всяка вечер в същия час редовно се връщаше; хранеше се, обличаше се и се издържаше с парите, които печелеше, не струваше нито су на Лоран, който пет пари не даваше откъде идва или какво прави. Тази жена внесе известно равновесие в неговия живот. Той я прие като полезен и необходим предмет, който поддържаше здраво и спокойно тялото му. Никога не узна дали я обича и нито за миг не му мина през ума мисълта, че изменя на Терез. Чувстваше се по-блажен и по-щастлив и нищо повече.
А в това време траурът на Терез беше свършил. Младата жена започна да се облича със светли рокли и една прекрасна вечер Лоран видя, че тя се е подмладила и разхубавила. Но той продължаваше да се чувства все по-неловко пред нея; от известно време тя също му се виждаше трескава, изпълнена със странни прищевки, смееше се и се натъжаваше без причина. Колебливите настроения, които забелязваше в нея, го плашеха, защото отгатваше донякъде борбите и тревогите й. Той също бе обзет от нерешителност, страхуваше се ужасно да не наруши спокойствието си. Живееше си мирно, удовлетворяваше разумно желанията си и се страхуваше, че равновесието в живота му ще се наруши, ако свърже съдбата си с тази нервна жена, чиято страст веднъж вече го бе довела до безумие. Впрочем той не си даваше ясна сметка за нещата, а просто инстинктивно отгатваше тревогите, които му предстоеше да изживее, когато Терез стане негова.
Първият тласък, който получи и който го изтръгна от вцепенението, беше мисълта, че най-сетне ще трябва да помисли за женитбата си. Бяха минали близо петнадесет месеца от смъртта на Камий. По едно време Лоран си помисли да не се жени, да зареже Терез и да запази любовницата си, чиято непретенциозна и евтина обич го задоволяваше. После разсъди, че не се убива така човек за нищо; припомни си престъплението, неимоверните усилия, които бе употребил, за да притежава сам тази жена, която сега го смущаваше и съзна, че убийството би било безполезно и ужасно, ако не се ожени за нея. Да хвърли един човек във водата, за да открадне вдовицата му, да чака петнадесет месеца и накрая да реши да остане с някакво момиче, което се влачеше и излагаше тялото си по ателиетата, му се стори глупаво и смешно. Пък и нима не бе свързан с Терез с всичките връзки на кръвта и ужаса. Той чувстваше смътно в себе си нейните вопли и терзания, принадлежеше й! Страхуваше се от своята съучастница; може би, ако не се ожени за нея, тя ще отиде да го предаде от ревност и желание за отмъщение. Тези мисли се блъскаха в главата му. Отново бе обзет от треска.
Точно по това време любовницата му го изостави внезапно. Една неделя тя не се върна. Вероятно беше намерила по-топло и по-удобно пристанище. Лоран не се огорчи особено много; само че беше свикнал нощем да има жена до себе и сега животът му внезапно опустя. След една седмица нервите му се изопнаха. Той пак започна да стои по цели вечери в магазина в пасажа и пак загледа Терез с очи, в които проблясваха бързи светлинки. Младата жена. Която тръпнеше от продължителното четене, се отпускаше морна под неговите погледи.
Така след едногодишно равнодушно и отегчено очакване и двамата отново почувстваха как в тях се пробуждат тревогата и желанието. Една вечер Лоран, като затваряше магазина, задържа за минутка Терез в пасажа.
— Искаш ли тази вечер да дойда в стаята ти? — запита той със страстен глас.
Тя се отдръпна ужасена.
— Не, не, трябва да почакаме… Да бъдем предпазливи.
— Струва ми се, че отдавна чакам — настоя Лоран. — Омръзна ми, аз те желая!
Терез го изгледа като обезумяла. Ръцете и лицето й горяха. Тя сякаш се поколеба за миг, после рязко каза:
— Да се оженим, тогава ще бъда твоя.
17
Лоран излезе от пасажа с напрегната мисъл и неспокойна плът. Горещото дихание, съгласието на Терез събудиха в него отново някогашните буйни желания. Той тръгна по кейовете с шапка в ръка, изложил лицето си на хладния въздух.
Когато стигна до вратата на жилището си на улица Сен-Виктор, той се побоя да се прибере в стаята си, да бъде сам. Обхвана го детински страх, необясним, неочакван, че ще завари скрит човек в мансардата си. Никога досега в живота си не бе изпитвал подобни усещания. Не се опита дори да си изясни откъде идва странния трепет, който го завладя. Влезе в една кръчма и остана там цял час, до полунощ, неподвижен и безмълвен край масата си, обръщайки една след друга големи чаши вино. Той мислеше за Терез, беснееше срещу нея, задето не бе пожелала да го приеме тази вечер в стаята си, мислеше си, че с нея няма да му бъде тъй страшно.
