може да произвежда. Примерно, колата му я вземат половината, да не му я вземат цялата, тя се дели на предна и задна част. Вземат от този предната част, от онзи задната част — това е за обоза. Защото военната администрация влиза в една война без подготовка. Средствата се събират от данъци по най- жесток и недопустим път. Тъй като администрацията вече има идеята за абсолют, тя може да прави безнаказано каквото намери за добре. Оказва се, че военната администрация по време на войната (Първата) не е подготвила никаква санитарна помощ, операциите се извършват без упойки, нямат фармация, нищо не е на висота. Човек може да умре от едно одраскване — да направи гангрена и да свърши. Пробивът на Добро поле става поради следното — три денонощия не само не поднасят храна на войниците, оставят ги без храна, но три денонощия не им поднасят муниции. Когато войниците напускат фронта на Добро поле, те го напускат, защото нямат с какво да стрелят, нямат куршуми, нямат снаряди за оръдията. И всичко това се прикрива зад един грандиозен вик: „Ура за отечеството!“ и прочие глупости.
Всъщност основното зло и основният престъпник в българската история не е нито дворецът, нито дори са политиканите, които са мръсници — това е тази средна чиновническа класа. Тя е истинският престъпник, който и в момента не позволява на хората да поемат една глътка въздух. Това е една паразитна организация, която се храни от едни неимоверни данъци — защото облагането стига до 60–70 на сто, това нещо никъде го няма: нито в Средновековието, нито в Турската империя.
Тази администрация се създава от руснаците в тоя й вид, по време на руското окупационно управление. По това време в София, която е столица на руската окупация, се подготвят шест души за министри, между които Петко Каравелов, които предупреждават себе си, че те трябва да правят всичко, но да не повтарят руската администрация. Напротив, те не само че я повтарят, те я намират готова, създадена от руснаците — със същото безумие и жестокост на руската администрация, която също така успя да разстрои абсолютно националния живот на Русия и той никога вече няма да може да възникне отново. Народът, простолюдието, занаятчиите разбират или долавят тези неща — те рационално не го знаят, но от единичните случаи правят своите обобщения. И те се отдръпват. Оттук нататък как българинът вече да се отъждествява с българското, когато българското се отъждествява с чиновническия апарат? Става един разрив, който в историята на България не е съществувал и който не е възможно да бъде повече преодолян. Вече няма идея за нашата целокупност и т.н. На тези приказки отдавна никой българин повече не вярва.
Но друга е реакцията на т.нар. интелигенция, на хората, които се готвят да живеят от тази система или живеят от нея. Още в 1894 г. в сп. „Мисъл“ един немец предупреждава, че в България интелигенцията съвпада с чиновничеството и че това е или ще бъде велико бедствие. Тука вече се явява следната повеля: или ти абсолютно ще адаптираш към тази ситуация, или върви на майната си. Темите ги срещаме у Стоян Михайловски, у Вазов, у Алеко — „Пази боже сляпо да прогледа!“. Или „От оралото до урата“. Или пълният отказ от себе си: „Преклонената главичка остра сабя не сече“. Това нещо в Турция не го е имало — нито в селото, нито в града. Тая психика се създава при нашето Освобождение. Значи върху характера на това освобождение и характера на това общество, което възниква след Освобождението, на българската историческа мисъл тепърва й предстои да прави анализи. Възпитава се това, което се нарича плазмодий, безгръбначно, блюдолизец, угодник. Освен това — допотопно, окаменелост — това са все термини, които се употребяваха за определянето на този тип чиновник, който всъщност представлява скелетната структура на българската държава. Това вече е една абсолютна извратеност, при която човек с що годе достойнство не може да бъде нещо друго освен абсолютен самотник.
