Развратителното въздействие на администрацията върху духа

на своите членове, че тя е превърнала функциите на националното развитие в доходоносни предприятия, защото в дъното на тази администрация не се живее добре, но в средните нива и особено във висшите степени тя е за предпочитане пред голямата самостоятелна работа. Примерно един началник на отдел в едно министерство получава сума, която като чист доход има един собственик на едно дребно предприятие. Аз говоря за класическия период 1882–1914 г. В този период, за да получиш ти един доход какъвто получава средното чиновничество — 200 златни лева — ти трябва да имаш десет души работници, с всички произтичащи от това сложности, докато чиновническият живот е безбурен.

Ние тук непрекъснато ще противопоставяме народната инициатива на държавната. Народностната инициатива във Възраждането е грамадна. Създават се цели градове, грамадни, много добре устроени, които предизвикват възхита — възрожденски Пловдив, Мелник, Жеравна, те са много. При тези градове се решават проблеми за хигиената, решават се проблеми за водоснабдяването, канализация няма, но добре се решават проблемите с отходните места. Добре се решава въпросът с уличната настилка и т.н. Има една обществена грижа, която в отделни градове като Ловеч напр. е направо трогателна. Всичко това е възникнало без администрация. Да не би турците да са имали градски архитекти и прочие? Това, което е създадено, е една собствена дейност. Вярно е, че после общините създават планове за благоустройство и т.н. Но е вярно, че тези благоустройствени планове и тези грижи идват на базата на т.нар. местен патриотизъм, който е бил също така неприятен на българската администрация, за да бъде кръстен и негативно. Местен патриотизъм — това са хора, които обичат своя град, които живеят чрез него, за него, в него. Нямат намерение да го напускат, да се отделят. (Никопол). И вижте какво, това е собствено патриотизъм. Човек, бидейки предан на града си, на своето населено място — това е реалната връзка с общността и с държавата. Другото са тиради, глупости. Хората от крайдунавските градове, които плуват до Виена, до големите австрийски дунавски пристанища, те искат — за това са останали документи — да направят от Лом един Грац, видели са Грац с неговите гори и с неговите сгради — това е! Това е все още общността.

Ако администрацията има някакво отношение към това, то е да пречи! Тя е ленива, мръсна. Навсякъде, където администрацията се е заела да прави нещо, то е било истинска драма. И ако някъде има успех, то е защото имаше един тип патриоти, които казваха така: Абе трябва да спасим! Той тръгва, отива да работи в администрацията с една цел: да спаси едно обществено мероприятие от безумието на българската администрация. И виждате, навсякъде, където някой се е реализирал, направил нещо, той го е направил в страхотна борба с администрацията. Направил го е, както е мисленето, в борба с властта, с властниците. Установяването на българската администрация в пълния й вид фактически е край на българския обществен живот. Българският обществен живот не е могъл да бъде подтиснат в най-тежките години от османското владичество, но от българската администрация този обществен живот е подтиснат и унищожен. Последните деяния, които той прави без администрацията като обществена култура, това е Съединението и Сръбско- българската война. След тях вече всичко е бюрократизирано. Българското национално-освободително и каквото искате движение се бюрократизира в лицето на българската държава. Ентусиазмът толкова дълбоко угасва, че някъде от 20-те години насам у нас напълно секва дарителството. То спира, защото българинът се дръпва, тъй като той вече не вижда това тъждество между себе си и администрацията. Той вече не мисли, че ние гражданите и администрацията имаме едно понятие за доброто, че ние служим на едни и същи цели, че това, което ние правим като граждани администрацията го прави по организиран начин. Може би само по отношение на училището е запазено старото отношение на вживяването на човека в обществената природа. Но и това е на нивото на селското училище, след това нещата са другояче. Влизането в гимназия, приемането, това са много сериозни проблеми. И при всички тия неща българинът почва да усеща, че има една сила, която вече не е самият народ, не може да бъде отъждествена като народ. И стигаме до смешния парадокс, че българската държавна организация слага край на българската национална общност. Това, което Турция не е успяла да направи. Т.е. в последна сметка човек сам си кове съдбата.

4.

