чувствителни ноздри нервно потръпваха.
— Ти не би могъл да си представиш — продължи тя — колко лоша ме направиха те. Станах лицемерка, лъжкиня… задушиха ме в своята еснафска кротост и сама не мога да си обясня как все още имам кръв във вените си… Навеждах очи, придавах като тях на лицето си мрачно, тъпо изражение, водех тяхното безжизнено съществуване. Когато ме видя първия път, нали и ти ме помисли за глупачка? Аз бях мрачна, потисната, оскотяла. Не се надявах на нищо, мечтаех да се хвърля един ден в Сена… Но преди да се превия, колко нощи, изпълнени с гняв!… Още там, във Вернон, в моята студена стая хапех възглавницата, за да задуша виковете си, удрях се, обвинявах се в малодушие. Кръвта ми ме изгаряше, готова бях да разкъсам плътта си. На два пъти исках да избягам, да отида където ми видят очите, на слънце; но не ми достигна смелост, те бяха ме превърнали в кротко животно с тихото си благодушие и гнусната си любезност. Тогава започнах да лъжа, винаги да лъжа. Правех се на кротка, мълчалива, а мечтаех да бия и да хапя.
Младата жена замлъкна и изтри влажните си устни в шията на Лоран. След малко добави:
— Сама не знам защо се съгласих да се оженя за Камий. Не се възпротивих поради някакво презрително безгрижие. Аз съжалявах това момче. Когато играехме с него, чувствах как пръстите ми потъват в тялото му като в глина. Взех го за мъж, защото леля ми го предложи и защото разчитах, че никога няма да се притеснявам за него… В мъжа си намерих малкото болнаво момче, с което бях спала от шестгодишна в една стая. Той беше все така слабоват и жалък и все така излъчваше блудкавата миризма на болно дете, която ме отблъскваше на времето… Разказвам ти всичко това, за да не ревнуваш… Някакво отвращение стягаше гърлото ми; спомнях си лекарствата, които бях пила, и неволно се отдръпвах от него; прекарвах страшни нощи… Но тебе, тебе…
И Терез се изправи, отдръпна се назад с ръце в големите ръце на Лоран, загледана в широките му рамене, в силната му шия…
— Теб аз те обичам, обичам те още от деня, когато Камий те доведе в магазина… Ти може би не ме уважаваш, защото ти се отдадох цяла още от първия път… Наистина сама не знам как стана това. Аз съм горда, страстна. Искаше ми се да те ударя първия ден, когато ме целуна и ме повали на пода в тази стая… Не знам как те обикнах; аз по-скоро те ненавиждах. Ти ме дразнеше, караше ме да страдам. Когато седеше там, нервите ми се опъваха до скъсване, главата ми се опразваше, пред очите ми притъмняваше. О, колко страдах! Но въпреки всичко търсех това страдание, чаках те да дойдеш, въртях се около стола ти, за да вдъхвам диханието ти, за да докосвам с дрехите си твоите дрехи. Струваше ми се, че от твоята кръв избликва на кълба топлина, че ти се обвиваш в този пламтящ облак, привличаш ме в него и ме задържаш при себе си въпреки глухия ми бунт… Спомняш ли си как рисуваше тук? Съдбоносна сила ме водеше при теб, аз вдъхвах с жестока наслада въздуха, който дишаше ти. Знаех, че отгатваш как търся твоите целувки, срамувах се от покорството си, усещах, че щом ме докоснеш, ще падна. Но се поддавах на слабостта, треперех от студ, очаквайки ти да пожелаеш да ме вземеш в обятията си…
Тук Терез замълча, тръпнеща, изпълнена с гордост, отмъстена. Тя притискаше до гърдите си Лоран, който беше кат пиян, и в тази пуста студена стая се редуваха сцени на пламенна страст, на грубо отдаване. Всяка нова среща усилваше нейната страстна необузданост.
Младата жена сякаш изпитваше удоволствие от дързостта и безсрамието. Колебанието, страхът й бяха абсолютно чужди. Тя се хвърляше в изневярата с такава дръзка откровеност, пренебрегвайки опасността и дори гордеейки се с това пренебрежение. Когато любовникът й трябваше да дойде, вместо да прояви предпазливост, тя предупреждаваше леля си, че отива да си почине горе. А когато той беше вече при нея, ходеше из стаята, говореше, действаше, решително, без да се старае да избягва шума. В началото на тяхната връзка Лоран понякога се плашеше.
— Боже мой — казваше той тихо на Терез. — Не вдигай толкова шум! Госпожа Ракен може да дойде.
