— Но какво ще стане с чичо ми?
— Ще го освободим. Бъди спокоен.
Момчето наведе глава и промълви:
— Махараджата е лош; той ще го убие.
— Не се отчайвай.
— Вярвате ли, че може да го освободите?
— Ще опитаме.
— Махараджата е силен, а вие разполагате само с десет души.
— Те струват колкото сто синхали. Освен това ние имаме и други хора при езерото и разполагаме с добре въоръжена гемия.
— Все пак сте малко.
— Днес сме десет, утре ще бъдем десет хиляди. Всички ловци на бисери се подчиняват на твоя чичо. Ако се наложи, ще ги извикаме и те ще тръгнат срещу махараджата. Хайде, Мадури, да отиваме при езерото. Скоро ще видиш чичо си.
Двамата смъртни врагове
Амали и неговите другари бяха подкарани към лагера на махараджата.
Царят на ловците на бисери се убеди, че всички опити за бягство са безполезни, и се примири със съдбата си. Той беше уверен, че ще излезе жив от ръцете на своя неприятел, защото разчиташе на Мизора. Размяната можеше да се смята за сигурна. Утешаваше го мисълта, че Мадури е свободен и може да обяви война на Яфнапатам.
Призори петимата пленници стигнаха до лагера и бяха посрещнати с викове и подигравки. Развързаха ги, свалиха ги от носилките и ги затвориха в една шатра, съседна на тази на махараджата.
Амали попита неспокойно другарите си:
— Видя ли някой французина? Да не са го убили в схватката?
— Не, господарю — успокои го Дурга. — Аз видях, когато го сложиха в носилката. Носеха го четирима души. Сигурно е дошъл тук преди нас.
— Аз също го видях — добави Бенда. — Той беше съвсем здрав.
— Но защо са го донесли тук преди нас?
— Считали са, че той е най-важният пленник. Теб не те познаха.
— Махараджата скоро ще ме познае! Но това не ме интересува толкова, колкото участта на Мадури. Какво ли ще стане с малкото момче? Дано да се сети да слезе към океана и да открие ловците на бисери.
— Мадури е млад, но умен и храбър — успокои го Бенда. — Освен това е и съобразителен и ще се оправи. Веднъж го видях да се бори с една от пантерите на махараджата, която беше излязла от клетката си.
— Никой да не издава скривалището му.
— И най-страшните мъчения няма да изтръгнат от нас тази тайна.
— Добре. Да почакаме, докато ни повика махараджата.
— Надяваш ли се все още на нещо? — попита Бенда. — Аз изгубих всяка надежда; ще заплатя с главата си за предателството.
— Не, приятелю. Ако той иска да види Мизора, ще трябва да пусне всички ни на свобода.
— Ами ако поиска да задържи само мен?
— Мизора ще остане пленница.
— Погрижи се за собствената си свобода, Амали. По-късно ще отмъстиш за мен.
— Или всички ще бъдем свободни, или всички ще умрем — изрече твърдо Царят на ловците на бисери.
В шатрата влязоха двама военни.
— Кой е началникът ви? — попита единият.
— Аз — отвърна Амали, без да се колебае.
— Махараджата те вика, за да ти съобщи своята присъда.
Двамата офицери го претърсиха, за да се убедят, че няма оръжие, и го изведоха.
Махараджата седеше пред шатрата си, обкръжен от своите сановници. Щом погледна пленника, той подскочи, пребледня и извика:
— Това си ти!… Амали!…
— Да, аз съм — Амали, Царят на ловците на бисери, потомъкът на Яфнапатамските владетели, братът на този, когото уби.
Сановниците започнаха да шепнат смутено помежду си. Амали посрещаше техните погледи с гордо изправена глава.
Известно време махараджата остана безмълвен. Лицето му се обля с кръв.
— Какво направи със сестра ми? — изкрещя той.
— Тя е на сигурно място.
— В затвора ли, където я изтезаваш?
— Не, тя живее в най-хубавите стаи на моя замък, а хората ми се отнасят към нея така, както към самия мен. Тя е по-скоро моя гостенка, отколкото пленница.
— Ако ти беше само гостенка, щеше да се върне.
— Още не съм дал съгласието си за това.
— Лъжеш, крадецо на жени.
— Аз ти я отнех, за да я заменя с моя племенник.
— Мадури?… Къде е това момче? Къде го скри? Казвай, иначе ще те насека на парчета.
— Успокой се! Животът на Мизора е гаранция за моя. Опитай се да ме убиеш.
— Как смееш?!
— Аз не мога да направя нищо, защото съм в ръцете ти, но моите хора ще действат вместо мен.
— Лъжеш се. Не след дълго твоята скала ще бъде превзета и разрушена. Веднага ще предприема поход.
По устните на Амали се появи презрителна усмивка.
— Ти не познаваш моя остров. Той е толкова добре укрепен и охраняван, че никой не може да го превземе — нито ти, нито принцът на Манаар, нито англичаните.
— Какво направи с принца на Манаар?
— Той също е мой пленник.
— Жив ли е?
— Аз не съм убиец. Напротив, на два пъти спасих живота на принца.
— Колко си великодушен! — усмихна се иронично махараджата. — Ще ми кажеш ли къде е Мадури?
— На сигурно място.
— Ти ще ми върнеш и него, и белия човек. Амали учудено го погледна.
— Белият човек ли!… Французинът не е ли пленен?
— Това куче е успяло да убие пазачите си и да избяга, но аз пак ще го пипна. Говори — каза повелително махараджата. — Къде е Мадури? Искам да ми го върнеш.
— Търси го.
— Искам да ми върнеш и Мизора.
— Иди я вземи.
— Подиграваш ли се с мен?
— Отговарям на въпросите ти.
— Не се ли страхуваш?
— От какво? — попита спокойно пленникът.
— Чака те смърт.
— Ами ти? Ти не се ли страхуваш?
— Аз?! От какво да се страхувам?
