Но зловещата тишина в кабината правеше още по-непоносим ада, който измъчваше бедното ми сърце.
Смутен, потиснат от тъжните мисли, обсебили ме още предишната нощ, станах машинално от леглото и се упътих към мостика. Главата ми гореше, сърцето ми бе развълнувано като бойно поле.
Виждах италианския бряг, прекрасен залив, потънал в зеленина, момичета с табли на главите по вити пътеки и ладии в синята далечина…
Тъкмо щях да се разплача — нещо неприлично за този, който се е отказал от земната суета, за да се посвети напълно на моряшкия живот, когато една много смешна картина, която имах възможността да видя, прогони тъжните ми мисли.
Трябва да ви кажа нещо, което досега все пропусках: на маса ние винаги пиехме от най-лошото вино, което не бе способно да завърти главата на един пияница, защото беше доста разредено. Така че моят капитан не се напиваше толкова много. Но това бе, когато сядахме заедно на маса. А когато беше на кораба, за мое най-голямо учудване, този негодник бе всеки ден мъртвопиян. Откъде намираше толкова алкохол да се нарязва така всеки Божи ден?
И ето че сега ми се удаваше възможност да разбера това. Видях го как слиза към трюма и го проследих. Той приближи до едно буре, опипа с грубите си, мазолести ръце повърхността му, докато намери това, което търсете. Беше една дупка, пробита със свредел в стената на бъчвичката и грижливо замаскирана с едно чепче. Нашият човек отпуши чепчето, после взе една оризова сламка, която си стоеше скрита отпреди в един ъгъл, вкара я в дупката и започна да смуче с блаженство, което се изписваше на лицето му по начин, който без никакво съмнение доказваше, че съдържанието на бъчвичката трябва да е превъзходно.
— Наздраве, господин капитан! — поздравих аз, като избухнах в смях.
Мечокът се вцепени от смущение. Вдигна глава, сложи пръст на устата си и с този жест ми каза да мълча пред останалите.
— Ш-шт!… — изшътка той. — Не откривайте шегата! Иначе щом моряците научат, ще ме изложат на риска да стигна до Триест само с половин товар. По-добре заповядайте и вие да ми правите компания. Това пантелерийско вино е отлично!
И като каза това, той ми подаде друга сламка. Посочи ми как да я вкарам в дупката, пробита на съседното буре.
Започнах и аз да смуча радостно в компанията на този непоправим пияница. Това вино беше истински еликсир и слизате надолу като олио.
Когато престанах да смуча, черните мисли, които преди това ме бяха обсебили, се бяха изпарили.
Еврика!… Намерих подходящото средство да прогонвам тъгата по родната земя и скъпото на сърцето ми същество — лош другар на този, който се е посветил на моряшкия живот.
Глава VIII
ОБРАТНИЯТ ПЪТ
На дванадесети октомври отидохме да пуснем котва близо до Големия остров и с въжетата се осигурихме добре зад скалите, тъй като се бе вдигнал буен вятър, придружен от пороен дъжд.
През това време провизиите и дървата на борда се бяха свършили, но не можехме дори и да помислим да стигнем до сушата и да подновим запасите при такова развълнувано море.
След два дни вятърът още повече се засили. Дърва, месо и храна липсваха. Положението ставаше критично. Ядяхме мизерен качамак с малко вмирисано сирене. Вечеряхме някаква извънредно некачествена супа. Събрахме малко дърва, които намерихме върху дивия риф. Вятърът ставаше все по-студен и се налагаше да имаме поне малко дърва на борда. Екипажът, озверен, говореше против капитана. А той проклинаше всичко живо и беше постоянно пиян. Бях разбит, отслабнал от умора, от страдания и от лошата храна, която не бе в състояние да ме поддържа. За щастие, имаше сламка и буре!
На петнадесети октомври вятърът още повече се усили. Капитанът искате на всяка цена да се отправим към сушата, но моряците отказаха. Аз влязох в спор с един моряк и капитанът заплаши да избеси всички ни. Положението ставаше все по-страшно. Без кафе, без вечеря, без дърва — беше истинско страдание. О, какво не бих дал, за да се намеря вкъщи, да ям от вкусните гозби, които готвеше добрата ми майка!
