Фред Саберхаген
Планетата на Берсеркера
Изкуствената злъст
Изминаха вече трийсет години от деня, в който първият берсеркер се появи от дълбокия мрак и си проправи яростно път, за да заеме полагаемото му се място в бъдещия пръв разказ на тази тема.
Онзи мрак, който наричам дълбок, беше както измислен, така и реален. Той обхваща потайностите на междузвездното пространство, обрисувано в онова приключенско космическо четиво, което пишех тогава. Но включва и друг вид мрак.
Разказът, публикуван по-късно под името „Fortress Ship“ („Кораб-крепост“), бе наполовина завършен, когато се заех сериозно да обмислям каква точно непосилна опасност ще трябва да преодолее моят главен герой. И точно в момента, когато си задавах този въпрос, се появи берсеркерът, сякаш бе изчаквал подходящата възможност. Появи се из тази вътрешна сянка, която е даже по-загадъчна от далечния космос, населил света на всички автори и читатели. И дойде с името си: старата норвежка дума, която първоначално се е употребявала за определен тип ненормално буйни мъже от зората на човечеството, които не са познавали по-сложни оръжия от меча.
Сюжетът за бойна машина, която се обръща срещу създателя си, за да го унищожи, а ведно с него и всичко наоколо, естествено, не е мой. Напротив, идеята изглежда почти универсална — толкова стара, колкото легендата за голема1 от Средновековието, и толкова нова, колкото „интелигентната“ ракета (наследник на „умната“ бомба). Към края на XX век този реално съществуващ предтеча на истинския берсеркер би трябвало да е в състояние, когато не успее да идентифицира целта си, да завие обратно и да се завърне при този, който го е изстрелял. И човек трябва да се надява, че заради собственото им добро, онези, които са го изстреляли, ще се радват да видят рожбата си да се завръща и ще знаят как да я посрещнат.
В началото на разработката на серията за берсеркерите ми хрумна, че онова, за което пиша, след няколко десетилетия или век, ще се превърне от измислица в реалност — поне в технологично отношение. Още през първата половина на петдесетте години американските ВВС (а може би и други) се гордееха с управляващ стрелбата радар, който е в състояние да действа в напълно автоматичен режим; подобно устройство управляваше например 20-мм оръдия в опашката на самолета Б-36. Натискаш едно копче в кабината на стрелеца и всеки самолет, който попадне в обсега, ще бъде свален, дори и екипажът на самия самолет Б-36 повече да не е сред живите. Навярно тази система изобщо не е използвана в бойни условия.
Аз лично не знам през последните три десетилетия да е направено нещо, което да намали опасността, за която пиша в бъдеще време. Собствените ми идеи ме плашеха преди трийсет години, плашат ме и сега. Което сигурно е една от причините да продължа да пиша тези истории.
I
Гласът на отдавна мъртвия звучеше ясно по радиото в салона на кораба „Орион“, а шестимата, събрали се там, единствените живи същества в радиус от неколкостотин светлинни години, слушаха засега внимателно, само защото Оскар Шьонберг, собственикът на „Орион“ и организатор на това пътуване, бе дал знак, че самият той иска да слуша. Карлос Суоми, който бе готов да се възпротиви на Шьонберг и очакваше да има сериозен спор с него през близките дни, в случая бе напълно съгласен с него. Атина Поулсон, свободната от трите жени, не възрази; Селесте Серветус, може би най-несвободната от жените, направи няколко възражения, но без никакъв резултат. Густавус де ла Торе и Барбара Уртадо никога, откакто ги познаваше Суоми, не бяха възразявали против каквото и да е решение на Шьонберг.
Гласът на мъртвия, който слушаха, не бе записан на магнетофон, а само мумифициран от около петстотинте години космическо пространство, което се простираше между системата Хънтърс2, където бе произведен радиосигналът, и сегашното местоположение на „Орион“ в междугалактичното пространство на около хиляда и сто светлинни години (или пет и половина седмици път с кораб) от Земята. Това бе гласът на Йохан Карлсен, който преди около петстотин стандартни години бе повел флотилия от бойни кораби към Хънтърс, за да се сблъска там с флота на берсеркерите и да ги отблъсне. Това бе малко след като бе разбил основните сили на берсеркерите и с постоянство орязваше нападателните им възможности в тъмната мъглявина, известна като Камънаците.
Повечето от преградните стени в салона бяха заети от видеоекрани и когато, както в този момент, бяха настроени за целта, звездите на тях се виждаха поразително истински. Суоми гледаше в правилната посока към екрана, но при това разстояние от петстотин светлинни години бе много трудно без подходящо телескопично увеличение да се съзре слънцето на Хънтърс, да не говорим за относително слабите избухвания от битката на Карлсен, докато той изричаше думите, върху които Шьонберг щеше да размишлява, а Суоми щеше да ги запише. На пръв поглед двамата си приличаха, въпреки че Суоми бе по- дребен, навярно много по-млад и имаше донякъде момчешко лице.
— Откъде сте сигурни, че това е гласът на Карлсен? — попита Гус де ла Торе, слаб, мургав и с някак си опасно изражение. Той и Шьонберг седяха в меки, масивни кресла един срещу друг в сравнително малкия салон. Останалите бяха разположили креслата си така, че групата бе подредена в почти правилен кръг.
— Чувал съм го и преди. Същата последователност. Тембърът на Шьонберг бе твърде мек за толкова едър и як мъжага, но тонът му бе както обикновено решителен. Погледът му, както и погледът на Суоми бе вперен в екрана, взираше се към звездите, докато внимателно слушаше Карлсен.
— По време на последното ми пътуване до Хънтърс — продължи тихо Шьонберг, — преди около 15 стандартни години, спрях в този район, може би на петнайсетина светлинни години по-близо, разбира се, и успях да уловя същия този сигнал. Слушах същите думи и записах някои от тях, досущ както сега прави това Карлос.
Той кимна в посока към Суоми.
Карлсен наруши радиотишината, съпроводена с пукане и пращене, за да изръмжи:
— Проверете настройката на този люк, след като не се затваря — и това ли трябва да ви уча?
Тембърът бе рязък и в него имаше нещо незабравимо, дори когато изричаше свадливите жаргонни фрази, характерни за който и да е командир по време на трудна и опасна операция.
— Чуйте го — рече Шьонберг. — И това ако не е Карлсен, кой друг би могъл да бъде? Както и да е, когато се върнах на Земята след последното си пътуване, сравних записите си с тези на историците, направени на флагманския му кораб; потвърди се същата последователност.
Де ла Торе изцъка весело.
— Оскар, никой ли не те попита как си се сдобил със записа си? Не би трябвало да се намираш в този район тогава, както не би трябвало да сме тук и сега.
— Пфу! Никой не обръща чак толкова внимание. Във всеки случай поне Междузвездната администрация не го прави.
Суоми имаше впечатлението, че Шьонберг и Де ла Торе не се познават отдавна и много добре, а се бяха запознали по някакви бизнес дела и ги бе сближил общият им интерес към лова — нещо, което малцина хора споделяха. Поне на Земята, която бе родна планета за всички на борда.
Карлсен рече:
— Говори главнокомандващият. Да се отвори трети кръг. Абордажните групи готови за действие.
— Сигналът не се е влошил много, откакто го чух за последен път — издума замислено Шьонберг. — Пътят през следващите петнайсет светлинни години до Хънтърс трябва да е чист.
Без да става от креслото си, той извика на екрана триизмерна холографска звездна карта и сръчно
