но са здрави и ще устоят на вълните. Сигурно ще позакъснеят.
Към шест часа вечерта океанът бе все така развълнуван. Вълните продължаваха да се гонят и да люлеят гемията. В това време заваля силен дъжд. Тласкана от силния вятър, „Бангалор“ се носеше бързо към бреговете на Цейлон.
Към десет часа вечерта в гъстия мрак се появи една светла точка. Това беше Абалтор. Амали застана на руля.
