определено поставено искане — това нещо много дълбоко изменя психиката. Вие вече нямате един човек, който действува самостоятелно, има подбуди, мотивировки, мотивира се в поведението на свои сънародници, в поведението на предците си, на баща си, на големия си брат. Администрацията му отнема тая мотивировка и дори му отнема необходимостта да я има. Ако той я има, тя вече има декоративни функции. И виждате при това положение как патриотизмът абсолютно се изпразва, той става една куха и с течение на времето една мръсна история, от която човекът с достойнство най-накрая почва и да се дърпа. Но това е фактически и първото подчинение на българина, за което ще стане дума след малко.
Хората за тая администрация са налице и преди Освобождението. Обаче ние можем много строго да локализираме във времето тяхната поява. През 1869 г., когато Раковски отива в Котел и иска да създаде революционна организация, котленци го предупреждават да се маха, за да не го вържат и предадат на турците самите те. В ‘69 г. още няма никакви условия за революционна организация и революционна дейност. Тези условия се раждат от срещата на двама души, които мислят сходно — Левски и Каравелов. Споразумението между двамата — това е революционната организация на България. Но ако се обърнем към обкръжението на Левски, ние няма да намерим нито един интелектуалец от този тип. Трябва да ви кажа, че и в живота ги няма. Неговите сподвижници са Иван Големият, Подвързвачов, Арабаджията, отец Матей Миткалото — това са хора, често пъти фантазни, нереални, сътворени от едно въображение. Дори и най- рационалната група около него са хора самосъздали се, от този тип. Идещи, както комунистите казваха, „стихийно от недрата на народа“, те са самият този народ. Когато по-късно видим обкръжението на Бенковски, нещата са други — там е Каблешков, там е Волов. Кой е Каблешков? Има много интересни мемоари за него, които са доста в разрез с това, което Захарий Стоянов пише. Каблешков е една дълбоко съзерцателна натура и един високо културен не само за времето си човек. Примерно, достоверно е, че той е превел „Тримата мускетари“ и „Граф Монте Кристо“. Каблешков е вече чиновник, той работи в Хиршовата железница. Волов е възпитаник на Николаевската гимназия, високо интелектуален, много високо морален човек. Петлешков е също така човек с много добро образование. Някъде след ‘72 г. внезапно българският живот се изпълва с интелектуалци, не от прежния тип, вече нямащи нищо общо с Паисий, със Софроний, с Рибния буквар. Това е една модерна интелигенция и центровете, в които тя възниква, са известни, те са няколко. Това е Галата Сарай, френския колеж, който дава едно абсолютно образование — възпитаник на Галата Сарай е Симеон Радев, ние знаем неговата титанична френска култура. Той написа и една книга на френски „Македония в българското Възраждане“, която е със стилистиката на Иполит Тен. Другият център е Робърт Колидж, неговите възпитаници са на много високо ниво. Чрез Робърт Колидж в българския живот за първи път влиза една европейска енциклопедия, Encyclopaedia Britanica, която вече може да се види подредена гордо по стълбища на господарски къщи в Копривщица, в Пловдив, в Свищов. Масата обаче идва от Николаевската гимназия в Одеса и от пансиона на Тодор Нейков. За какво става дума: Русия отдавна иска да сложи ръка на българското интелектуално развитие, това са функциите на Априлов и Габровската гимназия, за която се полагат много грижи. Априлов я създава, но идва един момент в който ние не можем да посочим откъде идват парите. Но Русия си дава сметка, че тука руското влияние се пречупва през едни български нужди, пречупва се през манталитета на българските възпитатели и следователно това не е отражението, което Русия търси в България. От друга страна пък руските средни учебни заведения са много сериозна работа по онова време, те са по немски образец. С техните изисквания, с преподаването на античните езици е било един ад. Както казваха руски емигранти в България — „это было проклятие наших отцов“. И не е чудно, че Ботев не издържа на тая дисциплина в Одеската гимназия, където му почват и патилата. Тези условия са трудни за българина, който интелектуално не е натоварен. Тогава царското правителство прави един грандиозен реверанс: „На правах южных славян“, на южните славяни им дава право да постъпват без всякаква подготовка където искат — но фактически ги насочва към две учебни заведения, в последна сметка към едно. И за да бъдат под един по- специален контрол, се създава пансионът на Тодор Нейков, където пансионерите са наблюдавани и през извънучебното време. Тодор Нейков е определено руски агент. Той дори отказва да се върне в България, в 1903 г. прави едно посещение, но не остава тука, той там е обезпечен, има пенсия от руската държава. От Николаевската гимназия идват много хора — може би от порядъка на няколкостотин души. Разбира се, за онази България няколкостотин гимназисти — това е армия. Тъй