Рафаел Сабатини
Морският ястреб
Лорд Хенри Гоуд, който, както ще видите, се е познавал със сър Оливър Тресилиън лично, заявява без всякакви заобикалки, че той не бил хубав. Но негова светлост има склонност към резки оценки, а разбиранията му не винаги отговарят на общоприетите. Например той казва за Ана Клийв, че била „най- грозната жена, която съм виждал“. Доколкото можем да схванем от собствените му обемисти писания, изглежда много съмнително дали изобщо е виждал Ана Клийв и ние подозираме, че е бил само послушно ехо на преобладаващото мнение, според което падането на Кромуел се дължало на грозотата на съпругата, избрана от него за този жесток към жените си крал1. Пред преобладаващото мнение аз предпочитам документа, излязъл изпод четката на Холбайн, който ни позволява да си съставим собствена представа и ни показва дама, която далеч не е заслужавала жестоката присъда на негова светлост. Също така ми се ще да вярвам, че лорд Хенри не е бил прав в изказването си за сър Оливър, и тази увереност се подсилва у мен от описанието, което ни дава сам той… „Това бе — казва лорд Хенри — висок, здрав мъж, добре сложен, с изключение на това, че ръцете му бяха прекалено дълги, а краката и китките на ръцете прекомерно големи. Имаше мургаво лице, черна коса и черна чаталеста брада; носът му беше голям и извит, а дълбоко хлътналите очи изглеждаха много светли, много жестоки и зловещи под надвисналите вежди. Той имаше (а това е, както винаги съм забелязвал, признак на голяма мъжественост) силен, нисък, груб глас, по-пригоден и без съмнение по-често използуван за моряшки проклятия и псувни, отколкото за прославяне на неговия творец.“
Така твърди лорд Хенри Гоуд и вие забелязвате как допуска стаената неприязън към този човек да се промъкне и в описанието му. Истината е, както сочат многобройните доказателства в плодовитите му съчинения, че негова светлост е бил донякъде човекомразец. Всъщност именно тази омраза към хората го е подтикнала, както е подтиквала и мнозина други, да стане писател. Той поема перото не толкова за да изпълни пряката си цел — да напише хроника на своето време, — колкото да излее насъбралото се у него огорчение от падането му в немилост. Поради това лорд Хенри не намира добра дума за никого и рядко споменава свой съвременник, без да отприщи поток от цветисти ругателства. Въпреки всичко бихме могли да го извиним. Той е бил едновременно човек на мисълта и човек на действието — едно колкото рядко, толкова и жалко съчетание. Човекът на действието у него би могъл да стигне далече, да не беше го погубил още в самото начало човекът на мисълта. Великолепен моряк, той би могъл да стане главнокомандуващ на английската флота, ако нямаше известна склонност към интриги. За негово щастие — защото иначе надали е щял да запази главата си на мястото, отредено от природата — той е бил своевременно засенчен от облака на подозрението. Лордът претърпял несполука в попрището си, но се наложило да му се даде някаква отплата, понеже в края на краищата подозренията останали непотвърдени. Така той бил свален от командната си длъжност и назначен, по милостта на кралицата, за управител на Корнуол — служба, на която, както се е смятало, не би могъл да върши пакости. Там, разочарован от провалянето на честолюбивите си стремежи и заживял сравнително затворен живот, лордът решил, както са решавали и мнозина други, сполетявани от неговата участ, да потърси утеха в перото. Той написал извънредно заядливата, тесногръда и повърхностна „История на лорд Хенри Гоуд и неговото време“, която представлява чудна плетеница от възпоминания, изопачавания, заблуждения и своеобразен правопис. В осемнадесетте огромни фолианта, които е изпълнил с дребния си готически ръкопис, той тълкува по свой собствен начин онова, което нарича свое падение, но след като изчерпва тази тема, въпреки многословието си, още в първите пет от осемнадесетте тома лордът продължава да разглежда историята на своите дни, доколкото е могъл да я наблюдава непосредствено в корнуолското си уединение.
