мяркаха девойки в светли рокли; групи лодкари преминаваха с песни; върволица от еснафски семейства, възрастни хора и чиновници със съпругите си се изнизваше край канавките. Всички пътища изглеждаха като шумни претъпкани улици. Само слънцето запазваше безпределното си спокойствие. То клонеше вече към залез и разгъваше над обагрените в червено дървета и белите пътища огромно покривало от бледа светлина. От тръпнещото небе започваше да се спуска прохлада.
Камий вече не вървеше подръка с Терез; той разговаряше с Лоран, смееше се на шегите и подвизите на приятеля си, който прескачаше канавките и вдигаше големи камъни. Младата жена вървеше, свела глава, от другата страна на пътя и късаше от време на време стръкчета трева. Тя изостана, спря се и погледна отдалеч любовника и мъжа си.
— Хей, не си ли гладна? — извика Камий.
— Гладна съм — отговори тя.
— Тогава на път!
Всъщност Терез не беше гладна; а само уморена и неспокойна. Тя не знаеше нищо за плановете на Лоран, краката й трепереха от тревога.
Тримата се върнаха край реката и потърсиха ресторант. Настаниха се на нещо като дъсчена тераса в една кръчма, пропита с миризма на мас и вино. В заведението се чуваха викове, песни, тракане на чинии. Всички сепарета, всички салони бяха претъпкани с хора, които говореха високо; а тънките стени като че ли още повече усилваха врявата. Стълбата се люлееше, когато келнерите се качваха по нея.
Горе на терасата полъхът от реката прогонваше миризмите на прегоряло. Облегната на перилата, Терез гледаше кея. Отдясно и отляво се редуваха кръчми и панаирни бараки. В беседките между редките пожълтели листа се виждаха бели покривки, мъжки костюми като черни петна, ярки женски поли. Навред сновяха хора, гологлави, забързани, засмени; сред шумните викове на тълпата се носеха жалните звуци на латерна. Мирис на скара и на прах изпълваше спокойния въздух.
По утъпканата морава долу под краката на Терез момичета от Латинския квартал пееха детска песен и играеха хоро. Със смъкнати на гърба шапки, с разплетени коси, те се държаха за ръце и скачаха като малки момиченца. Все още им беше останал глас и бледите им лица, похабени от груби милувки, се бяха облели в девическа руменина. Големите им безсрамни очи блестяха влажни и разнежени. Студенти пушеха с глинени лули, гледаха ги и им подхвърляха двусмислени шеги.
А оттатък, над Сена, и над крайбрежните хълмове се спускаше ведра вечер, неясна синкава мъгла, която обвиваше в прозрачен дим дърветата.
— Ей! — извика Лоран, като се наведе над перилата на стълбата. — Келнер, кога ще вечеряме?
После сякаш размисли и добави:
— Знаеш ли какво, Камий, хайде да отидем да се поразходим по реката преди вечеря? Тъкмо ще има време да опекат пилето. Ще умрем от скука да чакаме цял час.
— Както искаш — отговори с безразличие Камий, — но Терез е гладна.
— Не, не, мога да почакам — побърза да каже младата жена, в която Лоран беше втренчил поглед.
Те отново слязоха долу. Запазиха маса, избраха си меню и казаха, че ще се върнат след един час. Понеже съдържателят даваше под наем лодки, помолиха го да им даде една. Лоран избра съвсем лека лодка. Камий се уплаши като я видя.
— Дявол да го вземе — каза той, — в нея не бива дори да шавнеш. Иначе ще се озовеш във водата.
Всъщност Камий ужасно се страхуваше от водата. Непрекъснатото боледуване във Вернон като дете не му беше дало възможност да се плиска в Сена; докато съучениците му тичаха да се къпят в реката, той лежеше в топли завивки. Лоран беше станал смел плувец и неуморим гребец. Камий беше запазил страха на децата и жените към дълбоката вода. Той опипа с крак дъното на лодката, сякаш да се увери в здравината й.
— Хайде влизай! — извика му Лоран със смях. — вечно се страхуваш!
Камий прекрачи лодката и залитайки, седна отзад. Като почувства под себе си твърдите дъски, се поободри и започна да се шегува, за да се покаже смел.