Затвориха кръчмата и го поканиха да си върви. Той се върна да поиска кибрит. Портиерната на дома, в който живееше, беше на първия етаж. Лоран трябваше да измине дълъг коридор и да се изкачи по няколко стъпала, преди да получи свещ. Този коридор и тези стъпала, потънали в мрак, го ужасяваха. Обикновено преминаваше смело през тъмнината. Но тази вечер не се решаваше да позвъни, струваше му се, че в нишата към избата може да са се спотаили убийци, които изведнъж ще го стиснат за гърлото като минава. Най-сетне звънна, запали клечка кибрит и се реши да влезе в коридора. Клечката изгасна. Той се закова на място, задъхан, не смееше да избяга, драскаше клечки по влажната стена с тревога, от която ръката му трепереше. Струваше му се, че чува гласове, шум от стъпки пред него. Клечките кибрит се чупеха между пръстите му. Най-сетне успя да запали една. Сярата започна да съска, клечката се запали така бавно, че тревогите на Лоран се удвоиха. В бледата синкава светлина на горящата сяра, в трепкащите отблясъци, които пробягваха, му се стори, че различава чудовищни образи. После клечката запращя, светлината стана бяла и ярка. Лоран, ободрен, тръгна предпазливо, като внимаваше да не загаси клечката. Когато трябваше да мине край избата, се притисна до отсрещната стена, там тъмнееше сянка, тя го плашеше. Измина тичешком няколкото стъпала, които го деляха от портиерната, и се почувства спасен, когато получи свещта. Изкачи другите етажи по-бавно, като вдигаше свещта и осветяваше всички ъгълчета. Големите странни сенки, които се придвижваха, когато той пристъпваше от стъпало на стъпало, го изпълваха със смътна тревога — те ту израстваха, ту се заличаваха внезапно пред него.
Когато се качи горе, отвори вратата и бързо я затвори зад себе си. Първата му грижа беше да погледне под леглото, да прегледа цялата стая, да провери дали някой не се е скрил. Затвори таванския прозорец, като си мислеше, че оттам някой би могъл да се спусне при него. След всичките тези предпазни мерки се почувства по-спокоен и се съблече, удивен от малодушието си, най-сетне се разсмя и се нарече дете. Никога в живота си не се бе проявявал като страхливец, затова не можеше да си обясни този внезапен пристъп на лудост.
Легна си. Когато се отпусна в завивките, отново се сети за Терез, която бе забравил сред страховете си. Стисна упорито очи и се помъчи да заспи, но умът му продължаваше да работи, мислите му се трупаха, свързваха се и той си представяше изгодите, които ще има, ако се ожени по-скоро. От време на време се обръщаше на другата страна и си казваше: „Не бива да мисля повече за това. Трябва да заспя. Нали утре ще ставам в осем часа, за да отида на работа.“ И правеше неимоверно усилие да заспи. Но мислите му пак се връщаха. Глухата работа на мозъка продължаваше. Скоро изпадна в някакво полусъзнателно състояние, в което мисълта за женитба се смесваше с доводите за и против притежанието на Терез, нашепвани му ту от желанието, ту от благоразумието.
Най-сетне, като видя, че не може да заспи, че безсънието го държи в напрежение, той се изтегна по гръб, отвори широко очи и се отдаде на спомени за младата жена. Равновесието беше нарушено. Някогашната силна треска отново го разтърсваше. Помисли си да стане и да се върне в пасажа на Пон- Ньоф. Ще отвори решетката, ще почука на малката врата при стълбата и Терез ще го приеме. При тази мисъл кръвта нахлу към врата му.
Мечтите му се отличаваха с учудваща яснота. Той се виждаше как върви бързо по улиците край къщите и си казваше: „Минавам по този булевард и свивам по кръстопътя, за да пристигна по-скоро.“ После решетката на пасажа изскърцваше, той тръгваше по тесния, тъмен и пуст коридор, доволен, че може да се качи при Терез, без търговката на изкуствени скъпоценности да го види; после си представяше прохода и малката стълба, по която беше минавал толкова често. И изпитваше някогашните палещи радости, припомняше си упоителните вълнения, мъчителните наслади на прелюбодеянието. Спомените му се превърнаха в действителност и раздразниха всичките му сетива: той чувстваше блудкавата миризма на
