положи върху нея нов символ със светлинната си писалка. Степента на чиста празнота в космоса между тях и целта на пътешествието им бе от значение, защото макар и придвижването на междузвездния кораб по- бързо от светлината да ставаше извън нормалното пространство, условията в съседните области на обичайния космос оказваха своето неизбежно въздействие.
— Сега ще имаме един хубав гравитационен хълм за изкачване — обади се по радиото Карлсен. — Бъдете готови.
— Честно казано, всичко това ми досажда — обади се Селесте Серветус (пълна фигура, ориенталски черти, чернокожа, наследила и малко северна кръв с невероятно гладка и опъната кожа под сребристата боя, с която бе покрито тялото й с перука, която изглеждаше като сребриста мъгла). Думите й бяха начин да прояви дързост спрямо Шьонберг, да си поиграе на онова, което през минали години би било описано като „трудна за сваляне“. Шьонберг дори не си направи труда да я погледне. Тя вече бе свалена.
— Навярно не бихме били тук, ако не беше този господин, който говори по радиото.
Това бе Барбара Уртадо. Барбара и Селесте си приличаха доста — и двете компаньонки, взети на борда за консумация от мъжете, досущ като бирата и пурите; но в същото време и доста се различаваха. Барбара — белокожа брюнетка, бе облечена, както обикновено, от коленете до раменете в матова дреха, и не излъчваше нищо неземно. Ако я видите в покой, заспала, с неподвижно лице, ако не чуете гласа или смеха й, или не съзрете грацията в походката й, не бихте помислили, че надхвърля с нещо обичайната сексуална привлекателност.
Но будна и в движение, тя привличаше погледа също тъй силно, както и Селесте. Суоми смяташе, че и интелектуалното им равнище бе еднакво. Забележката на Барбара, че днешната междузвездна човешка цивилизация дължи съществованието си на Карлсен и на победите му над берсеркерите, бе банална, не подлежеше на обсъждане и дори не се нуждаеше от отговор.
Берсеркерите — автоматични бойни кораби с ужасяваща мощ и ефикасност, бяха пуснати срещу галактиката по времето на някаква война, водена от раси, изчезнали от лицето на света далеч преди началото на човешката история.
Основната програма, вградена във всички берсеркери, се състоеше в това да откриват и да унищожават живота — когато и където го намерят. През мрачните векове на първите им нападения против хората със земен произход те бяха стигнали твърде близо до мига, в който едва не ликвидираха скромното господство на хората сред звездите. И макар Карлсен и други да ги бяха отблъснали, да бяха ги принудили да напуснат центъра на завладяното от хората космическо пространство, берсеркери все още съществуваха и хората продължаваха да се сражават и да умират в битки с тях по границите на малкото ъгълче от галактиката, заето от човечеството. Не и тук обаче. Не и след тези петстотин години.
— Признавам, че гласът му някак ми въздейства — рече Селесте, промени позата си на стола, протегна, а сетне сви дългите си, сребристи крака.
— Тук след минута Карлсен ще избухне — рече Шьонберг.
— И защо не? Мисля, че един гений може да си го позволи.
Това бе изящният контраалт на Атина Поулсон. Противно на името й, лицето й издаваше предимно ориенталски произход. Изглеждаше по-добре от девет на всеки десет млади жени, можеше да се класира до първото число след десетичната точка, докато Селесте стигаше до третото. В момента Атина бе облечена в прост цял костюм, не по-различен от онези, които обикновено носеше в офиса. Тя бе една от най- доверените секретарки на Шьонберг.
Суоми, който искаше да бъде сигурен, че няма да пропусне избухването на Карлсен в записа, провери кристалното кубче, монтирано върху облегалката на стола му. Нагласи го да изключи всички разговори в залата и да улавя само звука, които идва от радиото. Напомни си да му сложи обозначителен етикет още щом се върне в кабината си; обикновено забравяше да го прави.
— Колко ли са го ненавиждали — рече Барбара Уртадо; гласът й сега бе някак си отнесен, далечен.
Атина се обърна към нея.
— Кой? Хората, които наруга ли?
— Не, онези ужасни машини, против които се е сражавал. Оскар, ти си запознат в подробности. Разкажи ни нещо за това.
Шьонберг сви рамене. Не му се говореше много по темата, макар че тя очевидно го интересуваше.
— Бих рекъл, че Карлсен е бил истински мъж и ми се ще да го бях познавал. Карлос обаче е изучавал този период по-щателно от мен.
— Разкажи ни, Карл — рече Атина.
Тя седеше през два стола. Специалността на Суоми бе психология на дизайна на окръжаващата среда. Преди няколко месеца го бяха извикали от „Шьонберг и сие“ за консултации по плановете на някакъв много труден офис, там се запозна с Атина и не щеш ли… ето го сега тук, на ловна експедиция за големи животни.
— Да, сега е твоят шанс — намеси се Де ла Торе. Обикновено не се разбираха добре със Суоми, макар търканията да не бяха стигнали още до открита вражда.
— Ами, знаете ли — започна замислено Суоми, — донякъде тези машини наистина са го ненавиждали.
— О, не — рече неубедително Атина, като поклати глава. — Не и машините.
Понякога му се приискваше да я цапардоса. Но продължи:
— Смята се, че Карлсен е притежавал някакво умение да избира стратегия, с която те не са могли да се справят, притежавал е качествата на водач… каквото и да е, но берсерките не са могли да му се противопоставят успешно. Смята се, че са оценявали по-високо неговото унищожаване, отколкото унищожаването на цели планети.
— Берсерките създали специални машини-убийци — намеси се неочаквано Шьонберг, — само и само да премахнат Карлсен.
— Сигурен ли си в това? — попита заинтригуван Суоми. — Попаднах на намеци за нещо такова, но не открих някъде да се споменава в прав текст.
— О, да — усмихна се едва-едва Шьонберг. — Ако човек се опитва да изучи тази материя, не бива да разчита само на разпечатка от Инфоцентъра на Земята; ще му се наложи да се поразшета и да покопае малко повечко.
— Защо?
По принцип Инфоцентърът можеше да възпроизведе точно всякакъв наличен на Земята справочен материал.
— Все още съществуват няколко стари правителствени цензурни ограничения върху базите данни за берсерките.
Суоми поклати глава.
— Защо, за Бога?
— Предполагам — чиновническа инерция. На никого не му се губи време да ги премахне. Но ако питаш защо са били въведени първоначално тези ограничения, е, то е, защото по едно време е имало хора, които са боготворели проклетите неща — берсерките, искам да кажа.
— Не мога да повярвам — възрази Селесте. Опита се да добави още нещо, но я прекъсна крещящият от ярост Карлсен — въртеше на шиш хората си за нещо от технологично естество, което не се разбираше.
— Това е краят — рече Шьонберг и посегна към таблото за управление до креслото си. Съскането и пукането на радиостатичното електричество утихна. — Следват няколко часа радиомълчание. — Погледът на Шьонберг шареше неспокойно по астрогационната карта. — И тъй, имало е някаква тъпа бюрократична политика на ограничаване на информацията за берсерките… Всичко това е много вълнуващо, дами и господа, но какво ще кажете да продължим към нашия лов?
Без дори да се преструва, че чака съгласието им, той започна да наглася астрогационния и двигателните компютри в посока към Хънтърс. Щяха да минат още седемнайсет или осемнайсет стандартни денонощия, преди „Орион“ да навлезе в системата. Времетраенето на междузвездните полети не можеше да се изчисли с голяма точност. Бе все едно да чертаеш курса на ветроход във води, които изобилстват с
