В това време носачите продължаваха да тичат.
Жан Баре разряза едно след друго въжетата и се освободи.
— Сега ще прережа платното — каза си той.
После се разколеба:
— Да, ами ако след моите носачи идват и други?!…
Наостри уши. Стори му се, че никой не върви след неговата носилка. И той преряза безшумно платното по цялата му дължина, като използва един скок, който направиха носачите, за да прескочат някакъв корен или дънер, и падна на земята с ножа в ръка. По една случайност той се строполи в малък канал, който носачите точно в този момент прескачаха.
Синхалите бягаха като зайци и не забелязаха, че носилката е олекнала. Нищо странно в това, тъй като тежестта беше разпределена между четирима души.
Но това не продължи дълго. Жан Баре едва се беше промъкнал между бамбуците и не бе изминал дори триста крачки, когато чу смаяните викове на носачите.
— Забелязаха моето изчезване — каза си той. — За щастие краката ми са по-здрави от техните.
И той започна да се промъква още по-бързо, докато смаяните носачи си губеха времето в ненужен спор.
Французинът бяга около половин час и най-накрая излезе от джунглата. Пред него се разстилаше гора.
— Ще сляза към езерото — каза си той, — ако успея да намеря „Бангалор“, Амали може да бъде спасен, без да става нужда да разменяме живота му с този на Мизора.
Той намери узрели банани и утоли глада си. Откъм джунглата не се чуваше никакъв шум. Носачите се отказаха да го търсят, тъй като кучетата бяха останали при войниците. Жан Баре продължи да върви. Към четири часа сутринта той стигна до брега. Започна да оглежда трите малки островчета срещу него и зад третото видя „Бангалор“. Гемията плаваше към езерото.
— Какво щастие! — извика той. — Съдбата наистина е на моя страна.
Гемията се намираше на около четири-петстотин метра от брега. Жан Баре сложи ръце на устата си и извика:
— На брега!… Аз съм ловецът-французин, приятелят на Амали.
На гемията настъпи оживление. Той чу гласове и забеляза, че платната се вдигнаха.
— Познаха ме. Спасен съм — възкликна Жан Баре.
Но още не се беше доизказал, когато се разнесе един глас:
— Ето го! Настигнахме го най-накрая.
Жан Баре стисна ножа си. Той се обърна и видя четирима души, които изскочиха от гората и се спуснаха към него. Бяха неговите носачи.
— Приятели — извика той на моряците от „Бангалор“, — бързайте, иначе ще ме убият.
Един от синхалите се спусна към него с нож в ръка. Французинът ловко отби удара, изви се бързо и заби ножа си в нападателя. Той се строполи на земята, дори без да извика.
После Жан Баре се нахвърли върху втория. През това време няколко изстрела от гемията събориха останалите двама. Французинът и синхалът се счепкаха здраво. Едрият и силен синхал нападаше майсторски, но Жан Баре ловко избягваше ножа му. Най-накрая той успя да го препъне и докато синхалът се мъчеше да запази равновесие, заби ножа си в гърлото му.
„Бангалор“ стигна до брега. Когато моряците му се притекоха на помощ, Жан Баре каза:
— Безполезно е, всички са мъртви.
— Не сте ли ранен? — попита го един стар моряк, капитанът на гемията.
— Дори не съм одраскан.
— А нашият господар?
— Хората на махараджата го плениха.
— Господарят ни е пленен!
— Господине — попита най-старият, — кога го плениха?
— Преди три часа.
— А Дурга?
— И него, и двамата моряци също. Ти ли командваш гемията в негово отсъствие? — попита Жан Баре.
— Да.
— Защо не дойде снощи към езерото?
— Не е моя вината. Отливът ни остави на сухо. Никой не предполагаше, че водата ще спадне толкова много.
— Това закъснение погуби всички. Успяхме да отвлечем малкия Мадури.
— Пак ли го плениха?
— Той е скрит в един стар индуски храм, който се намира в джунглата.
— Господине, не можем ли да освободим нашия господар? Ние сме готови на всичко и ще ви се подчиняваме като на самия Амали.
— Работата е трудна и рискована, но аз се надявам да я изведа до добър край.
— Ако махараджата се върне веднага в Яфнапатам, всичко е загубено.
— Да вървим за Мадури. Бедното момче сигурно много се тревожи.
— А после?
— Ще изпратим шпиони в лагера на махараджата. Като се върнат, ще видим какъв план да съставим за освобождаването на вашия господар и на неговите другари. Имаш ли двама сигурни и съобразителни смелчаги?
— Всички са такива.
— Ще ги изпратим към езерото. В суматохата те лесно ще се промъкнат в лагера и ще ни донесат ценни сведения. Освен това трябва да отделим десет души, които да ме придружат до индуския храм.
— Ами аз, господине?
— Ти ще останеш тук с останалия екипаж. Ще се скриете зад островите и щом чуете да се стреля, ще дойдете да ни вземете.
Десетина добре въоръжени моряци тръгнаха с французина.
— Хайде, напред! — изкомандва Жан Баре. — Трябва да бъдем готови на всичко за спасяването на Мадури. Ако махараджата е успял да го залови отново и не иска да го замени, тогава ще застана начело на ловците на бисери и ще му обявя война.
Поуспокоен от този план, той се спусна през гората и за кратко време групата стигна до джунглата.
Преди да тръгне с придружаващите го през тръстиките, бамбуците и трънаците, Жан Баре дълго оглежда околността, за да види дали наоколо няма синхали. Недалеч те забелязаха храма. Край полуразрушените от вековете стени не се виждаше никой.
Когато стигнаха на известно разстояние от него, французинът, който беше колкото храбър, толкова и благоразумен, спря и внимателно огледа наоколо; после даде заповед на своите хора да заредят оръжието си и предпазливо потегли напред. Покачи се по стълбата и влезе в храма. Вътре нямаше никой. Той се приближи бързо към статуята на Буда и се успокои, когато видя, че плочата не е махната. Улови халката и отмести капака.
— Мадури, Мадури! — извика той.
— Вие ли сте, господине?
— Да, аз съм Жан Баре.
Момчето се показа. Французинът го улови за ръката и го изтегли навън.
— Къде е чичо ми?
— Случи се нещастие, момчето ми. Чичо ти, Дурга, капитанът и двамата моряци са пленени от синхалите.
Две едри сълзи се спуснаха по бузите на момчето.
— Боже мой! Той е загубен… Мислите ли, господине, че ако се предам на махараджата, ще мога да го спася. Аз съм готов на всичко.
— За да загинете и двамата ли? Не, храбро момче. Ти ще останеш при нас под добра охрана.
