— За Мизора.
— Аз ще я освободя и ще избия всичките ти бандити.
— Всичките? Те са двадесет хиляди и всички до един са готови да отмъстят за мен.
Махараджата злобно се засмя.
— Ти имаш двадесет хиляди души?
— Ще ги видиш, когато навлязат в земите ти и завладеят Яфнапатам.
— Празни приказки! Ако смяташ, че по този начин ще ме изплашиш, жестоко се лъжеш. Няма да избегнеш наказанието си.
— Ако държиш на живота на сестра си, съветвам те да не се докосваш нито до моите другари, нито до мен. Тя е изложена на същата опасност, на която и ние. Аз не искам да умре най-красивото момиче на Цейлон.
— Какво великодушие. Той иска да мине за защитник на всички синхалски хубавици. Ами Бенда?… И този ли предател искаш да освободя?… И него ще го сполети твоята участ. И двамата ще умрете. По този начин ще се освободя и от твоите съмишленици, и от теб, претендента за трона на Яфнапатам.
— Не забравяй, че животът на сестра ти виси на косъм.
— Нали ти казах, че ще я освободя.
— Още преди твоите хора да се приближат до моята скала, тя ще бъде мъртва.
Махараджата повдигна рамене и каза:
— В края на краищата тя е просто жена. Ще отмъстя за нея. Това е всичко.
Амали пребледня.
— Ти си толкова жесток, колкото и страхлив — извика той.
Махараджата се обърна повелително към стражите:
— Отведете този човек в неговата шатра. Той се подиграва с мен.
— Мога ли поне да знам на каква смърт ме осъждаш?
— Крокодилите в езерото са гладни. Привечер ще бъдат нахранени… Освен ако…
— Какво?
— Ако ми върнеш Мадури и Мизора.
— Мога да ти върна Мизора, но Мадури — никога.
— Защо?
— Защото един ден това момче ще отмъсти за мен и ще те свали от трона. Французинът е с него и ще му помогне.
— Проклет европеец! Не знам какво не бих дал, за да го хвана… Приготви се да умреш! Отведете го!
Когато се връщаше в шатрата си, Царят на ловците на бисери забеляза в навалицата един човек, когото веднага позна. Той прошепна:
— Един от моите моряци… Как е попаднал тук? Дали екипажът на „Бангалор“ знае, че сме пленници?!
Щом влезе в шатрата, другарите му го заобиколиха и започнаха да го разпитват.
— Ние сме загубени — призна им Амали.
— Пленницата Мизора не можа да ни спаси.
— И аз си помислих същото — каза Бенда. — Кога ще ни екзекутират?
— Привечер… Този кръвожаден звяр е приготвил за нас ужасна смърт — ще ни хвърли на крокодилите в езерото.
— Бедният Амали!
— Но аз още не съм се отчаял. Знаеш ли, че Жан Баре е успял да избяга?
— Как?
— Не знам. Убил пазачите си… Ако е свободен, той ще направи всичко, за да ни спаси.
— Но как? Сам ли?
— Сам!… Току-що забелязах в навалицата един от нашите моряци.
— Как ли са разбрали, че сме пленени?
— Тъкмо в това виждам ръката на Жан Баре. Той е намерил гемията и е побързал да изпрати шпиони, за да научи решението на махараджата. Ще видиш, че тази вечер ще получим известие от него, преди крокодилите да са ни налапали.
— Ами Мадури?
— Щом французинът е свободен, аз не се безпокоя за малкия.
— Мислиш ли — попита Дурга, — че Жан Баре има намерение да ни освободи?
— Не се и съмнявам. В противен случай нямаше да изпрати тук шпионин.
Разговорът беше прекъснат от двама слуги, които носеха блюда, пълни с ориз, плодове, и шише с палмово вино.
— Махараджата ви изпраща храна — казаха те.
— Дали не е отровна? — попита Дурга.
— Съмнявам се. Би било много тиха смърт — тъжно се усмихна Амали. — Махараджата обича кървавите сцени; той няма да ни изпрати на оня свят, преди да се е позабавлявал с нас. Така че спокойно можем да ядем.
Въпреки тежкото положение, в което се намираха, те седнаха на масата, защото не искаха да се покажат изплашени от близката смърт.
В продължение на целия ден при Амали идваха сановници и военни, които искаха да разберат местонахождението на Мадури, като обещаваха, че в замяна ще го освободят. Но Царят на ловците на бисери остана непреклонен. Освен това той не вярваше на обещанията на махараджата.
Към седем часа, когато слънцето вече залязваше, в шатрата влязоха петима военни, следвани от двадесетина обикновени войници, на които дадоха заповед да изведат пленниците. Владетелят беше напуснал лагера и ги чакаше заедно със свитата си на брега на езерото.
— Хайде — каза тъжно Амали, — нека покажем, че сме мъже.
Те тръгнаха пред отряда войници, без да показват какъвто и да било страх или слабост. Скоро стигнаха до езерото… Махараджата се беше настанил на едно високо място, срещу един остров, покрит с висока тръстика.
Амали отправи погледа си към малкия остров, който се намираше на около тридесет крачки от брега.
Помощникът му го попита:
— Нищо ли не виждаш?
— Не. Но дърветата, там долу, са достатъчни високи, за да скрият мачтите на „Бангалор“.
— Мислиш ли, че Жан Баре може да се е скрил там?
— Не знам! Но съм спокоен.
— Още ли се надяваш?
— Да, Бенда.
— Аз пък мисля, че след няколко минути всичко ще бъде свършено. Гледай какво правят синхалите.
Няколко души вързаха едно въже за клоните на две отсечени дървета.
— Искат да ни вържат. Подлеци!
Махараджата, който спокойно пушеше наргилето си, даде знак на Амали да се приближи.
— Какво искаш? — обърна се към него Царят на ловците на бисери с гордо изправена глава.
— Да направя последен опит.
— Говори.
— Ще ми кажеш ли къде е Мадури?
— Никога!
— Върни ми го и освободи Мизора. Обещавам ти, ако не свободата, то поне живота.
— Свобода за няколко седмици. След това ще ме отровиш. Но аз също искам да ти направя едно последно предложение.
— Какво?
— Ако не освободиш всички ни, сестра ти скоро ще умре.
