масата, ще поговорим и после ще тръгнем из града да погледаме. Като се уморим, ще отидем на кино или, ако предпочитате, ще отидем на едно комунистическо събрание, ще пеем заедно с другарите Интернационала и ще мразим до смърт богатите.
Момичето затвори телефона със силен меланхоличен трясък. Набрах отново номера, телефонът иззвъня веднъж, два пъти, три пъти и накрая чух гласа на Паула.
Говорехме по жицата и гласовете ни преминаваха под града или над него и всеки от нас беше невидим за другия, а в същото време още хиляди хора говореха един с друг.
— Ало — обади се Паула.
— Ало — казах аз.
— Как си? — попита Паула.
— Отлично, а ти как си?
— Добре — отвърна тя. — Какво има?
— Нищо — отвърнах. — Има ли нещо?
— Гласът ти е много сериозен.
— Един момент — казах аз. — Искам да си запаля цигара.
— Добре, и аз искам да запаля.
Вдъхнах дима и почнах да се чувствам все по-малко весел.
— Ало — обадих се аз.
— Ало — отвърна тя.
Чух я да издишва дима и дори това звучеше меланхолично. Виждах кръглото й меланхолично лице.
— Как си Паула?
— Добре, а ти, Майк?
— И аз съм добре.
— Струва ми се, че и двамата не се чувстваме много добре.
— Не, аз се чувствам отлично.
— Снощи бях на кино — рече Паула.
— Чудесно. Хубав ли беше филмът?
— Много. Също като в живота.
— Плака ли? — попитах я.
— Не — отвърна тя, — смях се. Беше за едно момче и едно момиче. Влюбени. Ново хрумване в киното. Отначало имаха много грижи, но накрая се ожениха.
— И какво стана после?
— Филмът свърши — отвърна Паула.
— Това е буржоазна пропаганда — казах. — И аз веднъж гледах един такъв филм. Там също се ожениха.
— Може да са били същите момче и момиче.
— Жената и мъжът изобщо.
После се вбесих от себе си, че пак почнах да се правя на остроумен. Не казвах това, което исках, тъй както исках да го кажа, и това ми разваляше настроението.
— Чуй ме, Паула, по дяволите тези глупости.
— По дяволите наистина.
— Паула — казах аз, — излез и ела да вечеряме заедно.
— Не мога, тъкмо се канех да излизам.
— С кого?
— С един мой приятел.
— Ясно, но кой?
— Един млад адвокат, не го познаваш — отвърна Паула.
— За какво ти е да излизаш с един млад адвокат?
— Той е много интелигентно момче — каза тя.
— Това няма значение.
— Знам.
— Кажи му, че си болна и ела да вечеряме заедно.
— Не мога.
— За какво изобщо става дума?
— Ние ще се оженим — отвърна Паула. — Също като на кино.
— Шегуваш се.
— Виж другата неделя в „Игзаминър“ — каза Паула. — Моята снимка, неговото име.
— Боже господи!
— Аз го обичам — каза Паула.
— Положително — казах аз. — Изглеждаш
— Отиваме на Хавайските острови — рече Паула.
— Слушай, Паула — казах. — Искам да те видя тази вечер. Щом искаш, омъжвай се. Това не ме интересува. Но тази вечер искам да те видя. Докога ще бъдеш с младия адвокат?
— Не може. Като се върнем от Хавайските острови, ще живеем в голяма къща на възвишенията, в Бъркли.
— Ти си луда.
— Може да съм, може и да не съм. Скоро ще разбера.
— Бих искал да видя адвоката.
— Не може.
— Жалко.
Мълчахме половин минута.
— Е, добре, може и да се срещнем случайно някога на улицата — казах аз.
— Положително — обади се тя. — Светът е малък. Довиждане, Майк.
— Довиждане, Паула.
Върнах се на малката масичка и Ник пак почна да ми носи уиски. Колкото повече пиех, толкова по-зле се чувствах. Като излязох навън, беше почнало да вали. Дъждът беше чудесен, а въздухът чист и хубав. Тръгнах по влажните меланхолични улици към клуба Рено на Гиъри стрийт. Влязох, открих място на една маса за покер, седнах и си купих жетони за десет долара. Когато съм пиян, имам добър късмет. Апостолос, гъркът-барман, раздаде картите. Играх около два часа и излязох с четири долара печалба.
После тръгнах по Филмоор стрийт към събранието на комунистите и заизкачвах стъпалата.
— Аз съм пиян, казах си, а Паула ще се омъжи за адвокат, Пит пък иска да спасява света, баба ми е пълна с носталгия по Армения, а жената на Ник пак чака дете, и слушайте, другари, ако се подхлъзна по тези стъпала, ще падна и ще си счупя главата, другари. Каква полза, ако всеки има хляб, другари, каква полза, ако всеки има торта, другари, каква полза, ако всеки има всичко, всичко не е достатъчно, другари, и живите не са живи, братя, живите са мъртви, братя, дори живите не са живи, братя, и нищо не можем да сторим за тях.
Информация за текста
© Уилям Сароян
© 1971 Нели Константинова, превод от английски
William Saroyan
Сканиране, разпознаване и редакция: Уфтак Музгашки, 2009
Издание:
Уилям Сароян. Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света
