Повечето от ловците на бисери се заловиха с поправката на разрушенията, причинени от мината; няколко души продължиха да стрелят с оръдията по нападателите. На сутринта крепостта беше възвърнала обичайния си вид и можеше да устои на предстоящата атака.
Но и синхалите не си бяха губили времето напразно. Те бяха издълбали един ров по цялото продължение на крепостта, за да не дадат възможност на обсадените да избягат към брега.
Имаше най-малко хиляда души, въоръжени с пушки и саби. Обсадените не можеха да мислят дори за пробив.
— Нещата вървят на зле — забеляза Жан Баре, преглеждайки оръдията. — По-добре да бяхме останали на гемията. Но вече е късно да поправим грешката си. Ще чакаме, докато пристигнат ловците на бисери. Този проклет вятър няма да продължи цял месец, я!
Моряците на „Бангалор“ не пестяха мунициите. Щом забележеха някой приближаващ се противник, те започваха да стрелят толкова разточително с пушките и оръдията, че се наложи французинът да ги успокоява и да ги призовава да бъдат по-благоразумни.
— Ако продължаваме така, гранатите скоро ще свършат — казваше той. — Оставете синхалите да стрелят. Ние сме достатъчно защитени в тази крепост.
На следващия ден сутринта нападателите не предприеха нищо, за да превземат крепостта. Те чакаха гладът да изтощи обсадените и тогава да пристъпят към атака.
Приготовленията в крепостта бяха големи. Там знаеха, че дори след стихването на бурята вятърът дълго ще продължи да бъде силен, океанът — развълнуван, а плаването — невъзможно.
При една разкопка бяха намерени пет хляба и малко брашно. Запазиха хлябовете за Мадури въпреки неговите протести, а брашното омесиха на питки и ги раздадоха на ловците на бисери.
През нощта поставиха много часовои, но обсаждащите ги не предприемаха нищо. На другия ден Жан Баре каза на Амали:
— Те знаят, че могат да ни победят, без да пожертват нито един човек. Гладът е достатъчен.
— В краен случай ще ядем бананови листа, за да залъжем стомасите си.
— Амали — продължи французинът, — вече няма на какво да се надяваме. Трябва да предприемем отчаяна стъпка. Вятърът няма да стихне скоро. Ловците на бисери са далече, а не можем да разчитаме на победа, ако се храним само с бананови листа.
— Какво предлагате, приятелю?
— Тази нощ трябва да си пробием път. Ще нападнем неприятелите си и ще преминем през техните редици.
— Да, това е единственият възможен начин за спасение. Ами Мадури?
— Ще направим една носилка и ще го поверим на четирима от най-силните измежду нашите хора. Ще го оградим от всички страни и той ще бъде в безопасност.
— Приемам плана ви. Но да почакаме, докато синхалите заспят.
През целия ден те обмисляха предстоящата атака, която трябваше да започне в два часа през нощта, когато човек най-мъчно се бори със съня. За да заблудят неприятеля, стреляха непрекъснато до десет часа вечерта и изразходваха почти всичките си муниции.
След това стрелбата спря и обсадените се върнаха в колибите. В един часа през нощта подвижният мост бе спуснат и ловците на бисери се наредиха в колона. Мадури се подчини на настояванията на чичо си и се съгласи да го сложат в носилката.
— Тръгваме — даде заповед Амали. — Но без никакъв шум.
Докато първите отреди излизаха, Дурга и Жан Баре запалиха един дълъг фитил, който трябваше да подпали бъчвата с барут, сложена под една от колибите.
— Колибите ще пламнат като кибрит — каза французинът. — След един час няма да остане нищо от крепостта.
След това се присъединиха към останалите, които ги чакаха зад трапа. Преди да се отдалечи, Жан Баре хвърли поглед назад. Вече се бяха появили първите искри.
— Пожарът започва — прошепна той. — Всичко е наред.
Амали и неговите хора бяха превалили хълма. След тях вървеше втора група, която пазеше Мадури. До този момент синхалите не бяха забелязали нищо.
Непрогледен мрак цареше наоколо. Вятърът свиреше и заглушаваше всичко. Внезапно се чу вик, последван от втори и трети.
— На оръжие!
Синхалите бяха забелязали движещите се край храсталаците фигури и се готвеха да открият стрелба. В същия миг проехтя силният глас на Амали:
— Напред!
Ловците на бисери започнаха да стрелят и да си проправят път между неприятелите. После се хванаха за сабите и започнаха да нанасят удари наляво и надясно.
Изненадан, неприятелят отстъпи. Първата и втората група минаха, но третата, най-малобройната, беше оградена от всички страни от синхали. Откъм гората и селото се чуваха тържествуващи викове и ликуващи възгласи.
— Те са спасени, но ние сме изгубени — прошепна Жан Баре. — Нека поне продадем скъпо живота си.
Той поведе хората си и връхлетя върху неприятелите, които с всяка изминала минута ставаха все по- многобройни.
Напразни усилия. Те не можеха да си пробият път. От всички страни валяха копия и боздугани. Хората на Жан Баре падаха един след друг. Накрая един удар от приклад събори французина и той загуби съзнание.
Въстанието
Когато Жан Баре дойде на себе си, той видя, че е завързан за едно дърво. Охраняваха го четирима синхали. До себе си забеляза и друг пленник, когото позна веднага.
— И ти ли си тук, Дурга?
— Да, господине; заловиха ме жив.
— А другите?
— Струва ми се, че всички са избити.
— Завиждам им. Да умреш с оръжие в ръка е много по-добре, отколкото да бъдеш хвърлен на крокодилите… Амали успя ли да се спаси?
— Мисля, че да. Тук има още един пленник.
— Кой е той, Бенда ли?
— Не знам.
— Искрено съжалявам за него. Веднага ли ще ни убият?
— Преди това ще ни заведат при махараджата.
— Предпочитам да не го срещам.
Синхалите, които пазеха пленниците, се раздвижиха, за да направят път на един стар воин, облечен с широка дреха от червена коприна.
— Това ли е предводителят им? — обърна се към Дурга Жан Баре.
— Да — отвърна Дурга.
— Стара маймуна. Да чуем какво ще ни каже.
Предводителят се спря до французина, изгледа го любопитно и попита:
— Ти ли си белият човек, който спаси живота на махараджата?
— Да.
— Ти ли спаси Царя на ловците на бисери от зъбите на крокодилите?
— Да.
— Направил си грешка, като си се оставил да те пленят.
— Не може винаги да се печели.
— Жалко. Ти си герой, когото целият народ на Яфнапатам почита.
