Живите и мъртвите

Отивах към Баръл Хаус на Трета улица, онези улици в Сан Франциско, където човешката мизерия вилнее в кошмарните образи на същества, някога живи, а сега разпиляни, както силният вятър разпилява натежалия от семе цвят или смачкани като насекомо, което все пак се влачи, тласкано към движение от животеца в него, тленни тела, умъртвени души, минаващи по улицата, отивайки до никъде и връщайки се никъде.

А аз стоях на улицата чист, спокоен, сигурен, вън от всяка опасност и разгневен на себе си и на този свят, дето сме причинили всичко това на тези хора, и се питах какво възнамерявам да сторя за тях. Във въздуха витаеше силната миризма на страх, на загниване, загниването на плътта, на духа, разпиляване на животинската енергия, примесена с миазмите, бликащи от вратите и прозорците на евтини ресторантчета, и аз си казах: Дишай дълбоко, поеми дълбоко в дробовете си вонята на човешката смърт, на човешкия живот, който все пак е мъртъв, най-отвратително мъртъв и все пак жив. Нека отвратителният въздух на тази смърт подхранва кръвта ти и нека тази смърт бъде твоя смърт, защото тези хора са твои братя, защото всеки от тях си ти самият, и когато те умират, умираш и ти, а не могат ли да живеят, не можеш да живееш и ти; въпреки че си напуснал този свят и си навлязъл в своя собствен свят, ти пак ще умреш.

И какво да направиш за това? Ето един човек, който може да бъде спасен. Едно момче, много по-младо от теб, разкъсано от жестокостта на света, и все пак достатъчно младо, за да бъде спасено. Какво правиш ти за него? И момчето отминава покрай теб, сляпо, глухо и нямо, все пак живо, пълзи като смачкано насекомо, тласкано към още малко, още един миг живот, нищета и ужас.

И този куц старец с нозе, спънати от примката на годините страдание, с лице, напомнящо маска на пъклено изчадие, ала все пак земно. Какво правиш за него?

Бъди джентълмен и му дай стотинки за кафе и поничка. Унижи го пак, дай на треперящата му ръка да се затвори около дребната монета, на разбитото му сърце — да се затвори около евтината благотворителност на силните и сигурните. А старецът отминава и отсреща на улицата дрипавите светци от Армията на спасението проповядват и се молят, пеят и просят от гладните милостиня, с която да разпространяват светото писание на истината, а хората не им дават никаква милостиня.

Когато настъпи революцията, тези хора ще бъдат като богове, а синовете им ще идват на земята невинни и непокътнати, в тях няма да съществува и зародиш на греха, завистта, жестокостта или омразата и те ще израстват като по-велики богове и от бащите си, а дъщерите на тези мъртви хора ще се движат по земята с котешката сила, грация и увереност на тигрици от джунглата, и когато дойде революцията, ще свърши цялата нищета по земята и всички заблуди.

Наистина. А това, което можеш да сториш, е да се правиш на кривоглед, сляп или глух, да крачиш, препъвайки се, през гнусотията на света, да се смееш и да пееш.

Влязох в Баръл Хаус и седнах на една маса.

Никора, келнерът, дойде, забърса масата, но остави дъската влажна и застана мрачен, леко пиян, а тъмното му италианско лице бе изморено и загрижено, малко безразлично… Цял куп грижи на този свят, паезано, но нали си имам добра работа: по цял ден пия и какво ме интересуват грижите? Никора има жена и две деца, а когато настъпи революцията, ще поднася напитки на своите братя в голяма градина, огряна от слънцето.

— Здравей, Ник — казах аз.

— Здрасти, момче. Едно малко сигурно?

— Да — отвърнах. — Как е жена ти?

— Добре е — отвърна той. — Всъщност не е съвсем добре, защото пак чака дете.

— Честито! — казах аз, а той се запъти към бара да вземе поръчката.

Сложи чашата пред мен и ми заговори:

— Да ти кажа, момче, послушай ми съвета — не се жени. Отначало жената, после децата, после наема, после хляба, после детето паднало и си счупило ръката, после жената се разревала, после се напиваш и чупиш прозореца и съдовете, после идва шуреят и си имате разправии, после му теглиш един бой, после затвора, после седиш в килията и си мислиш… Боже господи, да не си луд да се жениш, момче! Да ти кажа, не ми се гледат угрижени приятели.

