— Пред статуята на Буда видях малък кръгъл отвор, който сигурно води в някоя гробница или подземие. Да проверим.
Те повикаха двамата моряци, за да бдят пред храма, и се приближиха към статуята. Там видяха една плоча с халка. Французинът и Амали прокараха през халката цевта на една пушка и с големи усилия успяха да отместят плочата. Отдолу се показа дупка, дълбока около два метра.
— Къде ли води? — попита Амали. — Дали не е някой таен изход?
— Изглежда, че е така — отвърна Жан Баре.
— А защо е толкова тесен отворът? Колкото и слаб да е човек, пак не може се провре през него.
— За Мадури е напълно достатъчен.
— Да, той може да влезе в него. Така ще бъде на сигурно място.
— Да не губим време — прекъсна ги главатарят.
Събудиха момчето, което спеше на легло от листа, и го заведоха до отвора.
— Искаме да те спасим — започна Амали. — Тук има едно скривалище, в което не може да влезе възрастен човек. В случай на нужда то може да ти послужи.
Момчето взе меча и тръстиката. Отворът беше тесен дори и за него, но то успя да се провре.
— Какво виждаш? — попита Амали.
— Един коридор.
— Къде води?
— Ще видя.
Момчето тръгна, размахвайки тръстиката, за да съживи пламъка й. След малко се върна.
— Чичо — каза то. — Този коридор води до една решетка извън стените на храма.
— Има ли достатъчно въздух?
— Да.
— Ние ще ти хвърлим листа, за да се разположиш на меко. Ти ще останеш тук, докато премине опасността.
— Ще направя всичко, което поискаш.
— Каквото и да се случи, не се издавай. Дори да ни заловят.
— Здрава ли е решетката? — попита Жан Баре.
— Не много. Влагата е разяла желязото.
— Можеш ли да я счупиш?
— С меча си ще мога да изкъртя железата.
Амали хвърли в дупката сноп бананови листа, даде на момчето двата си револвера и му поръча:
— Спи и не се грижи за нас. Дори ако почнем да се бием, ти не се безпокой.
След това сложи плочата на мястото й, разрови земята наоколо и закри пукнатината. Тъкмо се изправяше, когато един от моряците влезе и съобщи:
— Синхалите на махараджата идват.
Бягството на Жан Баре
Царят на ловците на бисери, Жан Баре и главатарят изскочиха бързо от храма. Дурга и моряците бяха коленичили зад една статуя, която се издигаше па средата на поляната.
— Господарю — съобщи помощникът на Амали, — синхалите са открили скривалището ни.
— Видя ли ги?
— Чух кучешки лай.
— Къде?
— Идваше от бамбуците пред нас. Хората сигурно са се скрили зад тях.
От далечината долетя нов лай.
— Това значи, че и други хора прекосяват джунглата — каза французинът. — Амали, сега можем да напуснем храма. Мадури няма да ни пречи на бягството. Все някой от нас ще стигне до езерото.
— Но какво ще стане с Мадури?
— Ще се върнем за него по-късно. Решавайте, преди синхалите да са ни обсадили. Мракът е непроницаем, а джунглата — гъста. Провирайки се между дърветата, ще можем да избягаме.
— Да, имате право, Жан Баре… Всички ли сте съгласни?
— Всички.
— Дурга ще върви най-отпред. Моряците — отзад.
Слязоха предпазливо по стълбата и се промъкнаха покрай стените на храма, прикривайки се зад храсталаците. После поеха през джунглата със заредени пушки в ръце. Кучешкият лай ги предупреди, че преследвачите са съвсем наблизо.
— Идват — каза Жан Баре.
Чуха се викове. Синхалите нападаха храма.
— Ако бяхме изчакали още няколко минути, щяхме да бъдем заловени — забеляза французинът. — Докато ни търсят, ние ще вземем преднина.
— Страхувам се за Мадури — прошепна Амали.
— Няма да го намерят. Дори да открият плочата, те не могат да слязат в неговото скривалище. Той е на по-сигурно място от нас.
Чуха се гърмежи. Неприятелите стреляха по храма и статуята на Буда. Внезапно шумът утихна. Синхалите бяха влезли в храма.
— Търсете ни — усмихна се иронично Дурга. — Ние ще използваме времето, което вие губите.
Те тичаха задъхани, за да стигнат възможно по-скоро до езерото и „Бангалор“. Но тръстиките ги принуждаваха да заобикалят. Влажната земя също забавяше бягството им. Внезапно почвата под тях стана рохкава и те затънаха до колене. С големи усилия успяха да се измъкнат и продължиха пътя си. След двадесетина минути Дурга извика:
— Спри! Група хора се насочва прави срещу нас.
— Пригответе оръжията си — заповяда Амали.
Те се разположиха в кръг, за да могат да се защищават от всички страни, и зачакаха нападението. Пет-шест кучета се хвърлиха върху тях с бесен лай. Жан Баре удари едното с приклада на пушката си, а останалите застреля.
— Синхалите — предупреди Амали.
От всички страни наизскачаха хора и се спуснаха с викове към групата. Те бяха повече от четиридесет. Бегълците откриха огън. После хванаха карабините си и започнаха да нанасят с прикладите удари наляво и надясно.
Синхалите връхлетяха върху противниците си от всички страни. Скоро и шестимата бяха повалени. Залавянето им бе придружено от възторжени викове. Двадесет души връхлетяха върху Жан Баре и здраво го вързаха, докато останалите крещяха:
— Белият човек!… Заловихме белия човек.
Той се огледа наоколо. Другарите му също бяха вързани. Студена пот изби по челото му.
— Бедният Амали — каза си той… — Дано поне Мадури се спаси. Това момче е силно и ще се справи с положението. Колкото до нас, всичко е свършено!
Победителите повикаха слугите, които носеха провизиите на носилки, направени от платно, опънато на два бамбукови пръта. В една от носилките сложиха французина, като го покриха с още едно платно и го завързаха, за да не може да мърда. После четирима души уловиха краищата на прътовете и потеглиха.
Жан Баре се опита да разхлаби въжетата, но напразно. Изведнъж той почувства нещо твърдо на корема си.
— Забравили са да ми вземат ножа — каза си той. — Ех, само да можех да го хвана!
Обнадежден, Жан Баре се опита да достигне ножа си. Ако успееше да освободи едната си ръка, той щеше да го вземе и тогава вече наистина имаше надежда за спасение. При всяко негово усилие да освободи ръката си въжетата се впиваха в тялото и му причиняваха силни болки. Но той не се отчайваше. Най-накрая почувства, че лявата му ръка се движи малко по-свободно. Направи още едно усилие и успя да достигне дръжката на ножа си. За малко да извика от радост.
