море с Хъксли — ние изобщо не се познавахме — но разбрах какви грижи му създава зрението.
— Търбър също е зле — рече той. — И с Таркингтън1 е било зле. Какво става с очите, Док?
— Можем да го определим, след като стане — каза Док, — но кой знае защо става? Как можеш да знаеш. Просто става. Опитва ли с очилата?
— Чудесни са да гледаш облаците — каза той.
— Няма да ги носиш много.
— Много рядко поглеждам към облаците.
— Все пак те са единствените, които ти трябват — рече Док. — Да си налеем още малко от това?
Док наля и следващите чашки бяха още по-вкусни от предишните.
— Преди петнайсет години — рече Док — ти можеше да се смееш.
— Тогава беше като на шега.
— Какво знаеше тогава?
— Знаех, че от нищо не ме е грижа. Сега не е тъй.
— Много ли?
— По-скоро премного.
— Много жалко, че е така.
— Затова работата е добра идея — каза той. — Разбира се, тя осигурява и прехраната на човека, но не поради тези причини тя е най-доброто, което съществува.
— За какво те е грижа?
— За всеки. За всичко — отвърна той. — Защото сега и моите собствени деца са сами в света. Не мога да срещна момче или момиче, без да се вгледам внимателно в тях, и ако на тях им е приятно, за мен това е най-хубавото нещо на света, а когато те са нещо друго, каквото и да е, но друго, то тогава е най-ужасното нещо на света. Освен това ме е грижа и за техните майки и бащи, защото сега зная пред какво са изправени те, ако живеят добре заедно. Зная пред какво ще бъдат изправени и ако не живеят заедно. Зная пред какви трудности са изправени, а те са винаги повече, отколкото пред децата. Но дори и така, човек трябва да се грижи най-много за децата, защото на никого другиго не можеш да се надяваш.
Поговориха още половин час, после излязоха от службата, стадионът все тъй пламтеше, качиха се на колата на Док и отидоха в бара, където бяха момчетата. Разприказваха се с тях и взеха да пият заедно — един генерал в спортен костюм, един банкер, хвърлящ зарове с един зъболекар, един адвокат, ревящ от смях на анекдотите на застрахователния агент, момчета, които идват тук от години и едва дочакват четвъртък, за да си изпият заедно уискито и да се видят един с друг. След пет-шест чаши уиски се качиха горе да вечерят и после отново слязоха в бара за бренди.
Почнал бе да се чувства добре, постепенно му ставаше все по-добре и по-добре, спомняйки си къщата до канала, радиостанцията, която предаваше хубава музика от сутрин до полунощ, стила на британците, горящия стадион, момчето, застанало пред кръчмата на Таравъл, чакащо него, очакващо своя прокълнат баща да изпие две набързо, разговаряйки със стария скитник, момчето, което сега беше със сестра си и с майка си в Ню Йорк.
— Знаеш ли, Док — каза той, — знаеш ли, че никога не съм ходил в Станфорд?
— Не си ли?
— Не. Обаче съм ходил в Пало Алто.
— Така ли?
— Да. Ходих с колата дотам.
— Наистина?
— Да. Обаче Пало Алто
— За кого говориш?
— За сина ми. За кой друг?
Беше чудесен отдих. Хубаво беше да си с Док и момчетата. Когато и те са доволни, обаче, само тогава. Останалото време беше работата и от време на време кръчмата.
Информация за текста
© Уилям Сароян
© 1971 Нели Константинова, превод от английски
William Saroyan
Сканиране, разпознаване и редакция: Уфтак Музгашки, 2009
Издание:
Уилям Сароян. Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света
Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1971
Подбор и превод от английски език: Нели Константинова
Редактор: Кръстан Дянков
Художник: Веселин Павлов
Художествен редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Найден Русинов
Коректори: Трифон Алексиев, Бети Леви
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12256]
Последна редакция: 2009-06-21 13:30:00
1
Олдъс Хъксли, Джеймс Търбър и Брукс Таркингтън — известни писатели, които са имали лошо зрение. — Бел.ред.