— Добре, Ник — казах аз.

Глътнах уискито и там, откъдето мина, всичко в мен пламна. Почувствах се по-добре, един голям жест на света, развеселих се и в същото време станах много горд, с една дума кой съм аз!

Не се грижете за мен, приятели, грижете се само за себе си, момчета: на мен всичко ми е наред, момчета. Поръчах на Ник да ми донесе още едно уиски, защото усетих, че ще ми стане още по-добре, ще пия и ще се смея, както се е смял дядо ми Мелик, когато се е напивал в старата родина. Ник ми го донесе и аз го обърнах, всичко е наред, момчета, и му казах да ми донесе още едно, той ми донесе, изпих и него, всичко е Окей, момчета, после още едно, после се разсмях, но не гласно, а вътре в себе си, отново завърнал се в старата родина, яхнал черния кон, препускайки из баирите с ругатни и песни, завърнал се към началото.

IV

Пиенето отваря очите, усилва вътрешното зрение, пробужда собственото аз. Очите все по-слабо различават предметите на този свят и все по-ясно предметите, образите и ритъма на другия: просторната, безгранична и величествена вселена на спомена, истинската и вън от времето земя на историята, на човешката легенда за този свят. Всичко това, разбира се, е докато човек е пиян. После великолепието се измества от бунта и беззаконието на сетивата, а законът за земното притегляне отива по дяволите, някъде между комедията и трагедията. Разстоянията стават нереални, а плътта и духът вече не съществуват самотни в единство на мястото и времето, а са по всички места и през всички времена, включително и бъдещето. Накратко, човек достига нелепото и славно положение на глупак.

Появяват се на бял свят жестовете, драматични и значителни, казващи „Зная“ на езика на изкусните крайници в движение. Главата кима за да и не. Езикът се развързва в хаоса на милиони езици. Духът се смее, тялото скача и седнал на малката маса в тъмната кръчма, човек успява някак си да отпътува до всички места по света, връща се и тръгва отново, жестикулира и декламира, клати глава и се смее, пее и подскача.

Понапих се малко, докато седях на малката маса, а Никора, моят духовен наставник, идваше и си отиваше, казваше ми какво да правя и какво да не правя, за да бъда щастлив на този свят.

Дощя ми се и Паула да е при мен, да седи срещу мен на масата, да виждам кръглото й бяло лице с меланхоличен поглед и пълните с меланхолия устни, вирнатото й меланхолично носле и малките й меланхолични уши, кестенявата й меланхолична коса и ми се искаше да взема топлата й меланхолична ръка и да се разхождаме с нея из меланхоличните улици на тъмния ни меланхоличен град и да стигнем в просторната меланхолична стая с чудесно меланхолично легло, да си легна с красивото й меланхолично тяло и през цялата нощ да водим тих меланхоличен разговор между продължителните меланхолични прегръдки, а на сутринта да се пробудим от дълбокия меланхоличен сън и да прикрием меланхоличната си голота с евтини меланхолични дрехи и после да излезем за една голяма и весела закуска.

Ето защо се запътих към телефонната кабина, пуснах монета и набрах номера. Изглежда съм набрал грешен номер или съм забравил правилния, защото момичето, което се обади, не беше Паула. Гласът й не беше тих и меланхоличен като на Паула: имаше висок меланхоличен глас.

Съдба, казах си аз, или нещо подобно, затова заговорих момичето. Телефонът е голямо изобретение. Ако набереш погрешно номера, разликата не е кой знае колко голяма, защото все пак говориш с момиче, макар и да не е същото, което си имал предвид, и всичко се приписва на съдбата, леко подпомогната от благородната техника на нашето време.

И каква полза да набереш грешен номер, ако не си поговориш малко? Нима в това да затвориш телефона на момиче с висок меланхоличен глас само защото никога не си го виждал, има доброта и християнска обич към ближния?

— Млада госпожице — започнах, — аз съм си пийнал малко от онова глупаво уиски в Баръл Хаус на Трета улица. Хванете първия трамвай и елате право тук да пием по едно. После ще вземем такси, ще отидем в ресторант „Юнивърс“ на авеню Колъмбъс и ще вечеряме печено пиле със спагети. Ще поседим на