Силният вятър бе прогонил облаците към юг и звездите се показаха.
Отливът оставяше открити островчетата със зловонните блата и правеше извънредно опасно тръгването.
Два кабела, завързани за една скала, и тридесетина разтърсвания на макарата ни накараха да се отделим от кея, но след малко се чу триене, после трус и ние се озовахме на плитчина.
Серия от проклятия придружи повторното разтърсване.
Всички се хванахме за макарата и започнахме да навиваме въжето с всички сили, за да се измъкнем някак си от това положение.
Една котва бе спусната в задната част. Още час упорит труд, докато успеем да се измъкнем и отдалечим от това място, където предишната вечер една голета я бе сполетяла подобна съдба, а само час след нашето измъкване друга последва този не твърде сполучлив пример.
След много мъки най-сетне влязохме в дълбокия канал на Арса.
Платната бяха развързани и котвата вдигната.
И ние потеглихме почти под водата.
Палубата беше скрита под водата, въглищният прах се размиваше по дъските и след стъпките ни оставаше дълга черна ивица. Моряците недоволно мърмореха.
Всички платна бяха развързани и голетата плаваше с бързина от два възела в час. Мачтите й се огъваха под напора на платната. Те скърцаха по необикновен начин, а предната мачта се извиваше, образувайки внушителна дъга.
Малко по малко вятърът се усили, голетата се наклони на борд в пенливите води, които се разбиваха със страхотна сила, и потоци вода се изливаха на палубата.
И за миг всичко се обърна наопаки.
— Не мърдайте!… — изкомандва капитанът.
Но тласъкът на вятъра не можеше да бъде управляван от капитана. Голетата се наклони на една страна, а водата се изкачи над стените й. Половината от корпуса й бе потопен във водата. Всички бяхме захвърлени на мостика от тази гигантска сила, а водата заливаше носа и кърмата, повличайки със себе си няколко тона въглища.
Моряците бързо се съвзеха, изправиха се на крака и се оттеглиха назад, борейки се с яростта на вълните. Аз успях да се хвана за една греда, за да не се плъзна отново, а капитанът се спусна към кормилното колело и със силен тласък изправи голетата, която вероятно бе почнала да потъва.
Платното бе разхлабено и събрано за няколко минути.
„Само Италия“ успя да се вдигне над водата, забави ход, разбивайки по този начин вълните, които се спускаха към борда със страшна сила.
Двадесет минути по-късно напуснахме пристанищния залив и се оказахме в необикновено за нас спокойствие и тишина!
Вятърът спря внезапно и скоро почнахме да изминаваме едва по два възела на час.
Слизането по канала беше бавно и без особени произшествия.
Към осем часа излязохме от канала на Арса в открито море.
Куарнеро беше доста развълнуван от североизточния вятър и напълно пуст.
Голетата, натежала толкова много от изключителния товар, газеше дълбоко във вълните и водата нахлуваше на мостика с глух и страшен шум.
Що за плаване беше това нашето?… Как може да се посреща бурята по този начин? С толкова малоброен екипаж, полузадушен под вълните?
Определено може да се каже, че този капитан беше луд, щом не прецени добре възможностите на голетата и я натовари по този начин. И всичко това, за да спечели повече пари, които да изхарчи след това в страшни оргии, както разбрах по-късно.
Моряците клатеха глава и гледаха недоверчиво вълните. Към десет часа един моряк се приближи до мен. Погледнах го, лицето му бе покрито с гъст слой въглищен прах.
— Невъзможно е да се плава така, господин Емилио! — ми каза той.
Отидох на носа, седнах до предната мачта и загледах високите върхове на островите Керсо и Велиа. На обяд масата бе сложена при люка на кърмата. Килограм месо на седем души и малко супа от продукти, повредени от мишките и хлебарките, съставляваше менюто на обяда ни. За нещастие, и виното се беше свършило. Или по-точно, проклетият капитан се престори, че е забравил да купи от Арса. Работите вървяха много зле. А при мен — още по-зле, защото стомахът ми не понасяше лошо-качествената храна.
Преспах няколко часа и отново се изкачих на палубата. Плавахме все така на юг, като се държахме колкото може по-близо до далматинския бряг. Явно бе, че капитанът се страхуваше да се озове в открито море с този товар!
Островите Керсо и Уние, планината Ерсеро на Лусинските острови и рифът на север се виждаха ясно, но представляваха само куп камъни и отвесни скали с толкова еднообразен цвят, че почнаха да ме отегчават. Като че вкаменени преспи покриваха от памтивека тези пустинни далматински планини.
Привечер хапнахме лук, полят с малко олио. Глътка вода от онази, която наляхме в бъчвичките от Арса и която не беше загубила нито червеникавия си цвят, нито пръстта, която съдържаше, придружи вечерята ни. Малко по малко слънцето потъна във вълните и тъмнината се разпростря над морската повърхност. Беше топло до задушаване и аз не слязох в кабината, където щях да дишам въглищния прах.
Останах на палубата. Исках да се просна някъде и търсех някакъв ъгъл, дупка, малко пространство, което да не е заето от въглища, но напразно! Навсякъде въглища и въглища!… Казват, че въглищата били най-полезният материал на земята. Наистина, те карат влаковете и корабите, машините в индустриалните предприятия, дават ни светлина, топлина, електричество. Нямам какво да възразя срещу това, но ви уверявам, че тази вечер на борда на „Само Италия“ този господин кюмюр беше наистина много нападателен. Всичко възможно на голетата беше заето от него. Въглища в леглото, въглища в храната, въглища в очите и носа! Газехме само въглища. Ядяхме гозби, примесени с въглища. Дищахме въглища.
„Обаче — мислех си аз — този проклет мечок, който командва скапания вече кораб и който има смелост да се нарича капитан, трябваше да остави малко свободно място поне на кърмовата част на голетата. Още повече че точно тези въглища, натрупани току над кабината, изпускат зловонни газове и ни пречат да слезем на кея.“
Като че ли капитанът бе дочул мисълта ми, тъй като го чух да мърмори. Обърнах се. Наистина бе той.
Започнах да излагам по възможно най-дипломатичния начин мнението си, като обясних, че би било добре, ако се изхвърлят няколко лопати от този товар в морето, за да освободим поне малко люка на кърмата на кораба. Толкова е претоварена голетата, че ако морето се разгневи, нещо, което никак не е изключено, ясно е какво ни очаква.
Но… напразно! Да говориш на такъв човек за такова нещо беше все едно да декламираш любовни стихове на някой носорог.
Просто казано, за такива работи господин капитанът нямаше уши.
Отговори ми, че и без това бил загубил твърде много въглища и че ако не може да се спи в кабината, трябвало да се приспособя както мога на палубата.
— На палубата?… — дръзнах да възразя аз. — Но, моля ви се, посочете ми къде!…
— Върху въглищата!… — беше отговорът му. — Представете си, господин Емилио, че това е легло от рози — прозвуча грубиянската му шега.
— Много ви благодаря! — отговорих му иронично. — Ще се възползвам от мъдрия ви съвет.
Отидох на другия край на палубата, за да не го гледам повече.
Изглежда, че беше забелязал това, тъй като на другия ден накара да ми приготвят за обяд супа от грах. Вероятно искаше с това да ме накара да се сдобрим.
Но тази супа беше толкова опушена от каменните въглища, чиято миризма ми бе вече отвратителна.
Задоволих се само с една твърда бисквита, останала кой знае откога, и позалъгах глада, мъчейки се да си представя, че съм някой лакомник, който е имал щастието да изяде всичко, каквото е намерил на богатата трапеза.