За целите на английската история записките му са съвършено безпредметни, поради което и са останали необнародвани и забравени. Ала за изследователя, който прави опит да проучи живота на този необикновен човек — сър Оливър Тресилиън, — те са действително неоценими. А тъй като съм си поставил за непосредствена задача този животопис, трябва тука, в самото начало, да изкажа крайната си признателност на тези записки. Без тях наистина не би било възможно да се възстанови животът на този корнуолски благородник, който става вероотстъпник и варварски корсар2, а е могъл да стане и паша на Алжир (или Арджир, както го нарича негова светлост), ако не са попречили известни обстоятелства, които ще изложа по-нататък.
Лорд Хенри е писал със знания и тежест, а онова, което е имал да разкаже, е завършено и изпълнено с ценни подробности. Сам той е бил очевидец на голяма част от случилото се, търсил е лично познанство с мнозина от хората, свързани с деянията на сър Оливър, та да може да разшири записките си, и е смятал достойна за отбелязване и най-незначителната клюка, до която е могъл да се добере по тези места. Подозирам също, че е бил доста подпомогнат от Джаспър Ли по отношение на събитията, станали извън Англия, които, както ми се струва, представляват най-интересната част от неговия разказ.
ЧАСТ ПЪРВА
СЪР ОЛИВЪР ТРЕСИЛИЪН
ГЛАВА ПЪРВА
ТЪРГАШЪТ
Сър Оливър Тресилиън се беше разположил във величествената трапезария на хубавата къща в Пенароу, която дължеше, на предприемчивостта на своя оплакван и оставил плачевен спомен баща, както и на изкуството и въображението на един италиански строител на има Баньоло, дошъл в Англия преди половин век като един от помощниците на прочутия Ториджани.
Този дом, тъй удивителен със своето необикновено италианско изящество за такова отдалечено кътче в Корнуол, както и историята на изграждането му заслужават една-две думи.
Италианецът Баньоло, който наред със забележителната си художническа дарба притежавал свадлив и избухлив нрав, имал нещастието да убие човек при скарване в една кръчма в Саутуорк. Поради това той избягал от града и не се спрял в главоломното бягство от последиците на престъпното си деяние, докато не стигнал, кажи-речи, до крайните предели на Англия. При какви обстоятелства се запознал той с Тресилиън- баща, не зная. Положително е обаче, че срещата била навременна и за двамата. Ралф Тресилиън, който, изглежда, се отличавал със закореняла страст към обществото на всевъзможни негодници, подслонил беглеца, а Баньоло се отплатил за услугата, като предложил да построи на мястото на изгнилата полудървена постройка на Пенароу нова сграда. Като се заел с тази задача, той й се посветил с целия жар на истински художник и издигнал за покровителя си жилище, което представлявало чудо на изяществото в онзи непросветен век и в тоя затънтен край. Под ръководството на даровития строител, достоен сътрудник на господин Ториджани, се издигнала прекрасна двуетажна сграда от светлочервени тухли, заливана от светлина и слънчев блясък през необичайно високите многокрили прозорци, врязани почти от основите до върха във всяка поддържана от колони фасада. Главният вход бе изграден в издадено напред крило и увенчан от тежък балкон, а над всичко се извисяваше изключително прелестен фронтон с колони, който сега бе отчасти покрит със зеления плащ на пълзящи растения. Над печените червени керемиди на покрива с величествено великолепие се устремяваха към небето тежки вити комини.
Ала истинската красота на Пенароу — на новия Пенароу, създаден от плодовития мозък на Баньоло — се криеше в градина, разработена в изоставения пущинак около старата къща, която увенчавала някога височините над нос Пенароу. Времето и природата бяха присъединили усилията си към усилията на Баньоло. Италианецът бе прорязал привлекателните площадки, издигнал бе прелестните балюстради, които заграждаха трите тераси, и изящните стълби между тях; сам той беше проектирал водоскока и собственоръчно изваял издигащия се над него гранитен фавн и десетина други статуи на нимфи и горски божества от мрамор, които блестяха с бяло сияние сред тъмната зеленина. А времето и природата бяха придали кадифена гладкост на поляните, сгъстили бяха хубавите живи плетове от чимшир и бяха извисили черните копиеобразни тополи, които завършваха италианския вид на това корнуолско имение.
Сър Оливър почиваше в трапезарията си, размишляваше за всичко, което се простираше пред него в меката септемврийска слънчева светлина, и го намираше много приятно за окото, а живота — много приятен да се живее. Но още не се е родил човекът, който да има подобно отношение към живота, без някаква друга
