кръвта си. Аз бях не само онеправдана, но и измамена от човека, за когото хилядократно бих дала живота си. За малко това сътресение да ме вкара в гроба. Сеневал не ме изостави нито за миг, грижовността му към мен се удвои, но нито веднъж не спомена нищо за моето предложение, а аз бях прекалено горделива, за да повторя разговора за моята надежда. Когато оздравях напълно, той си замина.
Бях твърдо решена да не се връщам повече в Нанси и нещо ми подсказваше, че виждам любимия за последен път в своя живот; в мига на раздялата сякаш се отвориха неизлечими рани в душата ми; била съм все пак доста силна, за да понеса и този последен удар. Каква жестокост! Той заминаваше, изтръгваше се от моите обятия, а в очите му нямаше нито една сълза…
Ето какво остава от всичките любовни клетви, на които с цялата си лудост вярваме! Колкото сме по- предани, толкова по-бързо ни напускат нашите прелъстители… Коварни двуличници! Изоставят ни точно поради силното ни желание да ги задържим.
Сеневал взе със себе си детето и го настани някъде на село, където ми беше невъзможно да го открия. Така той ме лиши от щастието да отгледам и да възпитам нежния плод на нашата връзка. Сигурно е искал да забравя всичко, което още би могло да ни свързва; и аз се опитах или по-точно си внуших, че вече нищо не помня…
Реших да замина веднага от Метц и въобще да не се завръщам в Нанси; не исках обаче да обидя госпожа дьо Веркен; каквото и да се беше случило, тя беше близка родственица на моя благодетел и аз трябваше да я щадя до края на живота си. Написах й писмо с възможно най-сърдечен той, за да й обясня защо не искам да се върна в този град под претекст, че там ще се срамувам от деянията си, и накрая й исках разрешение да се прибера в Париж в дома на нейния брат. Тя ми отговори незабавно, че съм господарка на съдбата си и мога да правя каквото си пожелая и че тя ще запази завинаги най-искреното си приятелство за мен. Между другото подхвърляше, че Сеневал още не се е завърнал, че те не знаели нищо за неговото бягство и че би било глупаво да се измъчвам заради всички тези неприятности.
Веднага след като получих това писмо побързах да замина за Париж и се хвърлих в краката на господин дьо Сент Пра. От мълчанието и сълзите ми той разбра моето нещастие; внимавах много и обвинявах само себе си, никога не споменах нито дума за прелъстителството на неговата сестра. Като всички почтени хора и господин дьо Сент Пра не подозираше нейната развратност и я смяташе за една от най-почтените жени; аз не наруших илюзиите му и моето поведение, за което госпожа дьо Веркен бързо научи, запази приятелството ми с нея.
— Дете мое — се обърна той към мен с благ тон, на който е способна само една нежна душа, толкова отдалечена от ужасната престъпност. — Скъпо мое момиче, сама виждаш колко ти струва излизането от правия път… Добродетелта е така тясно свързана с нашето съществуване, така необходима ни е, че ако се откажем само за миг от нея, веднага си навличаме най-грозното нещастие. Сравни само душевното спокойствие на невинността, в каквото беше ти, напускайки дома ми, с тревожната раздвоеност, в която сега се връщаш. Дали нищожните удоволствия, които си опитала по време на твоето падение, ще могат да те възнаградят за мъките, разкъсващи сърцето ти сега? Дете мое, щастие може да се постигне само в лоното на добродетелта; и всичките софизми на нейните врагове не могат да заменят и най-малката от нейните радости. Ах, Флорвил, всички, които отричат подобно щастие, които се опитват да пренебрегват удоволствията на добродетелната душа, тези дълбоко вълнуващи и сладостни радости, всички те го правят, бъди сигурна, единствено от завист и варварска страст да въвлекат и другите в безкрайната вина и нещастие, в което те самите се намират. Те са заслепени и искат всички да ослепеят; те са измамени и искат и другите да измамят; ако можехме да надникнем в глъбината на техните души, щяхме да открием само болка и отчаяние; всички тези проповедници на престъплението са хора зли и безнадеждни; няма да се намери нито един сред тях, ако може да бъде откровен, който да не признае, че техните вонящи трактати и опасни писания са винаги вдъхновявани от необузданите им страсти. Кой от тях би се наел да твърди хладнокръвно, че основите на морала могат да бъдат разтърсвани без никакъв риск? Кой би се осмелил да отрича, че истинското послание на човека е да желае добро и да твори добро? И как човек, който разпространява злото около себе си, може да се надява да бъде щастлив в едно общество, което непрестанно се стреми да умножава доброто? И дали този апологет на престъплението няма сам да потрепери, ако наистина успее да изкорени от човешките сърца инстинкта за самосъхранение и сигурност? И кой би попречил