чувстваше слаба и малодушна и се страхуваше да не признае убийството в пристъп на възбуда, затова беше предпочела да играе ролята на болна. Тя пазеше сурово мълчание, стискаше устни и клепачи и не желаеше да вижда никого от страх да не проговори. Завита до брадата, заровила глава във възглавницата, тя се беше свила на кълбо и с тревога се вслушваше в разговорите около нея. През червеникавата светлина, която играеше пред очите й през затворените клепачи, неизменно я преследваше гледката на борбата между Камий и Лоран в лодката; тя виждаше мъжа си, блед, страшен, как израства и се надига от тинестата вода. Това неумолимо видение усилваше треската в кръвта й.
Старият Мишо се опита да й поговори, да я утеши. Тя се извърна към стената с нетърпеливо движение и отново зарида.
— Оставете я на мира, господине — каза кръчмарят. — Тя трепери при най- малкия звук… Сам виждате, нужен й е покой.
Долу, в общата зала, един полицейски агент пишеше протокол за произшествието. Мишо и синът му слязоха, последвани от Лоран. Когато Оливие се представи като служител от префектурата, всичко беше приключено за десет минути. Лодкарите бяха все още там и като очевидци описаха с пълни подробности случая, обясниха как тримата паднали във водата. Дори Оливие и баща му да изпитваха и най-малкото съмнение, то би изчезнало при такива свидетели. Но те нито за миг не е бяха усъмнили в думите на Лоран, напротив, представиха го на полицейския агент като най-добрия приятел на жертвата и настояха да се впише в протокола, че младият човек се е хвърлил във водата да спасява Камий Ракен. На другия ден вестниците описаха злополуката с цял куп подробности; нещастната майка, неутешимата вдовица, благородният и смел приятел, нищо не липсваше в описанието на произшествието, което бе отпечатано в цялата парижка преса и оттам бе заровено в департаментските архиви.
Когато протоколът бе съставен, буйна радост обзе Лоран, той сякаш се възроди. Откакто неговата жертва бе впила зъбите си в шията му, се беше вцепенил, действаше като автомат по предварително замисления план. Единствено инстинктът за самосъхранение го ръководеше, подсказваше му думите, направляваше действията му. Когато най-сетне се убеди, че всичко ще свърши безнаказано, кръвта потече спокойно във вените му. Полицията бе минала покрай престъплението и не бе забелязала нищо. Тя беше изиграна и го бе оправдала. Той беше спасен. Тази мисъл разля по цялото му тяло живителна пот, топлина, която възвърна гъвкавостта на мускулите и на ума му. Той продължи да играе ролята на безутешен приятел с неподражаемо изкуство и самоувереност. Всъщност в него преобладаваха животински инстинкти; в подобна минута мечтаеше за Терез, която лежеше в стаята на горния етаж.
— Не можем да оставим тук клетата млада жена — каза той на Мишо. — Може би е застрашена от тежка болест, трябва непременно да я заведем в Париж… Елате, необходимо е да я убедим да се върне с нас.
Горе в стаята той започна да увещава Терез да стане и да се върне в пасажа на Пон-Ньоф. Когато чу гласа му, младата жена се разтрепери, отвори широко очи и го изгледа. Беше като обезумяла, тресеше я. Надигна се с мъка, без да промълви нито дума. Мъжете излязоха и я оставиха сама с жената на кръчмаря. След като се облече, тя слезе залитаща и се качи във файтона, подкрепяна от Оливие.
Мълчаха по време на пътуването. Лоран с неподражаема смелост и безсрамие плъзна ръка край фустата на младата жена и докосна пръстите й. Седеше срещу нея в сянката; не виждаше лицето й, защото тя беше свела глава. Той улови ръката й, стисна я силно и я задържа така до улица Мазарин. Чувстваше как тя трепери, но не се отдръпна, а напротив, отговори на грубата милувка. И двете ръце горяха една в друга; влажните длани се долепваха, тясно преплетените пръсти се притискаха до болка при всеки тласък. Струваше им се, че кръвта прелива от гърдите на единия в гърдите на другия, че минава през съединените им ръце; те се превърнаха в разпалено огнище, в което кипеше животът им. Сред нощта и тягостното мълчание, което ги обкръжаваше, страстното ръкостискане беше като тежест, прехвърлена през врата на Камий, за да го повлече под водата.
Когато файтонът спря, Мишо и синът му слязоха първи. Лоран се наведе към любовницата си и тихо й прошепна:
— Бъди силна, Терез… Още много има да чакаме… Помни всичко!