В чиновничеството се е утвърдил идеалът на вечната безпечност: не ме безпокой за нищо! Давай ми заплата, аз ще намеря какво да правя през тия осем-девет часа престой — ще чета вестник, ще пия кафе, ще излизам по своя работа… Това е идеята за постоянното материално охолство въз основа на нищо. И то стимулира прословутото българско ученолюбие, на което човек не трябва да има абсолютно никакво доверие. У нас учебни заведения, средни, висши, представляват само един механизъм за трансформирането на селянина в благородник, на лумпена в учен, като използуват системата на прословутата диплома — най- голямото нещастие, което Наполеон Бонапарт е дал на света, държавно учредената диплома срещу официално положен изпит. Тук няма вече никаква идея за образованост и специализация, тука има само идея за пунктиране, за имитиране на даден тип дейност и едно добро живеене. Аз един-два пъти съм ходил да чета лекции в университета, поканен от един или от друг професор, за един разговор или някаква лекция по социология — кракът ми няма да стъпи повече пред тая тъпащина! Един преподавател ми разказа следния случай: че цяла една пълна аудитория попитал „Колко души имат пет книги, да вдигнат ръка, но не романи, а сериозни“ и две ръце се вдигнали. Това ниво е такова, че то никога не може да бъде извисено. В света няма измислен начин тоя тип невежество да бъде култивиран. И ето как фактически тази администрация довежда в последна сметка до една деградация на мисловността на българина. Неговата мисловност е деградирала, той не само е лумпенизиран, той е унищожен духовно. Тия неща не са могли да бъдат направени от турците, можаха да ги направят само българите заедно с руснаците в администрацията.
5.
Тази администрация получи своята вихреност при комунизма. И ще ви кажа защо. Защото българските комунисти (има голяма разлика между комунизма в България, Англия, Франция и Германия) бяха народници. И те не можеха да бъдат други. Няма индустриален пролетариат, няма капиталистическа експлоатация. Няма човек с 50,000 души работници. Трудно е да се намери индивидуален капиталист с повече от 50 души работници. Значи тяхната основа трябва да бъде някаква народност. Те нека си говорят за работничество и т.н., но категорията работничество е подправена. Под работник се разбира дребния занаятчия, неговия чирак или вече модерния български работник — електротехникът, който прокарва нови електрически линии по провинцията по дървените стълбове. Този в гащеризона с особените котки на краката за катерене, той беше „новото човечество“. И ако вземете дори комунистическите писания, да кажем „Село Борово“ — Желяз, който дава акъл на селяните как да правят революцията, той е електромонтьор. Оттук нататък почва една игра с широките настроения. Какво иска българският народ? Българският народ, народецът долу, иска място. Той не иска работа. Той иска местенце — някъде да отиде да си получава парите. И тая клиентела вече се организира около държавата. Забележете каква значимост получава тя, до каква степен е извисен лумпениатът. Защото лумпениатът решава проблемите в администрацията и тези, които искат да останат в нея, трябва да се лумпенизират в една или друга степен.
Но тъкмо това велико тържество на т.нар. администрация доведе до пълния крах в стопанството. Защото, развивайки се неумолимо и в грандиозни размери вече и в селото, чрез агро-промишлените комплекси — това беше вече бюрократизирането на селото — развивайки се там, тя унищожи дори слабо запазилата се автономия на стопаните в ТКЗС-тата. Защото на годишното отчетно-изборно събрание на ТКЗС-то селяните можеха да станат и, колкото да е странно, да протестират срещу едни или други порядки. И не можеха да бъдат спрени, защото тия критики те извършваха с оглед на една вяра в партийната програма. За да се отърват от това, въведоха АПК-то. В АПК-тата обсъждане на кражби, злоупотреби, зулуми няма. Там селянинът е на нивото на войника в казармата. Каквото му се нареди, ще направи, каквото му се даде, ще получи. На по-хитрите ще се позволи и малко кражба. Но административната система вече, администрирането на живота там постигна един връх. Който връх сложи край на българското стопанство. Аз бях писал, че при АПК-тата са изоставени два милиона декара земя. Но дойде да ме намери един агроном, който ми каза, че са дванайсет милиона. Защото вече там действуват други съображения. Примерно терен с по-голям наклон не се обработва, тъй като изисква повече нафта, а те имат лимити. Решението е: понеже горивото ни е толкова, обработваме тия терени, а тия терени не ги обработваме, изоставяме ги. За това няма отговорност пред никого, няма отчетност, никой не се интересува.
Всесилието на администрацията се изразява и в задушаване на стопанския живот. Примерно държавните търгове. Ако не му занесеш 50% от печалбата си, министърът не подписва тръжните книжа и ти върви на майната си. Министърът като вземе тези пари, той ги разпределя, той не ги взима за себе си. Около него е цяла банда, мафия, защото ако той не раздели тези пари, те ще намерят начин да го злепоставят, докато е министър или след това. Това са малко на брой от формите на развращение на обществеността от собствената й администрация.
В социално отношение тая администрация има още едно много лошо отражение — това е случаят с т.нар. пенсии. Пенсията е едно системно обезпечаване, което се извършва от самия служител или работник,
