от 1820 г. са същите и в 1880, и в 1900 г. Известно е (това го има и у Христо Гандев), че българските продукти почват да си пробиват път поради най-ниската си цена. И се стига до парадокса, че при все още съществуващото робство в Щатите, в Гвиана, в Западна Африка и Латинска Америка големите робовладелци купуват българските аби като най-евтини, за да обличат робите си. Известно е, че в 1854 г., когато тука нахлуват извънредно много европейци — това е една коалиция от 12 държави — всички те са потребители на българските стоки. Но как: купуват примерно българските терлици и ги слагат върху ботушите си, за да не се хлъзгат по цариградските улици, за кално време, когато трябва да пестят своето добро облекло. И същата продукция в голямо количество България предлага на Суецкия канал, където работят около 40,000 европейски работници и всички те са снабдявани с български стоки. Но не се въвеждат дори кангарните платове, които също така не са качествени, да не говорим за по-висш тип. Това положение се запазва след Освобождението. Стига се дотам, че понеже тази продукция не може да се пласира, тъй като не е качествена, Петко Каравелов създава закон, според който българският чиновник, щом е на държавна работа, се облича с българска материя. Този, който си шие костюма от европейска материя, се уволнява директно и такива уволнения е имало не малко. Самият Петко Каравелов е ходел с костюм с европейска кройка от български шаяк. Това е и държавна политика — замразяване на качеството. Т.е. в цялата общност не се извършва никакъв пробив към едно ново качество. Това не е стопански проблем, а народопсихологически. Защото няма никакви запрети да бъдат внесени макар и употребявани тъкачни станове, за да се почне една модерна текстилна продукция. Това нещо в България става само след Първата световна война, когато се създава текстилната промишленост в Сливен.
За какво собствено сочи това неразвитие? Само едно: отсъствието на модерен личностен тип или в последна сметка, отсъствието на личност. Войната срещу личността е обезпечена. И стопанските, и т.нар. културно-просветни организации, като се почне с туризма и се свърши с въздържателните дружества, това са крепостите на уеднаквения човек. Няма да кажа, че това е еднолинейният човек на Маркузе, това е една друга, модерна глава. Но това е човекът, който е приел, че излизането над определено ниво е престъпление.
Тази ситуация естествено се изразява, както вече казахме, в отсъствието на реализирани индивиди в различните сфери на живота. В съвременността има една теория в политическата икономия — за създаване на големи стойности в късо време. Примерно един Пабло Пикасо за един следобед създава една картина, която струва 40,000 долара, реално, той винаги може да я продаде и най-често я продава. Тези пари влизат не в неговия джоб, те влизат във Франция, защото представляват един трансфер на долари от Америка или от Англия. Той може да ги похарчи във Франция или извън Франция, но те вече са част от френския БВП. Голямото модерно богатство идва от патентите и авторското право. Тези работи в българския живот липсват. Ние имаме техника, но нека не се заблуждаваме. Когато стана в 1947 г. национализацията, бяха изготвени каталози на национализираните машини се разбра, че има само една модерна фабрика: „Фортуна“, с машини от 30-те години. Всичко останало е с машини от 1905 г. и по-рано. В голямата печатница на в-к „Труд“ аз самият съм видял 3–4 наборни машини с дата 1870 г. Нашата техника е псевдотехника. Разработките на нашите мини са на ниво 1905 г. и в настоящия момент. Работил съм в мина, по силата на обстоятелствата, като лагерист, знам добре минното дело. Например нашите влакови мотриси в 60-те г. някъде бяха подменени с дизелови, защото всички локомотиви бяха минали с 25 години средно пределната гаранция. Но средният режим на един дизелов локомотив е 160 км/ч. Ние нямаме релсов път в страната за 160 км/ч. Значи тези машини работят на един нисък режим, 60–70 км/ч, който в програмата на машината е предвиден само за почване на движението и за спиране на гара. Той не е режим за постоянна употреба и става така, че машината работи с едно недопустимо напрежение и се износва в едно много късо време. Така че, дори присъствието на дизелови мотриси, с които изглежда че е влязла модерността в България, е илюзия. Когато през 80-те години правеха дискови запаметяващи устройства, с които много се хвалеха, те се произвеждаха в ДЗУ Стара Загора, а летището, от което се натоварваха за износ, бе в Казанлък. От Стара Загора до Казанлък пътят беше от павета. В това движение тези устройства напълно се разстройваха и от износ се връщаха като негодни, за вторични суровини. Цивилизация, техническа култура не се прави по островитянски път. Това са и смешните истории за руската техническа култура, понеже имали военна техника. Той на война като прекара компютъра през вибрация, и от него нищо не остава. Цивилизацията е само система. Ето това нещо в българския живот не може да стане, не е възможно да се повдигне стандартът. За да се повдигне стандартът, трябва да има не дизелови машини, а трябва да се поправят профилите на жп линиите. Това не е стопански възможно за България. Вижте огромните усилия в постройките на магистралите. Дори магистралата „Хемус“, която беше финансирана от Русия, защото целта й е прекарване на руски войски от Варна до София за 4 часа, тя е стратегическа, дори нея не можаха да направят. Нашите планински терени са трудни, това е безспорно, но има и друго — в такава обстановка не се действува по този начин. А за да се действува наистина на съвременно ниво, за това са необходими подготвени хора. А българската маса води борба против всеки, който иска да се подготви. Тя не е индиферентна. Както овчаря с тоягата, който дебне лалугера, най-бързото животно — тоя овчарски навик е пренесен и в гражданския строй, тук няма какво да си правим илюзии.