Терез стоеше сериозна и неподвижна на брега до любовника си, който държеше въжето. Той се наведе и й прошепна бързо:
— Внимавай, ще го хвърля във водата… Покорявай ми се… Аз отговарям за всичко.
Младата жена страшно пребледня. Просто се закова на мястото си, вцепени се, очите й станаха огромни.
— Влизай в лодката! — прошепна пак Лоран.
Тя не помръдна. В душата й бушуваше страшна борба. Направи неимоверно усилие, защото се страхуваше, че ще избухне в ридания и ще падне на земята.
— Аха! — извика Камий. — Лоран, погледни Терез! Ето кой се страхува. Виждаш ли я, ни назад, ни напред…
Той се беше настанил на задната пейка, опрял лакти наперилата на лодката, и се полюляваше самодоволно. Терез го погледна особено. Смехът на това клето същество й подейства като удар с камшик, който изплющя над нея и я подгони. Тя бързо скочи в лодката и застана до носа. Лоран улови веслата. Лодката се отдели от брега и бавно заплува към островите.
Спускаше се здрач. Дърветата хвърляха дебели сенки, водата край бреговете потъмня. По реката се виеха широки сребристобели пътеки. Скоро лодката се озова посред Сена. Шумът от кейовете достигаше приглушен дотук. Песните и виковете долитаха смътно, изпълнени с тъга. Никаква миризма на скара и на прах. Полъхваше свеж вятър. Стана студено.
Лоран отпусна греблата и лодката се понесе сама по течението.
Пред тях се издигаше огромният червеникав масив на островите. Двата бряга в тъмнокафяв цвят, осеяни със сиви петна, бяха като две широки ивици, които се сливаха с хоризонта. Водата и небето изглеждаха скроени от една и съща белезникава материя. Нищо не можеше да се сравни с тъжното спокойствие на есенния здрач. Лъчите бледнеят в трептящия въздух, остарелите дървета ронят листа. С първите студени повеи полето, обжарено от горещите летни лъчи, чувства приближаването на смъртта. Въздухът е наситен с униние, тъга. Нощта се спуска от небето и обвива земята в сянката си като в саван.
Тримата мълчаха. Седнали в лодката, която се плъзгаше по водата, те гледаха как последните лъчи замират над дърветата. Наближаваха островите. Големите червеникави маси потъмняха. Целият пейзаж потъна в мрак. Сега небето, островите, хълмовете се превърнаха в кафяви и сиви петна, които се губеха в млечната мъгла.
Камий се беше излегнал по корем на дъното на лодката, само главата му се подаваше; натопи ръцете си в реката.
— Пфу, колко е студена! — извика той. — Няма да се много приятно да се бухнеш с главата надолу в нея.
Лоран не отговори. От известно време той гледаше неспокойно двата бряга. Седеше, опрял огромните си ръце на коленете, стиснал устни. Терез, застинала, с леко отметната глава, чакаше.
Лодката навлезе в малък, тъмен и тесен ръкав между два острова. Иззад единия остров се чуваха приглушените песни на някакви лодкари, очевидно плуващи по Сена. Пред тях по реката — никой.
Лоран стана и улови Камий под мишниците. Той избухна в смях.
— О, недей, гъделичкаш ме! Стига с тия шеги. Хайде, престани! Ще ме бутнеш!
Лоран го стисна по-силно и го блъсна. Камий се обърна и видя страшното и разкривено лице на приятеля си. Не проумя истината. Но го обзе смътен ужас. Понечи да извика, почувства как една груба ръка стиска гърлото му. С инстинкта на животно, което се защитава, той коленичи и впи ръце в лодката. Бори се няколко секунди.
— Терез, Терез! — извика Камий със свистящ, задъхан глас.
Младата жена гледаше и се държеше за скамейката на лодката, която пращеше и се люлееше сред реката. Не можеше да затвори очи; ужасно нервно свиване ги държеше широко отворени, приковани в страшната гледка на борбата. Тя седеше вкаменена, безмълвна.
— Терез! Терез! — извика отново нещастникът в предсмъртно хриптене.
При този нов зов Терез избухна в ридания. Нервите й не издържаха. Кризата, от която се страхуваше, я
