на неизвестни бащи. Те бяха заслужили мястото си тук единствено с качествата, с уменията си да въртят меча, копието и бойната брадва. Лерос виждаше около себе си сини и черни очи, очи със и без епикантични торбички, дълбоки очи тук, луди очи там и чифт-два очи, невинни като на деца. Първите колонисти от Земята, пристигнали преди около шест стандартни века, са били подбирани еклектично от един свят на вече добре омешани раси и култури. Лицата около Лерос бяха кафяви, бели или черни, с черни, кестеняви или рижи коси, имаше един със стоманеносива, двамина бяха с бръснати глави. Имаше едно силно татуирано лице на ивици от край до край, а една усмивка разкриваше зъби, до един изпилени като игли. Но като изключим странностите, мнозинството от мъжете биха изглеждали прозаично като овчари, ако не бяха оръжията, запасани на поясите им. Освен че всички бяха мъже, имаха още нещо общо: необикновеното умение да убиват други мъже в един-единствен двубой.
— Ликуйте, избраници! — повтори Лерос, този път по-тихо. — Преди да залезе слънцето днес, половината от вас ще се възправят в голямата зала на нашия бог… — Той посочи към върха на Божата планина, скрит зад обраслите с гори гърбове на ниските й склонове. — И ще застанат лице в лице срещу Торун.
Лерос се готвеше да разкаже отново, а слушателите му — да чуят отново — обещанията на Божата планина, разпространени една стандартна година по-рано от Андреас и помощниците му.
Торун, бойният главатар на боговете (така започваше съобщението), бил доволен от духа, показан от човешката раса през последната поредица от войни, разширили властта на Божата планина над по- голямата част от обитаемия свят. Богът с удоволствие предоставя на човечеството честта да се бие за място до дясното му коляно: състезанието е отворено за участие на шейсет и четири от най-славните герои на века. За да се постигне целта, обитаемият свят бе разделен произволно на шейсет и четири области, като местните управници на всяка област бяха поканени да изпратят — подробностите по селекцията бяха оставени изцяло на тях — най-могъщия си воин. Всички участници в Турнира на Торун, освен един, ще загинат, а този един, победителят, ще получи статута на полубог и ще заеме мястото си от дясната страна на Торун. (Някъде из провинцията някой логично и неуместно ще попита жреца, донесъл съобщението: ами какво ще стане с Мьолнир, ще трябва ли той да отстъпи настрани? Съвсем не, племеннико. Не ще и дума, че той и победителят в Турнира ще споделят честта да седят до Торун. Не ще и съмнение, че биха могли, когато пожелаят, да се бият кой да заеме мястото в определен за целта ден.)
Всички сведения сочеха, че в Залата на Торун навръх планината им доставяло голямо удоволствие да се бият. Там великият бог и повече или по-малко обожествените мъже, избитите герои от войни и битки в миналото, се колеха отново и отново всекидневно, единствено заради удоволствието от това и всяка вечер раните им чудодейно се изцеляваха, за да се насладят на чудесното месо и напитки на трапезата на Торун, на приказните разкази, предадени с безсмъртно красноречие в компанията на боговете, и на неизчерпаемите запаси от девойки, винаги превръщани в девици за радост на мъжете. (Там, в провинцията, онзи, дето е задал въпроса, въздъхва успокоен; едва ли един прост воин би могъл да знае как да продължи спора; ако ли пък не е чак толкова прост, тогава би прозрял, че няма да успее да сломи жреца на неговото бойно поле — полето на думите.)
И тази ясна утрин Лерос официално съобщаваше още веднъж онова, което слушателите му вече знаеха:
— Онези от вас, които паднат в първия кръг на боя, първи ще пируват с Торун — но вечно в най- далечната част на масата. Следващите шестнайсет загинали във втория кръг ще получат места по-напред. Осем ще умрат в боя на третия кръг и ще седнат още по-близо и всеки от тях ще притежава за вечни времена четири хубавици, чиято красота е несравнима с нищо на света, две с кожа като слонова кост, две — с кожа като абанос, и те ще задоволяват всяко негово желание, дори преди да го е произнесъл още.