— Ами — смееше се Терез. — Ти вечно трепериш… тя се е заковала зад тезгяха си. Какво ще дойде да търси тук? Освен това умира от страх да не я оберат… пък ако много й се иска, да се качи горе, ще се скриеш… Пет пари не давам за нея. Обичам те.
Тези думи не успокояваха кой знае колко Лоран. Страстта още не беше успяла да приспи прикритата му селска предпазливост. Скоро обаче свикна и започна да приема без особен страх тези дръзки срещи посред бял ден в стаята на Камий, на две крачки от старата търговка. Терез му повтаряше, че опасността щади тези, които открито я презират, и всъщност имаше право. Любовниците не биха могли да намерят никъде по-сигурно убежище от тази стая, където никой не би дошъл да ги потърси. Те удовлетворяваха любовта си тук невероятно спокойно.
Впрочем един ден госпожа Ракен се качи горе, загрижена да не би да й е станало лошо. Близо три часа бяха минали, откакто тя беше отишла в стаята си. Дързостта й стигаше дотам, че не си даваше труд дори да спусне резето на вратата към трапезарията.
Когато Лоран чу тежките стъпки на старата търговка, отекващи по дървената стълба, страшно се смути и трескаво затърси жилетката и шапката си. Терез се разсмя на особеното му изражение. Тя го дръпна силно за ръката, бутна го в ъгъла до кревата и му каза с тих спокоен глас:
— Стой мирно… не мърдай…
Хвърли върху него дрехите му и покри всичко с бялата си фуста, която беше смъкнала. Направи това с пъргави и точни движения, без да губи нито за миг спокойствието си. После си легна разрошена, полугола, все още зачервена и тръпнеща.
Госпожа Ракен отвори тихо вратата и се приближи до леглото с приглушени стъпки. Младата жена се преструваше, че спи. Лоран се обливаше в пот под бялата фуста.
— Терез — загрижено запита старата жена, — болна ли си, моето момиче?
Терез отвори очи, прозина се, обърна се на другата страна и с жален глас каза, че има страшна мигрена. Помоли леля си да я остави да спи. Старата жена си отиде, както беше дошла — безшумно.
Любовниците безмълвно се разсмяха и се разцелуваха с неистова страст.
— Виждаш ли — каза най-сетне тържествуващо Терез, — че няма от какво да се страхуваме тук… Всички тези хора са слепи, те не обичат.
Друг път странна мисъл хрумна на младата жена. Понякога тя беше като луда, сякаш бълнуваше.
Шареният котарак Франсоа седеше зад нея сред стаята. Важен, неподвижен, той наблюдаваше с кръглите си очи двамата любовници. Сякаш ги разглеждаше, без да мигне, потънал в някакъв демоничен екстаз.
— Погледни Франсоа — каза Терез на Лоран. — Сякаш разбира и довечера ще разкаже всичко на Камий… Забавно ще бъде нали, да се разприказва някой ден в магазина… Хубави неща знае за нас…
Мисълта, че Франсоа би могъл да заговори, странно я забавляваше. Лоран се вгледа в големите зелени очи на котарака и усети как тръпка пробягва по кожата му.
— Ето как ще го стори — продължи Терез. — Ще се изправи, ще ме посочи с едната си лапа, а тебе с другата и ще извика: „Господинът и госпожата горещо се целуват в стаята. Те пет пари не даваха за мене, но понеже престъпната любов ме отвращава, моля ви да ги пъхнете и двамата в затвора. Така няма да нарушават повече следобедната ми почивка.“
Терез се развличаше като дете, тя подражаваше на Франсоа, протягаше ръце, като че ли показваше ноктите си, движеше раменете си с котешка гъвкавост. Франсоа седеше все така неподвижно, като вкаменен, загледан в нея. Сякаш само очите му бяха живи, а в ъгълчетата на устата му две дълбоки гънки придаваха на тази чучелообразна глава насмешливо изражение.
Студ прониза Лоран. Тази шега на Терез му се стори неуместна. Стана и изхвърли котката от стаята. Всъщност той се боеше. Любовницата му все още не го беше завладяла цял. В глъбините на душата му не бе изчезнало неприятното усещане, което бе изпитал от първите целувки на младата жена.
8
Вечер в магазина Лоран се чувстваше напълно щастлив. Обикновено той се връщаше от работа с Камий. Госпожа Ракен се отнасяше към него с майчинска нежност. Знаеше, че е притеснен парично, че се храни лошо и спи в някакъв таван и му беше казала веднъж завинаги, че на тяхната трапеза винаги ще има едно място за него. Тя обичаше този момък със сърдечността на старите жени, на които е приятно да побъбрят със земляците си за минали дни.