Сега да се спрем на следния парадокс. Българинът в турската империя е независим, той няма връзка с турската администрация, тя не се интересува от него. В селото пъдаринът или пандуринът е обезателно турчин и това е единственият представител на турската власт в селото. Разбира се, пъдаринът има безпрекословна власт, но тя е по отношение на кражби, убийства и т.н. Българската община съществува, но само в един аспект — тя помага за събирането на данъците и е един посредник между властта и населението, защото общината отговаря колективно за данъчните и други задължения. Селското население е в контакт с турската държавност само при събирането на десятъка. За събирането на десятъка има най- различни, често пъти противоречиви, във всички случаи жестоки сведения. Проблемът е в това, че този данък не се събира от турската държава, тя го продава. И тези, които го купуват, имат агентура, свои въоръжени сили и т.н. Десятъкът е тревожел българина със следното: докато не минат да приберат житото, той няма право да го вършее. И тези хора избират най-добрите кръстци. Но често пъти те — това са разложени типове, хищнически устроени хора, грабители — те не си знаят вече интереса. Оставят да минат дъждове, да прорасне житото, без да идват да го приберат и стопаните не могат да го ползват. Това са били собствено големите неудобства на десятъка и то е по отношение само на житните култури и на гроздето сред плодовете (овощарството е непонятно като стопанство, всеки гледа за себе си, от овощарство никой не печели). Това е тормозът на българина. Вярно, че това е свързано с много неудобства, но това е единственият контакт. Защото при животновъдите турчинът ще умре от скръб, ако трябва да тръгне да брои овце например! Отива и се споразумява с овчаря: „Колко агнета имаш добив? Дай толкова и толкова…“ Фактически тежестта е падала върху чисто земеделското население, производителите на зърнени храни, не върху животновъдите. Това е контактът. Българинът е бил абсолютно независим от турската власт. Патилата му са били, когато минава аскер, когато Турция води война. Но когато минават войски в модерността е много по-страшно, отколкото е било по-рано. Ако има т.нар. зулуми, те са това, което е сега престъпността. И трябва да кажем, че онази, старата престъпност далече не е по-голяма, далече не може да се сравнява дори с тази престъпност, от която понастоящем хората страдат и треперят по градовете, а вече и в селата. Защото навремето ако стане убийство в едно село, цял район настръхва. После, не забравяйте отмъщението. Ти не можеш да убиеш брат ми и да останеш жив. Това е родата. Има друго — с един кремък, едно огниво и малко прахан ти си свършен, аз те подпалвам и те няма. Това, че турчин ще влезе в едно село или от турска махла ще влезе в българска махла и ще убие някого, това е пълен абсурд! Махлата на другия ден няма да я има! Тази заплаха на родовото отмъщение, на личното отмъщение много дълбоко е регулирала отношенията. Що се касае до града, той е абсолютно независим. Човек влиза в контакт с властта, само ако извърши убийство. Тъй като и кражбите са подсъдни на лонжията. Има старата зависимост, за която ние говорихме вече — зависимостта на индивида от еснафа, от лонжията, зависимостта от селската община, от родата, от „неговите“ хора. Но тази зависимост е от съвършено друг характер. Вярно е, че тя е едно възпиране за индивидуалното развитие. Обаче по отношение на идеята за върховенство на държавата, на властта, на управлението, българинът не е имал подчиненост, колкото и да изглежда невероятно при всички глупости, писани за турското робство — де факто той е бил самостоятелен и независим, еманципиран.

За първи път българинът, като се освобождава, попада в зависимост, и то пълна. Той зависи навсякъде. Ако търгува, зависи от акцизния, ако свари малко ракия, зависи от акцизния, ако иска да влезе в гората да насече дърва, той зависи от горския. В турската империя такива зависимости няма. Ще кажа и следното: въпреки че българинът е патил от десятъка, от тази данъчна система на турците, в 1899 г. възстановяват десятъка със следното обяснение: че това било нещо, с което българинът бил свикнал. Той е правил въстание, защото не е можел да свикне! Когато по тоя повод става демонстрацията в Шабла и Дуранкулак, жените, децата и старците, които са тръгнали за Варна да правят демонстрация, са нападнати от кавалерия и избити. За 4 часа при Шабла и Дуранкулак са убити толкова, колкото са убити в Батак! 4,000 души. И са убити по същия жесток начин, при положение, че те нямат никакво оръжие — в Батак са имали оръжие и са се били. Ето ви картината на администрацията. Шабла и Дуранкулак е най-вярната представа за духа на българската администрация и за това, какво може тя.

Най-характерно е поведението на военната администрация. Никой и днес не може да обясни как така във войните българската военна администрация отива дотам, да обезоръжи изцяло българското село, да не