— Кога ще мога да си замина?
— Не съм ти казал, че си свободна.
— Нима Царят на ловците на бисери няма да сдържи думата, която е дал на моя брат? — извика Мизора, като изправи глава и сви вежди.
— Не съм давал никаква дума. Не, Мизора. Твоят брат отхвърли предложението ми. Когато му казах, че ти си гаранция за моя живот, той отговори, че в такъв случай ще бъде принуден да отмъсти за теб.
Очите на Мизора пламнаха от гняв. Трепереща от възмущение, тя извика:
— Той няма сърце! Моят живот няма стойност за него! Но как успяхте да отвлечете Мадури?
— С хитрост.
— Не се ли срещна с брат ми?
— В продължение на десет часа бях негов пленник. Той дори заповяда да ме хвърлят на крокодилите, които щяха да ме разкъсат, ако моите хора, предвождани от един смел европеец, не бяха дошли навреме.
— Но тази смърт е ужасна — прошепна ужасено Мизора.
— Все пак се отървах жив и здрав.
— Да… Но скалата ти е обсадена.
— За мен това няма никакво значение. Скалата ми е непревземаема.
— Непобедим ли си?
— Никога не съм се страхувал от неприятелите си.
Мизора го гледаше с възторг. Настъпи мълчание. След малко младото момиче каза:
— Това значи, че все още съм твоя пленница.
— Да.
— Докога?
— Докато осигуря щастието ти. Ако трябва, ще завладея целия Цейлон.
— Какво искаш да кажеш?
— Че съм готов на всичко, за да осигуря корона за най-красивата девойка в Цейлон.
Мизора трепетно попита:
— За коя красива девойка говориш?
— За теб.
— За мен?
— Скоро ще станат две години, откакто Царят на ловците на бисери е прогонен от земите на своите деди. Две години, откакто непрекъснато мисли за теб и всяка нощ те вижда в сънищата си. В деня, в който за пръв път се показа при рифовете на Манаар, ти рани сърцето ми, Мизора. Заради теб забравих кръвната омраза, която изпитвах към цялото ти семейство; заради теб останах глух на виковете за отмъщение. Сега съм Царят на ловците на бисери, без корона и без царство. Но скоро ще бъда достатъчно могъщ, за да накарам целия остров Цейлон да затрепери. Петнадесет хиляди души, смели и ловки моряци, ще тръгнат с мен, за да победят или умрат. Синхалските брегове със своите приказни богатства край рифовете на Манаар и златните и диамантените рудници ще станат мои. Всичко това — трон, огромни богатства и безброй поданици — ще предложа на най-красивата девойка, която съм виждал в Цейлон… Разбра ли ме, Мизора?
Мизора, смаяна от тази неочаквана изповед, стоеше безмълвна и гледаше Амали с широко отворени очи.
— Трон за мен?… Но аз не съм ти казала, че те обичам — прошепна тя.
— Да, но очите ти говорят вместо теб… Доскоро ти ме мразеше. За теб бях морски разбойник, похитител на невинни девойки, скитник без вяра и морал… Още ли ме презираш?… Още ли ме ненавиждаш?… Кажи, Мизора!…
Чу се дълбока въздишка.
— Ако ти предложа трона, ще го приемеш ли?
— В очите ти виждам мрачен пламък. Ти мислиш за отмъщение и никога няма да простиш на брат ми за убийството на твоя брат.
— Кажи ми, сърцето на Мизора не тъгува ли по принца на Манаар?
— Никога не съм го обичала. Дадох му своето приятелство, нищо повече.
Амали едва се сдържа да не извика от радост.
— Сега вече наистина съм сигурен, че ме обичаш — каза той.
— Не съм ти признала това.
— Ти се издаде.
— Бездната между нас е още разтворена и смъртта на моя брат едва ли ще я запълни.
— Отмъщението няма да бъде толкова жестоко, колкото си мислиш.
— Но кое царство ще завладееш тогава?
— Ще ти кажа това в деня, когато сложа короната в краката ти.
— Короната на дедите ти ли?
— Цейлон е голям — отвърна уклончиво Амали.
Мизора се приближи до Амали, сложи малките си ръце върху раменете му и промълви с тих глас:
— Някога те мразех. По едно време те съжалявах, но после започнах да се възхищавам от теб заради твоята смелост и великодушие… Сега те обичам!
— О! Мизора!
— Не знам кое царство искаш да завладееш, но се страхувам да не се излъжа в теб. Закълни се в паметта на брат си, че каквото и да се случи, няма да убиеш моя брат.
— Кълна се, Мизора.
До стаята достигна глух тътен. Амали се приближи до прозореца, откъдето се виждаше надалече в океана. Зазоряваше се. Гемиите на Манаар и Яфнапатам започваха обстрелването на острова. Хората на Амали бяха по местата си.
— Ще успеят ли да се качат на скалата? — попита плахо Мизора.
— Няма опасност.
— Вече не знам какво да желая — техния успех или твоя?
— Ако превземат скалата, ще те отведат в Яфнапатам, но заедно с теб ще вземат и моята глава, за да я предадат на брат ти.
— О! Не, не искам да те убият. Особено сега.
Успокой се! Няма да успеят. Сбогом, Мизора! Отивам при моите хора.
Оръдейните изстрели зачестиха: стреляха и от океана, и от скалата. Амали намери Жан Баре зад една височина, където бяха поставени най-мощните оръдия.
— Изглежда, че синхалите нямат намерение да си отидат. Те показват необикновена храброст — каза Жан Баре.
— Махараджата се е заклел да обезглави капитаните на гемиите, ако се върнат без главата ми.
— Макар да са дванадесет пъти повече от нас, те няма да успеят да стъпят на тази скала. Вашият остров е наистина непревземаем. Освен това хората ви са опитни стрелци. Една от гемиите бе потопена още с първия изстрел.
От гемиите на нападателите отговаряха със залп на всеки изстрел, отправен от скалата. Те се мъчеха да приближат до веригата скали при острова. Някои успяха да стоварят част от моряците си по близките скали.
Амали повика петдесет души от хората си и им заповяда да слязат по вертикалната стена на скалата и да отбият атаката на противника.
През това време четири оръдия стреляха непрекъснато по синхалите. От своя страна те отговаряха на всеки изстрел. Като видяха, че синхалите се опитват да се покатерят по скалата, хората на Амали започнаха да бутат надолу огромни канари, които смазваха нападателите.
Битката ставаше все по-ожесточена. Паднаха много убити. Ранените стенеха от болка. Огънят на оръдията подкрепяше атаката. Амали и Жан Баре, застанали на най-високото място на скалата, насърчаваха хората си. В подножието на скалата се търкаляха най-малко петстотин трупа.
Битката беше в разгара си, когато Амали забеляза в далечината множество черни точки, които се
