Суоми чуваше по интеркома разговорите между хората в залата с пулта за управление и онези, които се свързваха отвън.
— Шьонберг — рече напрегнато Лашез, — на панела за животоподдържащата система светна жълта лампичка. Можеш ли да ми го обясниш?
— Дай да видя — чу се умореният глас на Шьонберг, самият той бе извън полезрението на Суоми. След кратка пауза, навярно за превключване на екраните за по-добър обзор, Шьонберг продължи: — Няма причини за тревога. Това показва, че главният люк е отворен и системите за безопасност са изключени, за да може да летите по този начин. Просто напомняне да не забравите за това и да отхвърчите в космоса.
Беше очевидно, че в резултат на оказвания натиск Шьонберг сътрудничеше изцяло на противниците.
Сега корабът бе над самия град, рееше се като балон със заглушени двигатели само на метри над най- високите покриви.
— Издигни се по-високо, Лашез — излая друг мъжки глас и Суоми видя как високопоставеният жрец, облечен в пурпурно-бяло, се завъртя нервно ведно с креслото, пребледнелите му ръце трепнаха и реагираха прекалено рязко. Корабът дръпна нагоре, мъжете около Лашез потънаха в креслата си или се хванаха здраво за стойките, като едновременно с това се вторачиха с очакване в него. Ускорението от издигането се прекрати в един миг, в който да ти спре сърцето, корабът пое в свободно падане, сетне с известно залюляване нагоре-надолу се установи на курса си, малко или много под контрол.
— Трябваше да ми бъде предоставено повече време за тренировки! — мърмореше трескаво пилотът.
— Няма време — сопна му се властният глас.
Суоми се досети, че той принадлежеше на Андреас, който говореше отнякъде извън кораба.
— Торун се провали, а Лерос и някакъв агент от Братството разбуниха тълпата. Ще натоварим нашия любим господар и учител на борда на кораба и ще го отведем в безопасност на север заедно с пленниците. Всичко ще бъде наред, Лашез, стига само да маневрираш внимателно. Приближи сега към Храма.
Лашез се водеше по екран, който му показваше какво точно става под кораба. Суоми, който на практика все едно гледаше зад рамото му, видя нещо много съществено, което отначало не можеше да схване. Близо до най-голямото градско здание — трябва да беше Храмът, тъй като корабът увисна точно над него — се намираше много по-ниска сграда, чийто покрив се демонтираше отвътре. Работниците, заети с тази работа, се зърваха сегиз-тогиз, ръцете им се подаваха и изчезваха, махаха парчета от покрива и отворът бързо се разрастваше. Вътре бе издигнато скеле, върху което работниците стояха, но не бе видно нищо друго, освен тъмнина, която слънцето, огряло ярко улиците и всичко останало, не успяваше да разсее. На Суоми му бе необходимо известно време, за да разбере, че вътрешността на сградата изглеждаше толкова тъмна, защото представляваше дълбока яма, изровена много под равнището на улиците.
— Кажи им да побързат с покрива — помоли Лашез.
— На позиция ли си? — отвърна му гласът на Андреас, вече много ясно се усещаше напрежението в тона му. — Мисля, че още не си заел подходящото положение.
Суоми видя как малки, но разгневени групички мъже с бели роби тичаха по улиците около Храмовия комплекс и се разполагаха така, сякаш го обкръжаваха. Тук-там се мяркаше изваден гол меч. По стените на Храма се движеха униформени войници. Суоми забеляза ярката следа на изстреляна от улицата стрела, сетне — две като отговор в обратната посока. Може би мъжът в сиво, който имаше грандиозен план да влезе в града, преоблечен като роб и да вдигне въстание, е имал по-голям успех, отколкото Суоми бе предполагал.
А самият Суоми бе свършил всичко, което би могъл на тезгяха си, и му беше вече време да се подготви за битка. Изпълнен от усещането за нереалност, той взе малкия, захранван от батерии уред, който бе сглобил и като пресече бързо кабината, се мушна в койката си. Вдигна ръка и включи интеркома на „Говор“. Гласовете на другите продължаваха да долитат; и макар да не можеха да го видят, той бе в състояние да се включи в разговора им. Не бе обаче готов за това.
