Жан-Пол Сартр
Погнусата
На Кастор
Той е човек без значение за
общността — просто индивид.
Бележка на издателя
Страница без дата
Най-добре ще е да описвам събитията ден за ден. Да водя дневник, за да си ги изясня. Да не ми убягват отсенките, дреболиите, дори нищожни наглед, и непременно да ги степенувам. Трябва да опиша как виждам тази маса, улицата, хората, пакета тютюн, тъй като в това се състои промяната. Трябва точно да определя нейния обхват и естеството й.
Ето например картонена кутийка, в която има шишенце мастило. Нека се опитам да изразя как я виждах
Естествено, не съм способен да опиша ясно какво ме сполетя завчера и в събота, понеже то вече ми се губи; мога само да твърдя, че и в единия, и в другия случай нямаше нищо, което да се нарече събитие. В събота някакви хлапета мятаха камъчета, които отскачаха от водната повърхност, и на мен ми се прииска като тях да хвърля едно в морето. В този миг застинах, пуснах камъчето и си тръгнах. Сигурно видът ми е бил налудничав, твърде вероятно е дори, тъй като децата се изсмяха подире ми.
Толкова за външната страна. А онова, което настъпи тогава в мен, не остави ясни следи. Видях нещо и се отвратих, но не знам дали при гледката на морето или на камъчето. То беше плоско, от едната страна сухо, а от другата — влажно и кално. Държах го за ръбовете с широко разперени пръсти, за да не се изцапам.
Завчера беше много по-сложно. На всичкото отгоре се получи низ от необясними за мен съвпадения и недоразумения. Няма смисъл обаче да се занимавам с подробното им писмено изложение. Тъй или инак, явно изпитах страх или някакво сходно чувство. Ако само знаех от какво съм се побоял, щях да съм постигнал известен напредък.
Любопитно е, че не само не съм склонен да се смятам за луд, а дори ми се струва очевидно противното: промените засягат единствено предметите. Поне в това бих искал да съм убеден.
А може би все пак съм получил лек пристъп на умопомрачение. Ала вече няма и помен от него. Странните чувства от миналата седмица днес ми се струват направо смешни: не мога да се вживея в тях. Днес ми е удобно и уютно сред света. Това е моята стая със североизточно изложение. Долу са улица „Мютиле“ и строежът на новата гара. От прозореца виждам на пресечката с булевард „Виктор Ноар“ червено-бялото сияние на „Железничарска среща“. Току-що е пристигнал влакът от Париж. Хората излизат от старата гара и се пръскат из улиците. Чувам стъпки и гласове. Мнозина чакат последния трамвай. Вероятно образуват унила групичка, скупчена около газения фенер току под прозореца. Ще трябва обаче да изчакат още няколко минути — трамваят няма да се зададе преди десет и четиридесет и пет. Дано тази вечер не дойдат търговски пътници: просто умирам за сън, от толкова време не си отспивам. Нужна ми е една спокойна нощ, една-едничка, и тогава всичките ми настроения ще се изпарят.
Единадесет без четвърт: край, вече няма страшно. Досега да бяха пристигнали. Освен ако е денят на господина от Руан. Той идва всяка седмица, запазват му номер две на първия етаж — стаята с биде. Все още е възможно да довтаса: преди лягане често изпива халба бира в „Железничарска среща“. Впрочем той не вдига кой знае колко шум. Дребен е, много спретнат, с черни напомадени мустаци и перука. Ето го.
А като го чух да се качва по стълбата, просто ми прималя, толкова успокояващо бе въздействието: та какво ли опасно би могло да има в един тъй строго разчетен свят? Мисля, че съм се избавил.
Ето и трамвай номер седем: „Кланица — Гран Басен“. Приближава се и силно дрънчи. Потегля. Претоварен с куфари и заспали деца, той потъва на изток в мрака, към низината и заводите. Предпоследният трамвай; последният ще мине след час.
Отивам да си легна. Вече нищо ми няма, отказвам се да описвам като девойче впечатленията си от деня в нова-новеничка тетрадка.
Би било интересно да си водя дневник, само в случай че…4
Дневник
Понеделник, 29 януари 1932
Вече не мога да се съмнявам, че с мен е станало нещо. Завладя ме, подобно на болест, а не просто на убеждение или на очевидност. Полека и коварно се загнезди в мен; почувствах се особено, някак смутен, само толкова. То заседна и повече не шавна, кротуваше и успях да си внуша, че нищо ми няма, че съм се поддал на фалшива тревога. А ето че сега се разраства.
Не мисля, че професията на историка създава склонност към психологически анализи. В своята област се натъкваме единствено на безусловни чувства и им прикачваме родови названия като Амбиция, Изгода… Но ако притежавах поне мъничко себепознание, то сега би трябвало да се възползвам от него.
В ръцете ми например има промяна — по нов начин поемам лулата или вилицата си. Освен ако сега самата вилица предразполага да бъде поемана другояче. Не ми е ясно. Преди малко, на влизане в стаята, се заковах на място, понеже усетих, че държа в ръка някакъв студен предмет, който приковаваше вниманието ми, сякаш бе одушевен. Разтворих пръсти, погледнах: стисках дръжката на вратата. Когато Самоукия5 ми се обади тази сутрин в библиотеката, изминаха десет секунди, преди да го разпозная. Виждах лице, което ми бе чуждо, просто някакво лице. А ръката му в моята беше като голям бял глист. Тутакси я пуснах и тя вяло се люшна надолу.
А из улицата пъплят рой подозрителни звуци.
И тъй, през последните седмици е настъпила някаква промяна. Но каква? Тя е абстрактна промяна,
