Жьофос едва ли ще умре скоро. Може би щеше да му се наложи да остане чиновник още десет години, да се храни из евтините ресторанти, да живее на тавана без жена. Тази мисъл го подлудяваше. Напротив, ако Камий умре, ще се ожени за Терез, ще наследи госпожа Ракен, ще си подаде оставката и ще скита колкото му се иска на слънце. И той се отдаде на мечтата за лентяйско съществуване. Виждаше се вече свободен, сит, отпочинал, търпеливо очакващ смъртта на баща си. И когато действителността прогонваше мечтата, той се сблъскваше с Камий и стискаше юмруци, сякаш да го убие.
Лоран желаеше Терез; желаеше я само за себе си, непрекъснато. Ако не се погрижеше да отстрани мъжа, жената щеше да му убегне. Тя беше казала, че няма да може да дойде пак. Той би я отвлякъл някъде, но тогава и двамата щяха да умрат от глад. Рискът щеше да е по-малък, ако убие мъжа. Нямаше да избухне скандал, просто щеше да отстрани един мъж, за да заеме мястото му. Със своята груба селска логика той намираше това средство за превъзходно и естествено. Дори природното му благоразумие му подсказваше този бърз начин.
Той се въртеше в постелята, потънал в пот, лягаше по корем, притискаше влажното си лице до възглавницата, където се бе опирала пристегнатата в кок коса на Терез. Хапеше плата с пресъхналите си устни, пиеше нежното ухание на възглавницата и оставаше тъй без дъх, изнемогнал, виждайки огнени линии пред затворените си клепки. Питаше се как е най-подходящо да убие Камий. После, когато започнеше да не му достига въздух, се обръщаше бързо по гръб и под хладните повеи на вятъра от прозореца, широко отворил очи, искаше от синьото квадратче небе съвет за злодейство, за убийство.
Не измисли нищо. Както беше казал на любовницата си, той не беше нито дете, нито глупак; нямаше намерение да употреби нито кама, нито отрова. Необходимо му беше тайно убийство, което да не го изложи на опасност — зловещо задушаване, без викове, без ужас, чисто и просто изчезване. Страстта го разтърсваше и го подтикваше да действа, но цялото му същество властно му внушаваше благоразумие. Той беше твърде страхлив и сладострастен, за да рискува благополучието си. Замисляше убийство, за да живее спокойно и щастливо.
Малко по малко сънят го обори. Свежият въздух бе изгонил от тавана топлия, уханен призрак на Терез. Разбит, обезсилен, Лоран се отпусна в сладко и смътно вцепенение. Задрямвайки, реши да изчака благоприятния случай и се унесе под шепота на една и съща мисъл: „Ще го убия, ще го убия!“ след пет минути вече спеше, дишането му стана спокойно.
Терез се прибра в къщи в единадесет часа. Добра се до пасажа на Пон-Ньоф с пламнала глава, с напрегната мисъл, без да съзнава по какви пътища е минала. Струваше й се, че току що е излязла от Лоран, така ясно звучаха в ушите й последните му думи. Завари госпожа Ракен и Камий разтревожени и притеснени от отсъствието й. Тя отговори сухо на въпросите им, обясни им, че напразно е ходила и че трябвало да чака цял час на тротоара автобуса.
Когато си легна, чаршафите й се сториха студени и влажни. По още пламтящото й тяло пробягнаха тръпки на отвращение. Камий веднага заспа, а Терез дълго наблюдава върху възглавницата бледото му лице с глупаво зинала уста. Тя се отдръпна от него, изпита желание да натика свития си юмрук в устата му.
10
Изтекоха около три седмици. Лоран идваше в магазина всяка вечер; той изглеждаше уморен, като че ли беше болен. Под очите си имаше сини сенки, устните му бяха побледнели и напукани. Но си оставаше все така невъзмутимо спокоен, гледаше Камий право в лицето и му засвидетелстваше все същото искрено приятелство. Госпожа Ракен отгатваше, че го измъчва скрита треска и стана още по-ласкава към семейния приятел.
Терез отново бе надянала безмълвната си намусена маска. Тя беше по-неподвижна, по-непроницаема и по-невъзмутима от когато и да било. Лоран сякаш не съществуваше за нея. Едва го поглеждаше, рядко му казваше по някоя дума, отнасяше се към него с пълно безразличие. Госпожа Ракен, чието добро сърце се възмущаваше от това държане, казваше понякога на младия човек:
— Не обръщайте внимание на студенината на племенницата ми. Аз я познавам.
