— На две мили оттук. Моите хора вдигат вече платната.
— Дадохте ли заповед да бъдат готови?
— Да. Щом чуят първия изстрел, веднага ще се притекат на помощ.
Жан Баре извади часовника си и го приближи към очите си.
— Часът е десет. Махараджата и неговите хора празнуват щастливия изход от лова. Сега е моментът да подлудим слоновете. Да вървим.
— Да дойда ли с вас до лагера? — попита Амали. — Облечен съм като синхал, но може да ме познаят.
— Не, ние ще действаме сами. Вие ще ни чакате на известно разстояние извън лагера.
И те тръгнаха.
Недалеч от брега на езерото се виждаха огньове и се чуваха дрънкания на тамбури и звуци на тасове.
— Всички се забавляват — каза французинът, — но след малко радостните възгласи ще се превърнат в крясъци от ужас.
В десет и четвърт стигнаха до лагера.
Войниците, слугите и пазачите се забавляваха около огньовете. От шатрата на махараджата се чуваха песни.
— Вие останете тук, скрит в тези храсти, и ни чакайте с хората си. Щом всичко свърши, ще побегнем към езерото и ще се качим на лодката. В суматохата никой няма да ни забележи — обърна се към Амали Жан Баре.
Следван от главатаря, той влезе в лагера и се отправи към шатрата на махараджата. Стражата го поздрави с уважение.
Махараджата и сановниците му пируваха. Чуваше се смях и шум от наздравици. Отвън двадесетина музиканти биеха дайрета, тасове и вдигаха невъобразим шум.
Жан Баре обиколи шатрата на махараджата, спря се при музикантите, огледа огньовете и се отправи към спящите слонове, застанали един до друг върху килим от бананови листа.
— Погрижете се за пазачите — каза французинът на главатаря. — През това време аз ще действам.
Двамата му другари започнаха да разговарят с пазачите. Те ги разпитаха за възрастта на слоновете и за техния характер. През това време французинът извади от джоба си малко шишенце, пълно с червеникава течност, и една спринцовка.
Той се огледа наоколо, за да се убеди, че никой не го наблюдава, приближи се до най-големия от слоновете, поглади го по хобота и го убоде леко.
Грамадното животно мръдна ушите си, сякаш искаше да прогони някоя муха, и продължи да спи.
Жан Баре отиде последователно при всички слонове и им постави по една инжекция.
Когато свърши, той се върна при Дурга и главатаря и каза:
— Да отидем да послушаме малко музика пред шатрата на махараджата. Синхалите свирят добре.
Той ги отведе настрана и прошепна:
— Внимавайте за момчето; фитилът е подпален.
След малко зад шатрата на махараджата се чу ужасен рев. Последва втори, не по-малко ужасен от първия.
Като чуха тези ревове, пазачите се спуснаха към слоновете, за да ги успокоят, но се върнаха изплашени назад. Шест от слоновете заплашително размахваха хоботите си. Огромните им тела трепереха. Те тъпчеха земята с грамадните си крака.
Един от пазачите, по-смел от другите, се приближи до най-едрия слон и го повика по име.
В отговор слонът замахна с хобота си, свали го на земята и после му смаза главата с огромния си крак.
Това беше сигналът. Шестте слона, обхванати от яростна лудост, скъсаха синджирите си и хукнаха през лагера, събаряйки всичко, изпречило се на пътя им.
От всички страни започнаха да долитат писъци и викове, изпълнени с ужас. Войници, слуги и пазачи, изненадани и обезумели от страх, хукнаха да бягат. Махараджата бързо напусна шатрата си. Сановниците и пазачите на малкия Мадури го последваха.
Моментът беше благоприятен. Французинът и Дурга влязоха в шатрата на момчето. Мадури, събуден от шума, беше станал и викаше слугите.
— Ела — прошепна Жан Баре и хвана Мадури за ръцете. — Слоновете са полудели и ще опустошат всичко.
Без да дочака отговор от момчето, той го грабна на ръце. Дурга и капитанът го последваха с карабини в ръце.
Разярените слонове продължаваха да беснеят и да всяват паника наоколо. Те не обръщаха никакво внимание на войниците, които стреляха по тях.
Жан Баре продължи да тича между съборените шатри и отиде при храста, където го чакаше Амали.
— Ето го — каза французинът.
— Мадури! — извика Амали. — Помниш ли ме?
— Чичо! — възкликна момчето. — Разбира се, че те помня.
— Да бягаме! Ти си свободен!
Тъкмо тръгваха, когато някой извика:
— Отвличат детето… Измяна! Измяна!
Този вик нададе един от любимците на махараджата, който беше избягал в същата посока. Като го видя, че се приближава с изваден меч, Жан Баре стреля. Любимецът на махараджата падна на земята.
Но за нещастие той не бе крещял напразно. Няколко души, които тичаха към езерото, го чуха и забелязаха французина. Те също започнаха да викат:
— Отвличат Мадури… Измяна!
Въпреки че слоновете продължаваха да вилнеят, няколко войници се спуснаха след бегълците.
— Към езерото! — кресна Жан Баре.
Те скоро преминаха през малкия канал и навлязоха в джунглата. Амали носеше момчето. Той дори не усещаше товара си и вървеше най-бързо от всички. Французинът беше останал малко назад, за да може да стреля по преследвачите.
Виковете продължаваха. Всички синхали се спуснаха след тях. Махараджата ги окуражаваше.
След десетина минути стигнаха до езерото. Преследваха ги двадесетина синхали, които непрекъснато стреляха по тях.
Лодката беше на брега. С един тласък Дурга я бутна във водата. Жан Баре стреля по двама от преследвачите, които бяха най-близо до тях, и те паднаха мъртви на брега.
Всички успяха да се качат. Лодката се понесе бързо към островите.
Амали и французинът откриха огън по преследвачите, но и те стреляха. С всяка изминала минута броят на синхалите се увеличаваше. Куршумите им свиреха около лодката.
— Наведи се — извика Амали на Мадури.
В този момент един куршум удари едната страна на лодката и направи малка дупка, през която започна да нахлува вода.
След малко лодката беше пробита на още две места.
— Господарю — прошепна Дурга, — ние потъваме.
— Насочи лодката към отсрещния бряг на езерото — заповяда Амали и продължи да стреля. — Ще се спасим в джунглата.
Под напора на четирите весла малката лодка се движеше доста бързо. Тя стигаше вече брега, който отделяше езерото с широк и дълбок канал. Синхалите не можеха да го преплуват, тъй като в него имаше много крокодили.
Преследвачите бяха останали доста назад и прекратиха стрелбата, но виковете продължаваха.
— Викайте, викайте — изръмжа Жан Баре, който се мъчеше да изгребе с шапката си водата от лодката.
Изправен върху кърмата, Амали гледаше дали гемията му не се задава откъм островите.
