Уилям Сароян
1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8
Разхождайки се из магазините на Уулуърт — беше 1927 година, видя средна опашка пред щанда. Купувачите оживено ровеха грамофонните плочи. Приближи да научи какво има и разбра, че са получили специална партида — богат избор — нови петцентови плочи на „Виктор“ и „Брунзуик“. Не беше пускал грамофона си с месеци. Време беше пак да го навие и да послуша нещо. Грамофонът бе до голяма степен част от самия него. Апаратът го поглъщаше и той избликваше от него като песен, симфония или джазова композиция. Но той не бе го доближавал с месеци и грамофонът стоеше прашен и ням в стаята му.
Тези петцентови плочи му напомниха колко време бе мълчал — самият той чрез грамофона, и че може отново да се порадва на изявата си чрез него.
Избра пет-шест плочи и ги понесе към квартирата си. Сигурен бе, че нито една не е хубава, но какво от това — безразлично му беше колко банална и изтъркана ще е музиката. Дори нещо да е ужасно тъпо — все едно човек или някаква плоча, — пак си струва да го изследваш като път към познанието. Знаеше, че и най-лошият американски джаз дава тази възможност. Може мелодията да е идиотска, оркестрацията — шумна и така нататък, но все някъде във врявата би могъл при внимателно вслушване да долови най- благородното ридание или смеха на смъртните. Понякога това ще е внезапният и рязък контрапункт, няколкото акорда на банджо, може би, друг път ще се долови в тъжния глас на много лош певец, изпълняващ блудкав шлагер. Нещо най-често случайно, нещо обречено.
А при класическата музика няма какво да изследваш. Достойнствата на истинската музика са вложени в нея умишлено. Създадени са за всички и са безпогрешни.
Мисля, че бе в началото на август. (Говоря за себе си). От много месеци не бе се вслушвал в себе си чрез грамофона и сега носеше към къщи новите плочи.
Нормално е през август един млад човек да се чувства неимоверно жизнен; по онова време бях чиновник в една телеграфна компания. Обикновено седях по цял ден пред масата, чуках на телетипа, приемах и изпращах телеграми и свършеше ли денят, усещах тази неизразима жизненост, а заедно с това се чувствах загубен. Увисвах във въздуха. Бях така дълбоко затънал в техническата надпревара на века, сякаш бях обречен и самият аз накрая да се превърна в част от този механизъм. Това седене пред апарата бе начин да си изкарвам прехраната. Ненавиждах го ужасно, но това бе начинът.
Струваше му се, че пропада в апарата, че го изкормват и натъпкват със сложна система пружини, зъбци, чукчета и лостове, куп прецизно работещи боклуци, които безспирно извършват точно определена работа.
Седях по цял ден пред машината, отдавайки безценната си помощ на американската индустрия. Акуратно изпращах важни телеграми до важни лица. Работата, която извършвах, нямаше нищо общо с мен, но аз си седях там и работех за Америка. Това, което исках, бе, струва ми се, дом. Живеех сам в евтина квартира под наем. Имах таван, под и няколко книги. Книгите не можех да прочета. Бяха от велики писатели. Не можех да ги прочета: седях по цял ден пред масата, помагайки на своята страна да стане най- благоденстващата в света. Имах легло. Понякога заспивах просто от изнемога. Обикновено късно нощем или рано сутринта. Човек не може да спи навсякъде. Ако стаята не значи нищо за теб, ако не е част от теб, не можеш да спиш в нея. Стаята, която имах, не бе част от мен. Тя принадлежеше на всеки, който платеше три долара седмичен наем. Там живеех аз. Бях почти деветнайсетгодишен и съвсем смахнат.
Той искаше дом, място, където да се връща към себе си, пространство, защитено от стени и прозорци, място под слънцето, място на земята.
Донесе шестте плочи в стаята си. Погледна през малкия прозорец на малката стая и разбра, че е загубен. Това го развесели. Ето ти повод да си побъбриш преструвански за развлечение. Крачеше из стаята, все още с шапка на главата, говорейки на пространството. Е, тук сме си у дома, каза той.
Забравил съм каква му беше вечерята, но помня, че я приготви на малката газова печка, която хазяйката му бе дала за готвене или за самоубийство. Хапна нещо, изми и избърса съдините и тогава отиде при грамофона.
