свиква с онова, с което трябваше да се научи да свиква.
— Качи се горе при сестра си — каза той на момчето, но то го гледаше тъй засегнато и сърдито, че усети нещо нередно в теорията си за ранното привикване със самотата.
— Няма — каза момчето.
— Ела — повика го сестра му от стълбището. — Бъди добро момче. Виж, аз съм добро момиче. Ето, прибирам се. Ела.
— Затваряй си устата — извика й малкият.
— Ти си затваряй устата — рече момичето. — Лошо момче!
Майката и дъщерята влязоха в къщата, а момчето заудря баща си с малките си юмручета, колкото имаше сила.
Нищо не разбираше.
— Какво има? — попита го той.
— Искаш да се кача горе — викаше момчето през сълзи. — Не искаш да остана с тебе.
Какво можеше да направи?
— Добре — каза той, — хайде да поскубем още малко бурени.
— Не искам вече никакви бурени — викаше момчето. — Искам да отидем в Пало!
— Къде?
— В Пало.
— Но аз няма да ходя в Пало Алто — рече той.
— Искам да ме заведеш там — викаше малкият през сълзи.
— Нали вече те водих — рече той. — Не ти хареса.
— Искам да отидем в Пало.
— Слушай — рече мъжът, — ще ти кажа истината. Исках да отида до кръчмата и да изпия една-две чашки. Казах ти, че искам да отида в Пало Алто, защото малките момчета не бива да влизат в кръчми.
— Как да не бива! — попита момчето.
— Така, не бива да влизат, не е за тях — каза той.
— Но могат да чакат навън, нали? — попита момчето. — Ще ходиш ли в кръчмата?
— Да, ще ми се.
— И на мен.
— Добре тогава — каза той. — Не е толкоз страшно. Няма да те оставя да чакаш много. Ще изпия само набързо една-две чашки.
— Какво?
— Уиски.
— И аз искам малко уиски.
— Ето, виждащ ли сега? Едно четиригодишно момче не бива да пие уиски. Но можем да отидем заедно дотам, ти ще почакаш малко навън, додето изпия две чашки, после ще се върнем заедно. Искаш ли, докато си изпия чашките, да се подстрижеш в бръснарницата до кръчмата?
— Имам ли нужда от подстригване?
— Не особено.
— Не искам тогава.
Отидоха до кръчмата, момчето остана да чака навън, той влезе и набързо изпи две двойни уискита, почувства се по-добре, излезе и свари момчето да говори сериозно с един стар скитник, който бе тъй грохнал, че би изплашил до полусмърт и възрастен човек.
— Твое момче ли е? — попита скитникът.
— Да.
— Добро момче.
Скитникът тръгна по Таравъл стрийт, а мъжът и момчето се запътиха за дома.
— Изпи ли си двете набързо? — попита момчето.
— Да.
— Харесаха ли ти?
— Да. Чудесни бяха.
Повървяха мълчаливо половин пряка, после момчето запита:
— Какво значи Пало?
— Ами, това е половината от името на оня град там долу, където те заведох веднъж, Пало Алто, дето има университет. Ти сам го видя.
Пало и Пало Алто наистина имаха някакво значение за него, но това бе нещо, което не можеш точно да определиш.
Заслепи го друг идиот, вратът му пак гореше, той все още бе на мили разстояние от службата на Док, англичанинът по радиото продължаваше да говори на децата и дъждът валеше по-силно от всякога — Пало, добре, Алто, добре, Пало Алто, добре, мигновеното приятелство на момчето и скитника, застанали пред кръчмата, питащи и отговарящи.
Къщата бе построена за момчето и за сестричката му. Не беше в Пало Алто, но в тази посока. Построена беше да отидат там, да поживеят с баща си един-два месеца идната година през лятната ваканция — беше построена за тях, да идват там, стига да можеха.
Най-сетне стигна в града, остави колата на гараж и тръгна към следната пряка, където бе службата на Док. На двайсет и първия етаж се качи само с двайсет-двайсет и пет минути закъснение.
Док седеше зад писалището, пред него имаше поднос с две бутилки и две чаши.
— Съжалявам, че закъснях — каза той. — Дъждът ме забави.
— Царевично или скоч? — попита Док.
— Все едно.
— Да пийнем от царевичното.
Док пусна по две кубчета лед във всяка чаша, наля върху леда царевично уиски, после и малко вода. Мъжът взе чашата си, дигна я и попита:
— Този пожар там на доковете ли е?
— Не, мисля, че гори стадионът за бейзбол.
— Наздраве, Док.
— Знам, че си зает, но си помислих, че една почивка като тази ще ти дойде добре — рече Док. — Тук ще дойдат още двама, после ще отидем в бара, ще вземем още един човек и ще вечеряме заедно. Те всички са добри момчета. Не ходя често, защото не съм от клуба, но като дойде миналата седмица след четиринайсет години — зрението ти е чудесно, ти си късоглед вместо далекоглед, това е всичко, то е точно за твоята работа, а когато искаш да гледаш нещо надалеч, можеш да си сложиш очила, само затова стават едни очила — мислех си да отидем там някой четвъртък, това ще е отмора за теб.
— Радвам се, че си се сетил — каза той. — Изобщо не обичам да работя, но като погледнеш — какво друго може да свърши по-добре който и да е от нас? Тези работи ме отегчават. Не са лоши. Нито една не е лоша, но ме отегчава.
— Всеки се отегчава от работата си — рече Док. — Преди петнайсет години, когато ти дойде тук за пръв път, обикновено се вълнувах от всеки, който дойдеше при мен, но вече не се вълнувам. Всички са еднакви, не виждат, както са виждали по-рано. Хубаво ли е царевичното?
— Чудесно — каза той. — Кой е запалил стадиона?
— Може да са доковете или някой склад — рече Док. — Гори вече час и половина. Преди петнайсет години ти предрекох, ако си спомняш, че зрението ти никога няма да се влоши. Да, очите ти са добре, но
— Времето — рече той. — Каквото и да е станало, то става с всички нас, не само с моите очи. Но като шофирам нощем, се вбесявам, защото не виждам добре. А ако вали и дъжд, изобщо нищо не виждам. Ще трябва да ям повече моркови.
— Морковите нищо не помагат — рече Док. — Ако обичаш моркови, яж си, разбира се, но няма да ти помогнат да виждаш по-добре.
— Тогава ще трябва да си упражнявам мускулите на очите. Хъксли така прави.
— И упражненията не помагат, освен ако не смяташ да местиш предмети с поглед. Веднъж пътувах по