на слугите да унищожат имането на своя господар, ако внезапно изгубят вяра в смисъла на добродетелта? Кой би възпрял собствената му жена да го осрами пред света, ако тя повярва, че добродетелта и непорочността не струват нищо? Кой би дръпнал ръката на убиеца, посегнал на неговите собствени деца, ако в в опозореното му сърце е убито семето на доброто? И дали неговата свобода и собственост ще бъдат зачитани, ако той заяви на големите в този свят: безнаказаност цари в него, добродетелта е само химера? Който и да е този нещастник, съпруг или баща, богат или беден, господар или роб, отвсякъде ще го дебне страшна опасност, от всички страни ще се вдигнат срещу него камите на убийците. Ако той се осмели да заглуши гласа, който потиска вроденото коварство у човека, несъмнено сам нещастникът ще стане жертва, рано или късно, на своята страшна система.1
Да оставим за миг настрана религията и да разгледаме — както някои искат — самия човек. Ще се намери ли такова безумно същество да повярва, че някой, който нарушава всичките закони на обществото, ще бъде оставен на мира? Не е ли в интерес на човечността и правата, които тя формулира, за да запази своята сигурност, да бъде унищожен веднага такъв, който ги нарушава или отрича? Някакво положение в обществото или богатство могат да осигурят на злия човек мимолетен проблясък на успех; но колко кратък ще бъде той? Разпознат и демаскиран, той скоро ще стане предмет на публична ненавист и всеобщо презрение; ще се намерят ли тогава защитници на неговите простъпки или поне такива, които да го утешат в неговото падение? Никой няма да признае, че е имал нещо общо с него, щом вече няма какво да им предложи, всички ще го изхвърлят като ненужен баласт, нещастия ще се струпат на главата му от всички страни, ще унива той в несрета и срам и загубил и последното убежище в окаяното си сърце, скоро ще бъде изоставен и отчаян. Имат ли някаква стойност абсурдните разсъждения на нашите противници?
Защо са всички тези напразни усилия да се омаловажи добродетелта и аргументите, че всичко, което не е универсално, е само химера, и, разбира се, добродетелта, която съвсем не е всеобщо явление, в действителност не съществува? И какво от това? Няма добродетелност, защото всеки от народите има своя представа за нея, така ли? Защото различният климат и различните темпераменти налагат на хората различни спирачки? Понеже добродетелта е размножена в хиляди най-различни форми, тя би трябвало тогава да изчезне от земята? По същия начин можем да се усъмним в съществуването на реката, когато тя се раздели на хиляди притоци и ръкави. Ах! Какво по-добре доказва съществуването на добродетелта, ако не нуждата на човешкото сърце да се ръководи от нейните закони в условията на различни обичаи и нрави? Нека ми посочат поне един народ, който живее без добродетелност, едно общество, което да не признава справедливостта и доброто за основа на своята нравственост. Дори нещо повече, нека ми посочат даже едно общество от престъпници, което да не е обединено около някакъв принцип на добродетелта… Тогава бих се отказал от своята вяра. Но тя съществува и ползата от нея се вижда навсякъде; няма народ, държава, общество, даже отделен човек, които да живеят без добродетелта, с една дума — няма човешко щастие и сигурност без нея, не съм ли прав, мило дете? Ето защо така горещо те моля, никога да не се отклоняваш от нейния път. Виж какво, Флорвил — продължаваше моят благодетел, — виждаш докъде те доведоха твоите първи заблуди и ако простъпките ти още те мамят, и ако в твоята слабост и поквара ти готвят ново падение, помисли добре за досегашните си нещастия, помисли и за мен, човека, който те обича като собствена дъщеря… и чието сърце е разкъсано от болка, и аз съм сигурен, че ти ще намериш в себе си сили, конто изисква култът към добродетелта, и ще й останеш вярна цял живот.
Господин дьо Сент Пра, изповядващ все същите принципи, и този път не ми предложи гостоприемството на своя дом. Но той ми предложи да се преселя при една негова родственица, жена, известна със своето голямо благочестие, както госпожа дьо Веркен със своите недостатъци. Госпожа дьо Леренс ме прие въодушевено; пренесох се при нея още през първата седмица на моето пристигане в Париж.
Ох! Скъпи господине, не мога да ви опиша колко тази достопочтена жена се различаваше от моята предишна наставница! Ако при първата царуваше покварата и престъплението, то сърцето на тази жена беше изпълнено с добродетел. Колкото първата ме ужасяваше със своята развратност, толкова втората ме възхищаваше с възвишените си принципи. Слушайки госпожа до Веркен, трупах в душата си горчивини и угризения, докато общуването с госпожа до Леренс ми носеше радост и утеха… Ох, моля да ми позволите,