като примерно в 70-те години в България надали има стотина даскали на ниво, ако не броим селските училища, където попът учи децата на четмо и писмо. Фактически едно образование, което отива отвъд наустницата, има само в градовете, и не във всички градове. Така че Николаевската гимназия, тъй да се каже, бълва интелектуалци. Има и друго. Турските училища от типа на откритите от Митхад паша, които са за български и за турски деца, създават първата генерация българска интелигенция, владееща свободно турски. Възпитаниците на тези училища владеят османски език не по-зле от турците. Имаме сведения за един град, където султанът прави посещение и е посрещнат от българския учител с тържествено слово на османски, който местните турци не владеят. В цариградския печат има много оплаквания към ‘75 г. (това е времето, когато българите искат да станат съуправляваща нация), че толкова хора, които са учили турски, нямат достъп до администрацията, а те са се готвили за това. Независимо че не са турци, те са турски поданици и пр. разсъждения от този тип. Според Захарий Стоянов точно тази интелигенция е фермент и двигател на въстанието от Април ’76. И той в предговора към Записките казва, че ако турското правителство беше дало работа, възможности на тази интелигенция, то въстанието нямаше да стане. Трябва да ви кажа също така, че характерът на тази интелигенция е, както го нарича психологията, идеомоторен тип — хрумне ли му, трябва да го извърши. Тази интелигенция, като стига до мисълта, че все пак трябва да оцелее (вечният проблем на българина), тя вече може да оцелее не на базата на един компромис, а само на базата на пълна трансформация. Това са проблеми, до които българската интелигенция не един път стига. Най-накрая тя винаги завършва в едно състояние, в което пред нея се поставя дилемата: или тотална трансформация на обществото, или смърт. Това бяха мотивите и през четиридесетте години.
Но проблемът е, че тази интелигенция действително подготвя ’76 г., тя е моторът. Няма да откажем героичното й поведение, в никакъв случай. Но тя не е облечена още във властта и доспехите на администрацията, тя е още в самодейността на българския народ. За да разберем тия трансформации, ще ги видим и в отделните лица. Ако вземете II и III том на „История на Сливен“, във втори том ще видите гравюри, снимки на хора от Възраждането и в третия том ще видите дейците на България след Освобождението. Там са вече с ордените, с бомбетата, с широките яки — това са съвършено друг тип хора. И така е историята на Враца, историята на Габрово… Появява се вече един тип, който няма нищо общо с народностния дух и с Възраждането. Това не е дори ранната буржоазия. Това е социален тип за себе си, това е чиновникът. Който вече не може да живее без всички дрънкулки на уважението. Вземете примерно един политически деятел като Данов. Данов е четник от четата на Филип Тотю, преди това е терзийски работник, чирак. След като завършва — мисля икономика и държавни науки — когато се връща в родния си град като доктор, е посрещнат със салюти на оръдия. Това е вече един съвършено друг човек, така друг, както е друг Захарий Стоянов вече като парламентарист, председател на Народното събрание, като политик. Те са вече чиновници. И вижте сега в тази нова обстановка съпоставим с Данов е Константин Стоилов. Който нито е мирисал революционни борби, нито нищо — просто си е завършил на Запад навреме и с добър успех един факултет (юридически мисля) и тъй като има нужда от образовани хора, става председател на една партия, Народната. Това са вече хора, които не са продукт на развитието на една нация, не са неин плод и нямат нищо общо с нея, изобщо не са свързани с нея. Това е едно съсловие само за себе си, нещо за себе си, а не нещо за нас. То е das Ding an sich, номинален елемент. И туй сочи бързото конституиране на типа. Забележете, по време на смъртта на Левски, през ‘72 г., този тип е непонятен и неизвестен. Едно десетилетие по-късно, в ‘82 г., той господствува. Но цялата тази класа, тоя социопсихологичен тип е готов преди Освобождението и поради своите, да ги наречем, народни корени — каквито са тия на Захарий, на Данов — имаме илюзията, че тука това е същата тази национална ферментация. И това е една от големите грешки в модерното самосъзнание на българина. Започва с един идеалитет посрещането на българската администрация — спомените за Паисий, че и ние сме имали царство и господарство. Българинът е горд с администрацията си. Вземете разказа на Вазов „Дядо Йоцо гледа“ — когато пристига в селото някакъв подофицер, той отива да му пипне сабята и да му целуне ръката. И възторгът на дядо Йоцо гласи така: „И цар, и княз, и топове, и учени хора“. Значи тука има едно възторжено отношение към администрацията. И разбира се, никой не подозира нейната същност и никой няма разбирането, че тя е ненужна или е нужна в една десета от това, което е, че тя непрекъснато се възпроизвежда на базата на пълната неангажираност
