че примерно в България около 300 души лекари и инженери са изкарвали един доход, който е бил равен на дохода на собственика на заводите Чилов, значи класовият враг са те. Борбата срещу изявената личност, това е епопеята на славянството след Втората Световна война. Например, у нас направо избиха генетиците. Благодарение на липсата на генетици в България дегенерира цялото овощарство. Сравнете ябълките, които идват отвън, от Македония или Гърция, с българските. Нашата помология е създадена в дворното стопанство, тя е работа на личностния тип, на интимния човек. Когато той бе потопен в поредната вълна — защото комунизмът е такава вълна, преди него има оранжевогвардейци и какви ли още не — той загина. Цялото това обругаване на интелектуализирания тип, на новия тип индивидуалност, което стига тия форми при комунизма, то е подготвено и реално е съществувало в българския обществен живот като една тенденция, то не е измислено от комунистите. То е възприето от тях в тяхната адулация към т.нар. народностно начало. Това е една тенденция вътре в самия български обществен живот и психика, която много успешно беше овладяна от комунизма и направлявана.
Този тип, вече в самия народ, на новия производител, на новия стопански деятел, той беше неприятен и всеобщо обругаван. От кого беше представен той? Примерно център на стопанския живот в България станаха не селата и не градовете, а т.нар. гари: гара Каспичан, гара Павликени не са градове, не са признати за градове и нямат такъв характер, но там е най-изгодно да се устрои едно предприятие, примерно мелница или дъскорезница. Тя има 2–3 или най-много 5 души работници, там се докарват трупите или житото, стоварва се на гарата, на 50 м. от предприятието. Значи няма транспорт, житото се мели или трупите се бичат. Собственикът на такова предприятие беше всеобщо обругаван главно от даскалите, от учителската среда — ето го капиталистът! Това е обикновено някакъв селянин, прихванал оттук-оттам някаква пара, може да е продал някакъв парцел, взел е пари от някаква кооперативна банка, започнал е това предприятие. Те бяха облечени по определен начин: не носеха вече селските потури, но не носеха и граждански дрехи. Бяха облечени с панталони от шаяк и зимно време с полушубка, а лятно време с цял шаечен костюм. Това е радетелят на новото българско стопанство и масовият деятел на българския капитал. Тези хора са маркирани — не и описани, единствено маркирани — в творчеството на Коста Константинов, оттам може да се долови, че са съществували. При съществуването на многобройни държавни и кооперативни монополи фактически на частните предприемачи оставаше много тесен парцел. Те можеха да се занимават с дъскорезници и мелници. Към дъскорезниците и мелниците, за да използват излишната топлина, те създадоха малки градски бани, където можеш да отидеш да се окъпеш. Това им беше допълнителната печалба. Третата група, която почна по-добре да се образува и да работи, това бяха маслодайните за растителни масла, с неголяма продукция. Над това ниво, второто голямо ниво бяха тютюневите складове. В тия складове ставаше едно сортиране на тютюна, нищо повече. В тютюневите складове можеха да работят всички — и жени, и деца, защото трудът не представлява никакво усилие, сортирането на листа. По-висшият ешелон вече бяха собствениците на тютюневи фабрики. Тези фабрики бяха обаче многобройни. В 30-те години имаше цигари, производство може би на петдесетина фабрики и голяма част от тях бяха обединени в един картел, защото е ясно, че не можеха да устоят на държавните данъци, на акцизите и т.н.