Койката можеше да се превърне в ускоряема платформа, ако се случи повреда в изкуствената гравитация някъде из дълбокия космос. Сега не бе възможно напълно да превключи койката, ала Суоми провеси централната секция от защитни елементи над койката си и ги задържа здраво. Лежеше с готов за включване рекордер с усилен до максимум звук. Беше вцепенен от напрежение и страх, едва дишаше, още не бе сигурен, че ще намери достатъчно смелост да извърши онова, което трябваше да бъде сторено. Не бе чак толкова страшно, че можеше да умре. Но че можеше да не постигне нищо друго освен бавно и зловещо наказание от страна на триумфиращия Андреас — такава вероятност му се виждаше ужасяваща.
Обърнал глава, Суоми гледаше екрана в кабината си. Лашез маневрираше кораба над голямата яма и без съмнение имаше намерението да го приземи в нея. Покривът бе свален досами стрехите. Крехкото скеле вътре щеше да бъде смазано като паяжина под тежестта на бронирания корпус на „Орион“. Всичко бе много добре планирано и организирано. Андреас и останалите сигурно отдавна се бяха подготвяли да пленят междузвезден кораб. Кой им бе казал как да планират ямата, колко голяма да е, за да побере кораб, който иноземци евентуално биха използвали за тайна ловна експедиция? Разбира се, техният господар и любим учител — Смъртта… Смъртта познаваше всички видове и размери междузвездни кораби, тя се бе била срещу тях в продължение на хиляда години.
Разположилият се в пилотското кресло Лашез в момента водеше непрекъснат напрегнат диалог с хората, които го очакваха и го водеха долу, както и с наблюдателите при отворения люк. Корабът започна да се спуска. Надолу, надолу… ала оказа се, че маневрата е погрешна и на Лашез му се наложи отново да изправи кораба и да го вдигне, като остави тънка следа от прах на мястото, където якият корпус бръсна леко един висок корниз от Храма и събори количка-две зидария.
Издигнаха се и отлетяха встрани на незначително разстояние и започнаха отново да се спускат. Лашез навярно бе роден техник и механик; във всеки случай усвояваше твърде бързо. Този път спускането бе точно.
С пръст на копчето, което да включи рекордера, Суоми разсъждаваше за възможните изходи от ситуацията — и ги долавяше като реакции у себе си — от бездната на неочакваната смърт и бавното поражение до ниското плато на триумфа. С част от съзнанието си се запита дали това бяха дразнителите, които Шьонберг и другите ловци търсеха, дали не бяха същите, които изпитваха участниците в Турнира, където цялостното усещане, че си жив, сякаш пулсираше във всеки миг на преживяването.
Можеше да приеме бездейно всички предлагащи му се възможности. Или да стори онова, което е необходимо. Корабът се спускаше в дупката. Въпросът сега бе да се избере най-подходящия момент, тактиката. Кацнеше ли на дъното, щяха да изключат задвижването и щеше да стане късно. Точно сега пък, когато преминаваше през отвора на ямата, когато бяха повече навън, отколкото вътре, щеше да е прекалено рано.
Изчакването му се стори цяла вечност; корабът вече сигурно бе изминал четвърт от спускането.
Половината. Вечността свършваше.
Сега! С едва поносимо облекчение, почти равностойно на умственото му напрежение, Суоми натисна бутона на малката кутийка, която държеше.
Хапещият глас на Йохан Карлсен, който не можеше да бъде сбъркан, усилен мощно, избумтя по интеркомната система на „Орион“, а през радиовръзките в командния пулт — и през отворения люк навън, отеквайки с такава сила, че сигурно заля града околовръст:
— ТУК Е ГЛАВНОКОМАНДВАЩИЯТ. ГОТОВНОСТ НА ГРУПИТЕ ЗА ПРИЗЕМЯВАНЕ. РАЗКРИЙТЕ БЕРСЕРКА…
Той искаше да добави и още нещо, но гласът му бе удавен от друг, от гласа на самия берсеркер, бумтящ, ревящ от някакво скришно място:
— ПЪЛЕН ХОД! АНДРЕАС, В ИМЕТО НА СЛАВНАТА СМЪРТ, ПЪЛЕН НАПРЕД И УБИЙТЕ ЙОХАН КАРЛСЕН, ТОЙ ВЕРОЯТНО Е НА БОРДА. ЗАПОВЯДВАМ ТИ, ЛАШЕЗ, ПЪЛЕН НАПРЕД ВЕДНАГА! УБИЙТЕ ЙОХАН КАРЛСЕН, УБИ…
После и този глас утихна, потънал в унищожителния шум, който произведе пускането на пълен ход на движителя на кораба, който не само бе в гравитационния плен на планетата, но и бе буквално погребан в утробата на Божата планина. Суоми, добре защитен в укрепената си койка, се държеше колкото е възможно