И тъй, България залага на простия продукт, вместо на интелектуалния. И залага на простия продукт, защото е годна за него, защото е отрекла високата субектност и следователно е отрекла високия продукт. При това върху същата тази общност се извършва един натиск от международен характер — стопански, икономически, културен. Защото цялата тази ситуация има за рамка последиците от века на просветителството. Векът на просветителството, както и да го съдим, има едно несъмнено достойнство — разпространението на научните знания, което никой преди това не е правил. Ясно е, че за просветителството това разпространение на научните знания е форма на борба срещу Църквата. Независимо от всичко, това е едно разпространение на обективни данни. Един директен приемник на просветителството в това отношение е позитивизмът, който в своята пропаганда вкарва науката в училищата и университетите, прави я методика, система, прави я мироглед. Но едното и другото представляват, независимо от всичко, форми на интелектуализация на живота. Този български динамически консерватизъм е поместен парадоксално в един друг, динамично прогресистки устроен свят, в който вече нищо не е вечно, по-точно не е трайно, по-точно всичко се трансформира. Изменят се понятия, разбирания, философски мирогледи, разбиват се най-стабилни, траяли хилядолетия, представи.
Отражението на това буреносно развитие в Европа у нас се изразява главно в това: възниква една нова иконописна школа, която е рационална. Умират селските ателиета, умират примитивите. И второ: от домашната архитектура най-сетне се прави изкуство. Това е декоративната архитектура с нейните колонки, сводчета, извивки, с въображаемите (абстрактни) пейзажи и с цялата китност на дома. Това са двете главни зони. Трета зона е подобряването на градоустройството, урбанистиката, която е от ориенталски (персийско-арабски) тип. Подобряването е по отношение на канализацията, водоснабдяването. Примерно в Ловеч през лятото на обществени места слагат бъчонки с вода и с лед, който мине, да пие вода, и то студена. Има подобрение на условията на живот, култивиране на нравите. Това е главното, което нахлува. И разбира се, алафрангите, облеклото. И в отделни случаи в разни занаяти, примерно в резбарството навлиза стилът ампир, и то в определен тип резбарство — тревненското. На този фон как ще устои така организираната общност с нейния традиционализъм и консерватизъм, с нейната вече упорито култивирана омраза към индивидуалността. В индивидуалността вече започват да виждат врага си. И ако първоначално селските учители са били възприемани едва ли не като светци, спасители, като народни водители, сега вече полека лека ги схващат като технически лица без особено значение и дори с определена ненавист. От 50-те и 60-те години на миналия век започва даскалското страдание — недохранването на учителя, мизерията му, незачитането му и т.н.
В тази нова ситуация има вече една обществена нужда да се създадат кадри, слоеве, които да се справят с новата проблематика. България трябва да има вече специалисти, както ще се нарекат по-късно, които да се произнесат по един или друг проблем или да овладеят една или друга техника. Тая работа това общество не може да извърши теоретично, защото то има нисък интелектуален уровен и може да я извърши само практично, както е било през Средновековието. Отиваш при майстора, който ти казва: „това дърво е такова, това желязо — онакова, дървото се реже тъй, желязото се кове така и така…“
Когато вече настъпват новите времена, класическата общност, за която говорим, си създава сама интелигенция, това е полуинтелигенцията. Започва едно масово производство на кадри, вече започва да играе роля дипломата. Тези кадри получават обществен сертификат за определени качества, без да се знае
