Към осем часа трябваше да отида да спя, но се отказах и останах на палубата, като се изкачих чак до крочетата — напречна греда, която съединява две мачти. Кръстосах крака сред въжетата и започнах да се любувам на люлеенето на голетата от една височина, която ме караше да потръпвам. Не обърнах внимание на многократните повиквания на капитана, който се боеше да не заспя горе.
Към полунощ, когато вятърът все повече отслабваше, от височината на наблюдателницата си забелязах фара на Бриндизи, който светеше на небосклона на около шестнадесет мили разстояние.
Спуснах се по мачтата и погледнах компаса.
Голетата беше почти спряла поради затишието.
Слязох внимателно в кабината, откъдето заедно със зловонието излизаха и топли въздушни вълни.
Боях се да не се задуша. Но насърчен от звучното хъркане на капитана, аз се хвърлих в леглото, като разпилях, обзет от гняв, голяма част от бисквитите в сандъка, заемащ дъното на черното ми леговище.
Глава V
ПРИСТИГАНЕ В БРИНДИЗИ
И сега, както и предишния ден, капитанът ме събуди внезапно, но не вече с обикновения си зверски глас, а с възможно най-голямата приветливост, каквато въобще трудно може да се открие у подобни хора.
Разхвърлял наоколо обуща, дрехи, джезвето за кафе и какво ли не още, весел-весел, той ми съобщи: „Бриндизи! Бриндизи!“ И в същото време над леговището ми се надвеси червеното му топчесто лице като слънце при залез.
За мен не беше неочаквано, че сме пристигнали в Бриндизи, защото, както казах вече, още преди полунощ бях забелязал фара. Все пак побързах да изскоча от кабината и да се изкача на мостика полугол и полуспящ.
Отначало видях само няколко броненосеца, които ми се сториха английски, и мачтите на търговски кораби. Но малко по малко различих ясно града.
Облякох се колкото можех по-грижливо, изваждайки от сандъчето най-хубавото си облекло и най-добре колосаната яка, и застанах пред огледалото. Отстъпих назад изумен. Приличах на някой анголски негър, толкова много бях изцапан от въглищата. Започнах да се мия. Насапунисах се, затърках се и най-после лицето и ръцете ми се поизчистиха малко, станаха по-малко живописни.
Исках да се покажа в колкото може по-добър вид.
Дори лъснах обущата си с малко сажди, които успях да намеря в стария комин.
После се погледнах пак в огледалото.
Не бях елегантен. Не, в никакъв случай! Напротив!
С това тъмносинкаво лице, с дългата ми и настръхнала по американски брада.
Задоволен донякъде, аз се изкачих на палубата заедно с моята мечка — капитана. Да не мислите, че той се бе докарал повече от мен?
Ако аз можех да разсмея някого, то можете да си представите що за фигура беше пък той.
Черен като огняр, ризата му по-черна и от него. Но беше се обръснал и това го подмладяваше най- малко с десетина години.
Оставихме на моряците грижата за голетата. Капитанът даде нарежданията си да не се объркат в маневрата и да затруднят слизането. После заповяда да спуснат спасителната лодка в морето и с няколко удара на веслата стигнахме до брега, във фамозния град, който занимаваше умовете на всички моряци и се стремеше да бъде щастливият съперник на Марсилия.
Филолозите смятат, че името Бриндизи идва от думата „бренду“, което значи „еленова глава“, поради очертанията на залива му, който прилича донякъде на еленови рога.
Произходът му е чисто италиански, но някога е бил гръцка колония. Херодот наистина говори за пристанището му и за благоприятното географско положение, откъдето идват и богатството, и благополучието му.
Римската империя след завладяването на Южна Италия основава в Бриндизи колония с правото да сече монети. Оттогава градът служи за място, откъдето тръгват и където се връщат от Изтока.
И тъй като обикновено тези, които предприемат такова дълго пътуване, се придружават чак до качването им на кораба и накрая се пие за здравето на заминаващия, се появява и името Бриндизи (на италиански значи тост, наздравица), тоест това е пожеланието, което се прави с чаша в ръка по време на пир.
Сега градът Бриндизи е изходна точка при пътуванията за Индия.
Към средата на VIII век след Христа градът бил разрушен от сарацините. Но Василий Македонски, византийски император, заповядал да го построят отново.
Към края на XI век и по-точно, по времето на папа Урбан II, Бриндизи бил отново разрушен, но през следващия век, по време на царуването на нормандеца Руджеро, го издигат за трети път благодарение на намесата на епископ Балард.
От античната епоха Бриндизи запазва още много неща, между които и двете колони, пренесени от Сула от Изтока и бележещи края на виа Апиа.
От тези две колони едната е цяла, а другата е сведена до основата й. Те се намират на една височина, откъдето се вижда цялото пристанище.
Тази колона, за която казахме, че е цяла, е висока повече от двадесет метра и се състои от осем мраморни блока, с капител в коринтски стил. В долната й част се намира корона от аканто-ви листа, а в горната — много човешки фигури. На страните, които са обърнати към морето и към града, се намират две мъжки и две женски фигури.
Скулптурата е твърде хубава и в основата й се чете латински надпис. Тези две колони образуват герба на града, който е издълбан на градските стени заедно с гербовете на Арагона.
Друга, не по-малко интересна старина е замъкът, разположен на североизток от пристанището, издигнат от Фредерик II — величествен по размери замък, до самия бряг на морето и защитен с ров откъм сушата… Този замък сега служи за затваряне на злосторниците.
Като цяло градът не е никак хубав и може да се приеме дори за село. Но по всичко личи, че се стреми да стане главен град. Има само един дворец на име Л’Алберти Чентрале, построен почти на брега. Улиците не са благоустроени, с изключение на централната, която минава през целия град. Но за това пък има прекрасни градини с палми и тераси, където вечер свирят и танцуват.
Освен това и заливът е очарователен, а това не е малко.
Градските стени са стари и порутени. Има няколко черкви, които са доста повредени от земетресенията.
Пристанището може да бъде отбелязано като най-значителното място за развлечения в града. Разположено е срещу Йонийските острови и има широк излаз към морето.
Величественият залив, който се простира пред града, е бил запълнен с пясък още от Юлий Цезар, когато е обсаждал на това място Помпей.
Всъщност тази епоха бележи и западането на Бриндизи, някога цветущ и преуспяващ град.
Няма съмнение, че този град, който сега брои четиринадесет хиляди жители, е предопределен за по- малко време, отколкото се мисли, да стане едно от главните и най-богати пристанища за италианската и европейската търговия.
След като обходихме заедно с милия ми капитан града и вкусихме от плодовете, които се продаваха на пазара доста скъпо, макар в Бриндизи смокините да растат покрай пътя и из полето, където служат за плетища, ние влязохме в едно кафене, за да опитаме превъзходното питие с надежда, че няма да има нищо общо с кафето от борда на нашата го-лета.
Срещнах неколцина венециански капитани, с които отидохме в една пивница. Там ни приеха с куп поклони и ни нарекоха „превъзходителства“, като че бяхме някакви князе. Предложиха ни от онова прочуто вино, което скоро те кара да си удряш главата в стената, ако не си му предварително навикнал.
Прибрах се на борда към обяд и научих лошата новина, че товарът щял да се свали едва след три- четири дни.
Привечер отново се върнах на сушата, облечен малко по-добре от сутринта. Не намерих жив човек освен няколкото жители на града, заспали по улиците.