След като завърши четвъртият кръг, ще са останали живи само четирима воини. Четиримата, които загинат в четвъртия кръг на борбата, ще получат щитове и оръжия, сияйни като сребро, ала по-твърди и по-остри от най-добрата стомана, както и винени бокали от същия метал, и всеки ще притежава завинаги по осем още по-прекрасни девици на свое разположение. Тези четирима ще седят много близо до Торун.
В петия кръг на дуелите ще трябва да паднат още двамина; те ще седят на високи дъбови столове, украсени със злато, още по-близо до Торун. На тях ще им се дадат златни винени бокали, щитове и оръжия, и всеки ще бъде обслужван от по шестнайсет девици с неописуема красота; двамината ще получат всичко в далеч попълни измерения, отколкото онези по-надолу около масата. В този ден само двамина от вас ще са останали живи извън залата, където пируват боговете.
Единственият дуел на шестия кръг от борбата ще бъде последният и най-големият. Онзи, който изгуби, ще бъде отличен още по-добре от споменатите дотук. А когато боят приключи, когато Турнирът завърши, един ще бъде победителят. И той единствен ще влезе в плът и кръв в свещените покои на бог Торун и мястото му винаги ще е от дясната страна на Торун; и от своето високо място този мъж ще стои над останалите шейсет и трима — толкова високо, колкото те самите се издигат над слабите, тленни хора, които пълзят тук долу.
Лерос завърши с въздишка. Той вярваше в тези обещания и се вълнуваше от завист и благоговение всеки път, когато си помислеше за тях.
От известно време един от воините — огромен чернокож — се бе навел напред с израз на очакване върху лицето, сякаш искаше да заговори. И ето че Лерос, след като огледа хората, го забеляза.
Мъжът попита:
— Господарю Лерос, кажи ми…
— Не се обръщай повече към мен с „Господарю“. Твоят статус от този ден нататък е по-висок от моя.
— Добре. Приятелю Лерос, тогава. Кажи ми: когато някой спечели този Турнир, получава ли той всичкото могъщество и права, които боговете имат? Имам предвид не само могъществото в боя, но и изкуството да лекува?
Лерос трябваше да помисли малко, преди да отговори. Този не бе от обичайните и очаквани въпроси, като например няма ли да се препълни залата на Торун след всичките тези воини, или какво месо от жертвоприношенията ще предпочете богът днес. Накрая заговори:
— Благородната богиня на изцелението със сигурност ще изпълни всяко желание на този мъж. — Въздъхна леко. — Боговете се вслушват повече един в другиго, отколкото в хората. Но в крайна сметка правят онова, което пожелаят, освен, разбира се, ако не са се обвързали с официално обещание, както Торун направи с този Турнир.
Мъжът кимна сериозно.
— Това е всичко, което бихме могли да очакваме — рече той и зае отново мястото си в кръга.
Всички бяха потънали в мълчание. Някъде по-далеч един роб цепеше подпалки за първата погребална клада. Лерос ги подкани:
— Вървете тогава, вървете всички и се подгответе както знаете. Скоро ще започне първият двубой.
Още щом хората се разпръснаха, един от по-нисшите свещеници издърпа Лерос настрани и когато се оказаха в относително уединение, разви малък свитък и му го показа.
— Господарю Лерос, намерих това, окачено на дърво, недалеч оттук. Засега нямаме никаква представа кой го е окачил.
Думите в свитъка бяха изписани с обикновен молив или въглен. Ето какво гласяха:
Богове и хора, направете своя залог. Кой от 64-та ще бъде най-добрият воин? Един ще бъде, не ще и дума. Но дали той сетне няма да завиди на онези, които е изклал, и да прокълне Божата планина и нейните лъжливи жреци? И докато парите ви са заложени, опитайте се да заложите и на това: дали владетелите на тази планина са годни да управляват нашия свят?
Стиснал устни, Лерос кимна към подписа.
— Изпрати ли съобщение за това горе, в планината?