Ето го в реалната му структура българският стопански живот през епохата. Всеки е възпрян. Погледнете го и сега: всеки стопански деятел среща невероятни затруднения от какъвто искате характер. В името на вечната българска навиковост, на народното добруване или по-точно, на безпечното живеене на паразитната бюрокрация, която е вече, тъй да се каже, лоното на българския народностен живот. Можете да видите как всичко в нашия живот е извратено. Към цялата тази система, тази структура, непробиваема за индивидуалността, почнаха да се отварят едни малки прозорчета: внезапно се оказа, че българското овощарство, поради развитието на световния транспорт, почна вече да получава клиентела в по-далечни страни. Страната, която първа почна да внася големи количества български ягоди, беше Полша. След това Виена. Техниката на обработването и изнасянето на тези ягоди беше доста примитивна, тая технология е описана и в мемоарите на царица Йоана: бурета с вода, в която се слагат ягодите, за да стигнат все пак в някакво здраво състояние, иначе ще се смачкат. Аз съм разпитал създателя на този износ, имам и запис — това е едно чудо на индивидуални усилия, преодоляване на пречки от най-различен характер, като се почне от това, че Български държавни железници нямат вагони, които да предоставят на тези износители. Тогава чрез лични връзки те уреждат френските и белгийските железници да дадат под наем вагони на БДЖ, та по тоя начин нашите износители на плодове да си осигурят вагони. Когато вече се разпространи хладилната техника, прочутият Тевекелиев замразяваше плодове и ги изнасяше в замразено състояние. Т.е. това са крайните форми, в които индивидуалността можеше да се прояви в живота. Друго, което беше един пробив в тази навиковост, е строежът на т.нар. кооперации, многоетажни жилищни домове, където една група архитекти (пак заели пари от банките) успяха да създадат едно ново съсловие от предприемачи, чиито възможности и печалби тогава бяха силно преувеличавани. Друга група, която можа да пробие, това са съдържателите на кинотеатри — строители или наематели на кинотеатри. И заедно с тях традиционната българска група от съдържатели на питейни заведения, на ресторанти. Никаква възможност например за търговия с коприна, с, да кажем, сусам, рицин — всичко е в ръцете на кооперативни или държавни монополи.
Тези монополи са същинската организация на тази псевдонародност, за която говорим. В синтеза си с администрацията тя образува в себе си цялата видимост на общественост. По същество общественост тя не е! Но има и видимостта, и функциите на обществеността. Това псевдообщество не поражда нищо. Конституират се форми на колективно живеене, всички от архаичен тип, но които са обезпечени стопански и които, от друга страна, като че имат хуманен вид, едва ли не комунистичен, защото спасяват дребните съществувания от глад, от унищожение, от катаклизми. Дават една сигурност в живота на социалността. Един човек, който няма елементарното разширено възпроизводство на село, той си знае — като си свие нуждите, той си ги посреща. Нуждите са нещо духовно, те са нещо психологическо. Но вечното българско спасение, вечното оцеляване е в орязването на всички духовни нужди. И в името на оцеляването не само можеш, но си и длъжен да ги орежеш. Оттук нататък ти и ще се наядеш, и ще се наспиш. И ще имаш възможност и да се напиеш. Това скотство не може да бъде основа за никаква култура.
При цялата тази смяна, която става и не може да не стане — това е световна тенденция, световният пазар решава нещата, той осъжда на смърт всъщност, той е единственият регулатор, който съществува — всички тия смешни български истории отиват на майната си. Но сега ние живеем в пълното разпадане на тези институции и свързаните с тях нрави. Този период не може да няма катастрофичен характер. Защото независимо от това, че се унищожава нещо безкрайно негативно, все пак се унищожава нещо обществено. То е било негативно, но все пак е свързвало много хора. Нова институция, която да обвързва хората едни с други, не съществува. Това е тайната на БКП, на БСП, на тяхното спояване, на тяхната организация. Това са последните ариергардни боеве на един такъв анахроничен егалитаризъм. На този егалитаризъм, разбира се, са пети песни и химни, той е украсяван с цветя, с пера. Стана ясно, че той създава бедни стопански структури. И вижте сега обратното на марксизма: всички стопански структури са плод на един манталитет. А не манталитетът е плод на структурите. Манталитетът ги създава.
Всички тези стопански структури не могат да не бъдат разрушени. Но други структури в България няма. Те получиха един идеологически израз: бяха социализирани. Всички тия медузи. Комунизмът в България завари от цар Борис III цялата система, включително със чиновниците, с конформистите и пр. Сега се образува едно велико затруднение пред българина: той трябва да приеме личността си, личностния си вид. Той трябва да приеме собствените си възможности.
3.
Така се изгражда вече една строго завършена система. Но тази система не може стопански да еволюира. Тя несъмнено търпи през Възраждането едно голямо развитие, то се състои в разширено възпроизводство, в завземането на нови пазари, в намеса вече на световния пазар: от Лайпциг и Виена до Измир и Кайро, а също и в Делхи и в далечната Адис Абеба, да не говорим за Багдад и Иран, това е една голяма дифузия. Но тая намеса в туй, което днес бихме нарекли световна търговия, е и привилегия, и задължение. Защото там трябва да участвуваш на нивото на неумолимата конкуренция. Точно това българският продукт не е могъл да направи никога. Стигаме до един абсурд, който никой историк на нашето стопанство не се е опитал да обясни: не се подобрява качеството на продукта. Примерно абите и шаяците