Лицето й изглежда студено, но сърцето й е топло, изпълнено с нежност и преданост.
Любовниците вече не се срещаха. След вечерта на улица Сен-Виктор не бяха оставали насаме. Вечер, когато се случваше да застанат лице в лице, привидно спокойни и чужди един на друг, буря от страст, от ужас и желание бушуваше под невъзмутимото им държане. Понякога у Терез се прокрадваха страстни пориви, лукавства, жестоки шеги. А у Лоран тътнеше мрачна грубост, мъчителна нерешителност. Те сами не смееха да се загледат до дълбините на душата си, до дъното на тази тревожна треска, която сякаш изпълваше мозъка им с гъста парлива мъгла.
Понякога успяваха безмълвно да си стиснат ръцете зад някоя врата, бързо и силно, до болка. Биха искали всеки да отнесе по пръстите си късче от плътта на другия. Това ръкостискане беше единственото удовлетворение на желанията им. Мислено влагаха в него цялата си страст. Не искаха нищо друго. Чакаха.
Веднъж, в четвъртък вечер, преди да седнат да играят, гостите на госпожа Ракен както обикновено си поговориха. Една от главните теми на разговор бяха разказите на стария Мишо от предишната му служба; разпитваха го за загадъчните и зловещи случки, които е разследвал. Тогава Гриве и Камий слушаха историите на полицейския комисар с изплашени блажени лица като малки деца, на които разказват „Синята брада“ или „Палечко“. Тези разкази ги плашеха и ги забавляваха.
Този ден, след като описа едно зверско убийство, от чиито подробности слушателите му потръпнаха, Мишо добави, поклащайки глава:
— А само това ли е… Колко престъпления остават неразкрити! Колко убийци се изплъзват от човешкото правосъдие!
— Как? — възкликна учудено Гриве. — Нима мислите, че по улиците просто така се разхождат разни негодници, които са извършили убийства и не са ги задържали?
Оливие се усмихна презрително:
— Драги господине — каза той с резкия си глас, — не ги задържат, защото по всяка вероятност не е известно, че са убийци.
Това разсъждение сякаш не убеди Гриве. Камий му дойде на помощ.
— Аз споделям мнението на господин Гриве… — каза той тъпо и важно. — Необходимо ми е да вярвам, че полицията е много добре организирана и никога няма да се сблъскам по улиците с убиец.
Оливие прие тези думи като оскърбление.
— Разбира се, че полицията е добре организирана! — възкликна той обидено. — Но ние не сме в състояние да направим невъзможното. Има злодеи, които са изучили престъпленията в училището на дявола и биха се измъкнали дори от божието наказание…Нали, татко?
— Да, така е — потвърди стария Мишо. — Веднъж например във Вернон, вие може би си спомняте случая, госпожа Ракен, убиха един каруцар на главното шосе. Намериха трупа, насечен на парчета в канавката. Не успяха да открият виновника. Може би той и до днес живее, може би дори е наш съсед и господин Гриве ще го срещне като се прибира в къщи.
Гриве пребледня като платно. Не смееше да се обърне; струваше му се, че убиецът на каруцаря е зад него. Всъщност беше му дори приятно да изпитва страх.
— Ами — измънка той, без сам да знае какво говори, — не, не мога да повярвам…
Аз също зная една случка. Веднъж пратиха в затвора някаква прислужница, защото откраднала сребърен прибор от господарите си. Два месеца по-късно, като отсякоха едно дърво, намериха прибора в гнездото на една сврака. Освободиха прислужницата… Както виждате, виновниците винаги си получават наказанието.
Гриве тържествуваше. Оливие се кикотеше.
— Значи — каза той, — пъхнаха свраката в затвора, а?
— Господин Гриве съвсем не искаше да каже това — намеси се Камий, недоволен, че вземат на присмех шефа му. — Мамо, дайте доминото.
Госпожа Ракен отиде за кутията, а младият човек продължи, като се обърна към Мишо:
— Значи, признавате, че полицията е безсилна понякога и има убийци, които се ширят на свобода!
— За нещастие, така е — отговори комисарят.