Младата жена още не беше проговаряла. За пръв път след смъртта на мъжа си отвори уста.
— О, ще помня! — повтори тя, потръпвайки, с едва доловим глас, тих като дихание.
Оливие й подаде ръка, за да слезе. Лоран този път ги придружи до магазина. Госпожа Ракен лежеше, изпаднала в силна нервна криза. Терез се довлече до леглото си и Сюзан едва успя да я разсъблече. Като видя, че всичко е наред, Лоран се оттегли. Той бавно се отправи към бърлогата си на улица Сен- Виктор.
Беше вече полунощ. Свеж ветрец повяваше над пустите и мълчаливи улици. Младият човек чуваше само равномерния шум от стъпките си, отекващ по плочите на тротоара. Прохладата го ободри; безмълвието и мракът пробудиха в него мимолетни сладострастни желания. Той вървеше, без да бърза.
Най-сетне се бе освободил от престъплението си. Беше убил Камий, работата беше свършена и нямаше какво повече да се говори за това. Сега щеше да заживее спокойно в очакване на часа, когато Терез ще бъде негова. Мисълта за убийството понякога го задушаваше; но сега, когато то бе извършено, на гърдите му олекна, той дишаше свободно, беше се излекувал от мъките, породени от колебанието и страха.
Всъщност той бе изпаднал в състояние на затъпялост, тялото и мислите му бяха натежали от умора. Щом се върна в къщи, заспа дълбоко. Леки нервни тръпки пробягваха по лицето му.
13
На другия ден Лоран се събуди свеж и бодър. Беше се наспал чудесно. Нахлуващият през прозореца хладен въздух раздвижи натежалата му кръв. Той едва си спомняше събитията от последната вечер; ако не беше палещата рана, която изгаряше шията му, можеше да си помисли, че е легнал в десет часа след спокойно прекарана вечер. Раната от ухапването на Камий го гореше като нажежено желязо. Щом се сети за нея, почувства жестока болка. Сякаш цяла дузина игли се забиваха една по една в плътта му.
Разтвори яката на ризата си и погледна раната в мизерното огледало за 15 су, закачено на стената. Раната представляваше червена дупка, широка колкото монета от две су; кожата беше одрана и отдолу се показваше розово месо, покрито със струпеи; тънки струйки кръв бяха потекли до рамото и бяха засъхнали там. Раната изглеждаше тъмнокафява и голяма върху бялата шия, вдясно, под ухото. Извил гръб и протегнал врат, Лоран я разглеждаше и зеленикавото огледало отразяваше лицето му, разкривено в страшна гримаса.
Успокоен от прегледа, той се изми обилно с вода; каза си, че след няколко дни от раната ще остане само белег. После се облече и тръгна на работа, спокоен както обикновено. Разказа за злополуката с развълнуван глас. Когато колегите му прочетоха във вестниците за произшествието, той стана истински герой. Цяла седмица чиновниците от Орлеанските железопътни линии приказваха само на тази тема. Бяха много горди, че един от колегите им се е удавил. Гриве не преставаше да говори колко непредпазливо е да се разхожда човек по Сена, след като е толкова просто да гледа от мостовете как тече водата.
В душата на Лоран се таеше още само една глуха тревога. Смъртта на Камий не беше констатирана официално. Мъжът на Терез несъмнено бе умрял, но убиецът искаше да намерят трупа му, за да бъде издадено официално удостоверение. На другия ден след злополуката напразно търсиха тялото на удавника. Смятаха, че се е пъхнало в някаква яма под бреговете на островите. Намериха се доброволци, които претърсиха усърдно Сена заради възнаграждението.
Лоран си постави за задача да минава всяка сутрин през моргата, преди да отиде на работа. Беше взел твърдото решение сам да оправи работите си. Въпреки отвращението, от което просто сърцето му се обръщаше, въпреки че от време на време го втрисаше, той цяла седмица ходи редовно да разглежда лицата на удавниците, проснати по плочите на моргата.
Още щом влизаше, му се повдигаше от гадната миризма на разложена плът и студени тръпки пробягваха по кожата му; от влажните стени дрехите сякаш натежаваха върху раменете му. То отиваше право при стъклената преграда, която отделяше посетителите от труповете; долепяше бледото си лице до стъклата и гледаше — редуваха се сиви плочи. Тук-таме върху тях голите тела образуваха зелени и жълти, бели и червени петна. Някои тела, дори вцепенени от смъртта, запазваха очертанията на плътта; други приличаха на купчина кървави, изгнили меса. В дъното по стените висяха жалки парцали, поли и панталони,