Може би щеше да разбере за какво се отнася. Може би в джазовата музика има скрити намеци. Това бе идея. От джаза бе научил нещо за машините, за неспиращите американски машини. Бе свикнал да си представя десет хиляди нюйоркски жени в една огромна зала, превити над шевните машини. Да си представя машини, по-големи от планини, машини, които правят големи неща, създават сила, съхраняват енергия, произвеждат електрически фенерчета, локомотиви, консерви, саксофони.
Грамофонът бе малък, не портативен, а просто малък „Виктор“. Имаше го от години и го мъкнеше със себе си от място на място. Непрактично бе да разнася такъв грамофон навсякъде със себе си и той знаеше, че е непрактично, но го взимаше винаги, като се местеше от квартира на квартира, от град на град. Дори да не го слушаше с месеци, мъкнеше го със себе си. Обичаше да си знае, че винаги е при него и щом поиска, може да го слуша. Все едно, че имаш страхотна сума в банката, наистина огромна — да те е страх да я пипнеш. Можеше да си пусне каквото си иска. Имаше румънски народни песни, негърски спиричуъли, американски уестърни, американски джаз, Григ, Бетховен, Гершуин, Зез Конфри, Брамс, Шуберт, Ървинг Бърлин, „Там, където се разлива реката Шенън“, „Аве Мария“, „Вести ла Джуба“, Карузо, Рахманинов, Вернън Далхарт, Крайслер, Ал Джолсън. Там, в плочите, имаше всичко, в музиката бе и самият той, а не бе слушал грамофона от месеци. И той, и грамофонът бяха онемели и с времето ставаше все по-трудно да се наруши тишината.
От месеци се чувстваше загубен. Една вечер от трамвая внезапно бе забелязал небето. Това, че съществуваше небе, бе ужасен факт. А щом го забеляза и се вгледа в него в припадащата нощ, той откри, че окончателно е загубен.
Но не правеше нищо. Искаше му се да има собствен дом, но не правеше нищо, за да го постигне.
Седеше до грамофона, мислейки за неговото безмълвие и за собственото си безмълвие и не смееше да гъкне, за да изяви съществуванието си.
Дигна грамофона от пода и го сложи на малката кухненска маса. Грамофонът бе много прашен и го чисти, без да бърза, цели десет минути. Като свърши, обхвана го още по-силен страх и за миг му се дощя да го остави обратно на пода, в мълчанието. След малко бавно го нави, надявайки се тайно вътре нещо да се счупи, та в последна сметка да не може повече ни звук да издаде.
Спомням си ясно колко изненадан бях, че нищо в грамофона не засече. Колко странно, помислих си, след всички тия месеци безмълвие. След миг от кутията щеше да изплува звук. Не зная научното название на този вид ужас, но помня, че умирах от ужас. Смятах, че най-добре ще бъде моето загубване да си остане тайна. Ясно съзнавах, че вече не желая да издам и звук, а в същото време знаех, че щом съм донесъл в къщи нови плочи, трябва да ги чуя поне веднъж, преди да ги сложа в купчината при другите.
Слушах тази нощ и шестте плочи от двете страни. Бях си купил фини иглички, да не стърже мембраната и да не безпокоя останалите наематели в къщата, но след толкова месеци безмълвие силата на звука, излизащ от грамофона, бе страхотно голяма. Толкова голяма, че през цялото време трябваше да пуша цигари; по едно време на вратата се почука.
Беше хазяйката, мисиз Либиг. Каза: „Тук ли сте, мистър Романо? Малко музика, а? Добре…“
„Да“, казах. „Няколко нови плочи. Ей-сега свършват“.
Не й харесваше, че пускам грамофона в къщата й, но живеех тук толкова отдавна, винаги си плащах толкова редовно и поддържах стаята толкова изрядна, че не посмя да ми забрани или да ми каже направо. Разбрах обаче.
Всичките плочи бяха тъпи и отегчителни. Всички, освен една. Имаше в тази мелодия един синкопиран пасаж, който ужасно ми допадна. Пусках тази част три-четири пъти през тази нощ, опитвайки се да доловя същността й, но доникъде не стигнах. Разбирах пасажа технически, но не можех да определя защо така странно ме развълнува. Беше нещо в противоречие с романтичната музика, затуй ми се стори сладникава мелодия. Състоеше се от осем отривисти акорда на банджото, повторени четиринайсет пъти, като мелодията
