къщурки.
Вятърът отслабваше и ние напредвахме бавно. Съзряхме Даила и насочихме носа натам. Привечер пуснахме котва в Даила, където забелязахме малък манастир, монасите от който бяха нещо като васали на графството и притежаваха огромни богатства. Слязохме на сушата да потърсим дърва, но тъй като лодката заседна на плитко, бяхме принудени да нагазим във водата, за да я изтеглим. В Даила ядохме и пихме отново до насита и се върнахме развеселени на борда. Продължавах да се занимавам с риболов, който от време на време ни доставяше обяда и вечерята — малко по-добри от обикновено.
На двадесет и седми октомври, макар че вятърът беше отслабнал, потеглихме от Даила, но напредвахме едва-едва и затова, след като изминахме само някакви си четири мили, се отправихме към Куето, където пуснахме котва. Посетихме градчето Куето, което се отличаваше със своите варници.
Заранта на двадесет и осми октомври вятърът се засили. В пристанището влезе една голета със счупена мачта. Отидохме да я навестим. Беше венециански кораб. Капитанът й ни разказа как претърпели страшна буря, която всъщност бе счупила мачтата и повредила обшивката дотолкова, че водата нахлуваше през много дупки. Бурята им беше отмъкнала също кърмилото и котвичката. Слязохме на сушата с екипажа на голетата и тръгнахме да се повеселим в някоя пивница.
Докато пиехме, дойдоха и други моряци, чиито кораби също се бяха повредили от бурята, която ги застигнала на няколко мили от Венеция.
На тридесети октомври в два часа през нощта нашата голета вдигна котва и потегли с благоприятен вятър.
На тридесет и първи октомври решихме да пуснем котва във Фазанския канал, понеже вятърът започваше страшно да беснее.
На следващия ден вдигнахме платната под напора на силния студен вятър, който ни караше да потръпваме. Но той отслабна неочаквано, така както се бе появил, и ние решихме да спуснем лодката да ни тегли. Това трая около един час, докато вятърът отново се засили и ние започнахме да цепим вълните с голетата бързо-бързо.
Минахме върха Хетера и привечер потърсихме къде точно да пуснем котва в канала Куза. Но неусетно сме пропуснали селото, затова трябваше да се закотвим в Карница.
Писано било да не мога да поставя думичката „край“ толкова скоро в моя дневник със спомени от първото ми пътуване. Силна буря ни принуди да останем затворени в канала още пели пет дни. След това едно принудително дълго затишие ни задържа за още по-дълго време. Докато най-сетне благословеният вятър ни позволи да се измъкнем от този затвор. Излязохме на открито, цепейки вълните със скорост от петнадесет мили в час.
На двадесет и четвърти ноември забелязахме рибарски лодки и един голям пасаж риба-тон, преследван от акула.
На два пъти се излагахме на опасността да бъдем блъснати първо от голям кораб, а след това от един параход. За щастие, успях да подам отчаяни сигнали с фенера и така се измъкнахме от доста незавидното положение, в което можехме да попаднем.
Бяхме вече отминали Ровиньо, когато забелязахме парахода, който пътува между Венеция и Триест. А това означаваше, че приближаваме нашата цел. Това бе истинско щастие за мен, започнах да скачам от радост и изпратих една въздушна целувка на скъпия предвестник на радостта ми — парахода, който със своето бумтене ми съобщаваше, че най-сетне идва краят на моето мъчение. И все пак нека бъдем снизходителни: това бе първото ми пътуване, а аз бях толкова млад!…
На двадесет и девети ноември сутринта радостен вик, който ми се стори по-мелодичен от песента на сирена, ме събуди рано-рано.
— Фарът се вижда!
Този толкова сладък и мелодичен вик бе знаете ли на кого? На милия ми капитан, който, когато говорете, гласът му напомняше грачене на гарван. Но това, което в този миг ми съобщи пресипналият му глас, беше толкова дълго очаквано от мен, че ми се стори да чувам гласа на славей.
Изкачих се на мостика.
Венеция беше там — хубава, обгърната от блестящата слънчева утрин, която позлатяваше залива с най-радостните отсенки на пурпура — златно-червеното и бледовиолетовото. Виждах я като на стара гравюра, изобразяваща серенада на влюбени…
Поздравих морската царица със страстта на влюбения, който вижда отново, след дълго отсъствие, избраницата си, от която е бил отделен.
Ядем за последен път на борда, докато голетата се упътва да пусне котва в пристанището Маламоко.
Сърцето ми бие усилено. Защо ли? Безкрайно съм развълнуван. А от какво? Чувствам известно съжаление, като напускам тази мръсна платноходка — черната като рог каюта на голетата, която ме приютяваше през тези дълги дни и нощи…
Поздравявам за сетен път моряците… и, трябва да призная, вълнувам се дори когато се разделям със звяра, който се нарича капитан на „Само Италия“.
Беше първото ми пътуване и естествено е впечатленията ми да са дълбоки, а вълнението при раздялата — твърде живо.
Стъпил на суша, аз се отправям към гарата.
Скачам във влака, който полита, изпускайки кълба дим…
Информация за текста
© 1992 Фани Лозева, превод от италиански
Emilio Salgari
Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2007
Публикация:
ЕМИЛИО САЛГАРИ
БОРБА НА БОРДА
Редактор Катя Цонкова
Илюстрация за корицата © Емилиян Станкев
Художник-редактор Лили Басарева
Гравюри към текста Е. Берлинг, Е. Я. Магдесиян, Л. Ф. Лагорио В. Я. Котарбински, Г. П. Кондратенко
Коректор Людмила Стефанова
Графично оформление Стефан Узунов
Технически редактор Дора Николова
Отпечата се през 1992 година Цена 12,98 лв.
Превод © Фани Лозева
с/о Jusautor, Sofia
„Тренев & Тренев“ С-ие
София, България
ул. „Уилям Гладстон“ № 50, тел./факс 89-20-64, пощ. код 1000
ул. „Свиленица“ 1, тел. 51-35-68, пощ. код 1463
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2866]
Последна редакция: 2007-05-11 16:58:16
