приказвали.
— Отсега нататък можете да разчитате на неговото покровителство — засмя се главатарят на телохранителите.
Керванът потегли през джунглата. Махараджата искаше да започне избиването на крокодилите още същия ден.
До езерото нямаше повече от десет мили. Слоновете можеха да вземат това разстояние за не повече от един час.
От време на време войниците стреляха по елени, лами и диви свине, които бягаха във всички посоки, изплашени от врявата и ревовете на слоновете.
В два часа след обяд езерото вече се виждаше.
За щастие керванът идваше откъм една блатиста местност, която беше доста отдалечена от скривалището на „Бангалор“. Той спря край един канал, пълен с крокодили.
Щом спряха, Жан Баре и Дурга се отправиха към езерото. Те се страхуваха да не би от брега да се вижда гемията на Царя на ловците на бисери. Но не забелязаха абсолютно нищо.
— Амали се е скрил добре — каза Дурга. — Колкото е храбър, толкова е и благоразумен. Трябва да се е оттеглил зад тези островчета. Сигурно е свалил мачтите и платната на гемията.
— Трябва да го намериш и да го предупредиш за нашия план. Ще пристъпя към осъществяването му още тази нощ.
— Толкова скоро?
— Не знаем дали махараджата ще остане дълго тук. Той е много капризен човек и затова трябва да се действа бързо.
— Какво да кажа на Амали?
— Да дойде тази вечер с една лодка и да се скрие долу край високата трева. Ако всичко върви добре, ние ще го намерим и ще му доведем момчето.
— Да се върна ли при вас?
— Да, но привечер, за да не те види някой.
— Добре.
— Кой ще ви помогне?
— Главатарят на телохранителите.
— Добре тогава, аз отивам да търся Амали. Ще си дам вид, че отивам на лов за блатни птици, за да не заподозре някой нещо.
— Ще се видим довечера.
— Ще бъда там, до онзи храсталак, заедно с Амали и един отряд ловци на бисери.
Като видя, че французинът се връща сам, главатарят го попита:
— Дурга замина ли?
— Да. Тази вечер Амали ще бъде тук.
— Страхувам се за Царя на ловците на бисери.
— Окончателно ли сте решили да напуснете сегашния си господар и да се присъедините към нас?
— От десет години бленувам за този момент. Вие не можете да си представите каква омраза храня към махараджата, откакто уби най-добрия ми приятел, брата на Амали.
— Утре ще бъдем на „Бангалор“, гемията на бъдещия Яфнапатамски владетел. Хайде да отидем да погледаме лова на крокодили. Когато настъпи нощта, ще видите каква изненада съм подготвил за тези хора.
Махараджата даде знак за започване на лова. Четиристотин души, разделени на групи и въоръжени с копия, се бяха разположили край бреговете на езерото. Някои бяха легнали в калта, други се изтягаха на слънце върху пясъчните островчета.
По даден сигнал от тамбурите всички започнаха да навлизат в езерото. Те настъпваха бавно, държейки копията пред телата си, за да се предпазят от страшните челюсти на крокодилите.
Махараджата и сановниците, качени на слоновете си, насърчаваха ловците с викове. Жан Баре и главатарят се бяха разположили на една малка височина, готови да стрелят по всеки крокодил, който се опита да прекоси линията.
Тъй като синхалите настъпваха от двете страни на езерото, крокодилите бягаха към центъра.
Те обръщаха опашките си към своите нападатели, за да се защищават с тях в случай на нужда.
Повечето действаха по този начин, но някои, изплашени от виковете и раздвижената вода, която обикновено беше винаги спокойна, търсеха спасение в противоположна посока и се натъкваха на копията, които се изсипваха като дъжд върху тях.
Тези схватки бяха най-интересните моменти от лова.
Войниците и пазачите ограждаха крокодила, започваха да му нанасят удари и той скоро умираше.
Колкото повече се стесняваше кръгът около центъра на езерото, толкова повече се засилваха виковете на синхалите. Накрая диаметърът стана около петнадесет крачки.
Там се бяха събрали няколкостотин крокодила, скупчени един върху друг.
Понякога някой от тях се отдалечаваше от тази гъмжаща купчина, гмурваше се и се насочваше под водата към противниците си, за да ги нападне с опашката си или погълне в огромната си паст.
Понякога се случваше половин дузина ловци да бъдат потопени в тинята за най-голяма радост на махараджата, който продължаваше да се смее, дори когато крокодилите се нахвърляха върху тях.
Тогава войниците, държани в резерв, се притичваха, за да заместят ранените и убитите.
За щастие обикновено имаше повече ранени, отколкото убити.
Някои крокодили успяваха да се измъкнат въпреки бдителността на пазачите и излизаха на брега. Тогава махараджата и неговата свита ги избиваха с карабините си.
Когато нападателите от двете страни на езерото застанаха на няколко крачки един от друг, започна истинска сеч. Войниците удряха, без да спират, по купчината чудовища, докато ги избиха всичките.
Смъртта на последния крокодил беше посрещната с ръкопляскания от страна на махараджата.
Отвличането на Мадури
Ловът беше свършил преди няколко часа. Вече се стъмваше, когато Жан Баре и главатарят напуснаха лагера и се отправиха към езерото. Те казаха на слугите си, че отиват на лов за диви патици и ще се върнат към полунощ.
Лагерът беше осветен от големи огньове, на които се приготвяше вечерята.
Жан Баре и капитанът тръгнаха към езерото, като се прикриваха зад храстите. Езерото се намираше на около хиляда крачки. Когато стигнаха до него, французинът започна да се движи внимателно край брега, защото в тревата можеше да се е скрил някой крокодил. Скоро той забеляза храсталака, където се бяха уговорили да се срещнат с помощника на Амали.
— Ако са дошли, те са се скрили зад тези храсти — каза той и като постави два пръста в устата си, изсвири уговорения сигнал.
След малко иззад храсталака се показа нещо черно, което се отправи към брега. Беше лодка с четирима мъже, въоръжени с пушки.
— Ти ли си, Дурга? — попита французинът.
— Да. Водя господаря.
След няколко минути лодката стигна до брега.
Един човек, облечен по синхалски, скочи на земята, стисна ръката на французина и се хвърли в обятията на главатаря на телохранителите.
— Най-после се видяхме отново, Бенда.
— Амали! — извика главатарят. — Моят бъдещ господар. Този ден е най-щастливият в живота ми.
— Отсега започват щастливите дни — каза Амали. — Господин Жан Баре, нямам думи да ви изразя признателността си. Дурга ми разказа всичко. Аз съм напълно съгласен с вашия план и смятам, че той е единственият възможен.
— Радвам се, че мога да ви бъда полезен — отвърна французинът. — Ако не ни мине котка път, много скоро малкият Мадури ще бъде във вашите обятия. Къде е „Бангалор“?
