— Идва ли? — попита главатарят на телохранителите на махараджата.
— Не още.
Макар и пълна с вода, лодката приближи първите крайбрежни храсталаци. С няколко удара на веслата Дурга и двамата моряци я изкараха на брега. Всички слязоха. Те бяха на около две мили от синхалите.
Но край брега се виждаха движещи се светлини, които изчезваха между дърветата.
— Амали — каза Жан Баре, — те секат дървета за салове.
— Да — потвърди Царят на ловците на бисери. — И ще тръгнат след нас.
— Ще чакате ли гемията?
— Не я виждам. Какво ли може да се е случило?
— Трябва да е заседнала някъде.
— Амали — обърна се към него главатарят, — не бива да оставаме тук. По-добре да тръгнем към джунглата. По-късно ще намерим гемията. Знам едно скривалище, където можем да почакаме, докато хората на махараджата се уморят да ни търсят.
— Далече ли е? — попита Жан Баре.
— Намира се в самата джунгла.
— Какво представлява това скривалище?
— Храм, посветен на Буда.
— За колко време можем да стигнем дотам?
— За два-три часа.
— Вижда ли се оттам езерото?
— Да. Храмът се намира на една височина.
— Тогава да вървим — каза Амали. — Гемията ми сигурно е заседнала, иначе щеше да бъде тук. По- късно ще я намерим. Хората ми ще ме чакат, докато се върна, независимо колко дълго ще се забавя.
— Да тръгваме — подкани ги главатарят. — Синхалите достигнаха до брега на канала.
— Води ни — съгласи се с него Амали и хвърли последен поглед към езерото.
— Един момент — намеси се Жан Баре. — Къде е вашата гемия?
— На същото място, където слязохте.
— До брега?
— Едно мостче го свързва с брега.
— Сега вече можем да тръгваме.
— Но защо ми задавате този въпрос?
— Представете си, че ни се наложи да се разделим. След като знаем къде се намира „Бангалор“, ние ще можем да се намерим по-лесно.
Те обърнаха гръб на езерото и бързо се отдалечиха. Дурга и главатарят вървяха напред. В гората беше съвсем тъмно. Вървеше се трудно, тъй като корените, клоните и храстите, които покриваха земята, затрудняваха придвижването. Но те си пробиваха път, без да спират.
— Радваш ли се, че си свободен? — попита Амали своя племенник.
— О! Да, чичо. Аз много се страхувах от махараджата и треперех от погледа му. Мислех си, че той ще ме убие, както уби баща ми.
— Повече никога няма да го видиш, моето момче. Аз ще те отведа на сигурно място, където не може да дойде нито махараджата, нито неговата войска. Мизора също ли те плашеше?
— Не, чичо. Тя беше много добра към мен и постоянно ме галеше. Когато видеше, че брат й е пиян, тя ме скриваше, защото се страхуваше за живота ми.
— Значи не изпитваш никаква омраза към нея?
— Напротив, аз я обичам като сестра.
— Знаеш ли къде е тя сега?
— Казаха ми, че морски разбойници са я хванали и са я убили.
— Това е лъжа. Тези морски разбойници са моите хора. Мизора е моя пленница.
— При нея ли ме водиш?
— Да.
— Ето джунглата — обади се главатарят.
— Напълнете карабините си. Може да срещнем диви зверове.
— Жан Баре е с нас — засмя се Амали.
— Той е отличен стрелец — добави Дурга.
— Видях го как стреля.
— Тихо — прошепна главатарят. — Трябва да бъдем внимателни.
Вървенето през гъстата и трънлива растителност на джунглата беше много трудно и мъчително.
От време на време се чуваха тайнствени шумове, които ту се увеличаваха, ту затихваха. Между трънливите храсти се появяваха скачащи сенки, които внезапно изчезваха. Изведнъж капитанът, който вървеше най-напред, даде знак на Дурга и спря.
— Нещо идва насам — каза той тихо.
— Сигурно е някой глиган.
— Не. Това животно трябва да е по-голямо. Да се скрием, докато мине.
Те се притаиха в храстите, с поставени на спусъка на карабините пръсти.
— Сигурно е някой носорог — предположи Амали. — Дано не ни нападне. Тези чудовища не виждат надалеч, но обонянието им е добре развито.
— Ето го — посочи Дурга.
Показа се някаква огромна маса. Животното спря и започна шумно да диша. След това продължи пътя си, минавайки на четири крачки от групата.
— Наистина беше носорог — каза Амали, когато храстите престанаха да шумолят. — Ако ни беше забелязал, щеше да ни изтърбуши! Нашите куршуми не можеха да го спрат.
— Да тръгваме — предложи главатарят.
— Синхалите вече не се чуват — забеляза французинът.
— Те ни търсят, но ще им трябва много време, докато открият следите ни.
— Скоро ли ще стигнем храма? — попита Дурга.
— Да, отвърна Бенда.
Те продължаваха да вървят, редувайки се в носенето на детето. Трябваше да се спират още на два пъти, за да не ги забележат преминаващите носорози. Най-накрая водачът спря и каза:
— Пристигнахме.
— Не виждам нищо — призна Жан Баре.
— Почакайте да минем тези бамбуци.
— Има ли празно място около храма?
— Да.
— Тогава ще можем да забележим синхалите, ако се приближат.
Главатарят започна да си пробива път между бамбуците и стигна до един хълм, на който се издигаше храмът. Той имаше много прозорци.
— Това е индуският храм — каза той. — Ще имаме подслон в тази нощ.
Пристигането на синхалите
В горите и джунглите на Цейлон има много стари храмове, посветени на Буда, който според вярващите е живял на този остров, преди да замине за Индия, където започнал да проповядва новата си религия.
Храмът, в който прекараха нощта нашите герои, бе малък и имаше само един свод. Наоколо се виждаха полуразрушени стени украсени с примитивни скулптури. Главатарят, със заредена карабина в ръка, влезе първи. Вратата беше отворена. Може би някой див звяр се бе скрил вътре.
— Да влезем — прошепна французинът.
Те се изкачиха по стълбата, която водеше в храма, и спряха пред вратата, за да огледат вътрешността му. Вътре цареше пълен мрак и не се виждаше нищо.
— Сякаш се намираме в пещера — каза французинът.