Какво плачевно положение!…
Почувствах как страданието, отчаянието и унижението ме обземаха въпреки волята ми и топли сълзи на безпомощност потекоха по страните ми.
Вятърът духаше със страшна сила и лошото настроение на борда растеше…
Най-сетне няколко рибари се появиха и ни продадоха от своята мизерна риба. Бях много доволен, за известно време щяхме да имаме малко по-добра храна…
Но, уви! Много скоро рибата бе изядена с обяснима лакомия и от нея не остана и помен.
За да се постопля малко, аз се отдадох на пантелерийското буре. От изобилното пиене главата ми се въртеше и все ми се спеше. Оттеглих се в кабината и заспах като заклан!
Сънувах, че виждам в морето хиляди чудесни риби и че ги ловя с въдица. Този сън бе истинско откровение за мен и провидение за всички. Когато се събудих, побързах да се изкача на мостика и видях рибарите, които се пазаряха с капитана, а до тях няколко големи риби. Попитах ги дали могат да ми продадат няколко въдици и стръв. Те се съгласиха без много увещания и ми продадоха цяла дузина въдици от всякакви размери, като ме накараха да им ги платя от скъпо прескъпо.
В това време вятърът беше утихнал. Капитанът и двамата моряци се качиха на спасителната лодка и се отправиха към сушата, за да купят храна и да съберат дърва. Поставих стръвта на дванадесетте въдици, завързах ги за едно въже, опънато на задната мачта, и ги хвърлих в морето. Капитанът се върна два часа по-късно с пълна лодка със зеленчуци и дърва. Всичко бе бързо пренесено на борда. Най-сетне нямаше повече да гладуваме!
Тъкмо разговаряхме с капитана, когато юнгата дойде да ме повика. Въжето, на което бяха завързани въдиците, се разтърсваше силно. Изтичах към кърмовата част на кораба и подпомогнат от юнгата, изтеглих една твърде голяма златоперка.
Беше истинско щастие с такъв улов — десет риби, от които четири големи барбуна, една морска змиорка, три златоперки и две трески. Двама моряци, които бяха слезли по рифа, се върнаха с няколко килограма черни вонголи.
И така, вечерта се нагостихме царски и целият екипаж се развесели. След вечерята развързахме платната и излязохме в открито море. През нощта изминахме шестдесет мили.
Изоставям описанието на следващите няколко дни. Бяхме влезли в Куарнеро и благодарение на попътния вятър скоро-скоро забелязахме истрийския бряг.
Най-после на осемнадесети октомври, преди да се спусне нощта, един радостен вик се изтръгна от гърдите на всички ни. Фарът на Триест беше на няколко мили от нас! Триест! Напомняше ми и Венеция, и Неапол, и Соренто. Италия!
Към три часа през нощта влязохме в пристанището и хвърлихме котва. През следващите дни разтоварихме житото и аз се възползвах от този престой, за да се поразвлека малко. Пръснах всичките си скътани пари, но това нямаше значение.
С хубавото си крайбрежие и широките улици, прекосявани от коли и коне, Триест ми напомняте родния град. Обзеха ме мъчителни спомени и необикновено чувство на тъга по родната земя.
Парите се топяха в ръцете ми, неусетно се изплъзваха от тях, но затова пък се повеселих до насита.
В понеделник, към пет часа привечер, се върнахме на борда. Развихме платната и потеглихме. Вятърът беше силен и корабът бързо цепете водната шир. Към единадесет часа заобиколихме връх Саломе, после вятърът затихна и настъпи пълно спокойствие. Вече се приближавахме към края на пътуването.
Не отричам, че броях и минутите, които ме отделяха от хубавата ми Верона. Бях радостен и тържествувах, че бях устоял на изкушението, което много пъти ме беше обземало — да оставя току-така, насред пътя, „Само Италия“ и очарователния й капитан, да взема първия влак и да се върна вкъщи. Ах, какво щях да направя!
Сега обаче се чувствам достатъчно горд, за да мога да кажа:
— Вече съм истински моряк!
На двадесет и шести октомври съгледахме брега на Тенаго — добре обработен и целия покрит с приятни
