връхлетя и тя падна трепереща на дъното на лодката. Остана там сгърчена, изгубила свяст, примряла.
Лоран продължаваше да раздрусва Камий, като стискаше с едната си ръка гърлото му. Най-сетне с другата ръка успя да го откъсне от лодката. Задържа го във въздуха като дете в протегнатите си силни ръце. Изпъна за миг шия; жертвата му, обезумяла от бяс и от страх, се изви, отвори уста и впи зъби в нея. Когато убиецът, сдържайки се да не извика от болка, хвърли с рязко движение Камий в реката, той откъсна със зъбите си парче месо.
Камий изрева и падна. Появи се още два-три пъти над реката; виковете му се чуваха все по-глухо и по- глухо.
Лоран не загуби нито секунда. Вдигна яката на палтото си, за да скрие раната. После сграбчи в обятията си припадналата Терез, обърна лодката с един ритник и падна в Сена, без да изпуска любовницата си. Поддържаше я над водата и зовеше отчаяно за помощ.
Лодкарите, чиито песни бе чул зад острова, доплуваха, като гребяха с все сила. Веднага разбраха, че се е случило нещастие; погрижиха се първо за Терез, настаниха я на една скамейка в лодката, а после за Лоран, отчаян от гибелта на приятеля си. Той се хвърли отново във водата, потърси Камий из местата, където беше сигурен, че няма да го намери и най-сетне се върна разплакан, като кършеше ръце и скубеше косите си. Лодкарите се мъчеха да го успокоят, да го утешат.
— Моя е вината! — викаше той. — Не биваше да оставям горкия човек да се движи и да се люлее. Изведнъж се озовахме и тримата от едната страна на лодката и се обърнахме… Като падаше във водата, той ми извика да спася жена му…
Както става обикновено, веднага между лодкарите се намериха двама-трима младежи, готови да свидетелстват за злополуката.
— Ние ви видяхме — казаха те. — Дявол да го вземе, лодката не е твърда земя!
Ах, горката женица! Хубаво пробуждане я чака!
Те отново уловиха веслата, взеха лодката на буксир и отведоха Терез и Лоран в ресторанта, където вечерята беше вече приготвена. Вестта за злополуката се разнесе за няколко минути из целия Сент-Уен. Лодкарите я разказаха, като че ли са били очевидци. Цяла тълпа състрадателно се трупаше пред кръчмата.
Съдържателят и жена му бяха добри хора, предложиха дрехи на пострадалите. Щом се свести, Терез изпадна в нервна криза, избухна в сърцераздирателни ридания. Трябваше да я сложат на легло. Природата й подпомагаше разиграващата се зловеща комедия.
Когато младата жена се поуспокои, Лоран я повери на грижите на собствениците на гостилницата. Пожела да се върне в Париж сам, за да съобщи с всичките възможни предисловия страшната вест на госпожа Ракен. Всъщност той се страхуваше от нервната възбуда на Терез. Предпочиташе да й остави време да размисли и да се вживее в ролята си.
Лодкарите изядоха вечерята на Камий.
12
Докато седеше в тъмния ъгъл на колата, отнасяща го към Париж, в главата на Лоран окончателно узря план за действие. Той беше почти уверен, че всичко ще мине безнаказано. Изпълваше го тъпа и тревожна радост от извършеното престъпление. Като стигна до Клиши, нае файтон и каза да го отведат у стария Мишо на улица Сен. Беше девет часът вечерта.
Завари стария полицейски комисар на масата с Оливие и Сюзан. Отиде у тях, за да му окажат помощ в случай, че го заподозрат и за да се избави от неудобството да съобщи лично ужасната вест на госпожа Ракен. Това задължение особено го отвращаваше. Очакваше да присъства на ужасна сцена на отчаяние и се страхуваше да не би да не изиграе достатъчно добре ролята на разплакан приятел. Освен това болката на майката щеше да му бъде тягостна, макар че всъщност малко го беше грижа за това.
Когато влезе у Мишо, облечен в прости, прекалено тесни за него дрехи, комисарят го погледна въпросително. Лоран разказа за злополуката с прекъслечен глас, сякаш се задушаваше от скръб и умора.
— Дойдох при вас — каза той накрая, — защото не зная какво да правя с нещастните жени, поразени от такъв жесток удар… Не посмях да отида сам при майката. Моля ви, елате с мен!
Докато говореше, Оливие го гледаше втренчено, проницателно и това го плашеше. Убиецът се бе хвърлил с главата надолу у тези полицаи в пристъп на дързост, която трябваше да го спаси. Но не можеше да се сдържи да не трепери под изпитателните погледи. Виждаше недоверие там, където всъщност очакваше изумление и съчувствие. Сюзан, по-безпомощна и бледа от когато и да било, почти припадна. Оливие, който се ужасяваше от мисълта за смърт, макар и сърцето му всъщност да оставаше безучастно, си беше придал изражение на скръбно недоумение, изучавайки по навик лицето на Лоран, без ни най-малко да подозира зловещата истина. Колкото до стария Мишо, той непрекъснато надаваше възклицания на ужас, състрадание, удивление; въртеше се на стола си, пляскаше с ръце, вдигаше очи към небето.
— Ах, боже мой! — говореше той с пресеклив глас. — Боже мой, какъв ужас!…
Излизаш от къщи и умираш ей тъй, изведнъж… Просто страшно… Горката госпожа Ракен, клетата майка, какво ще й кажем?… Добре, че дойдохте у нас… Разбира се, че ще ви придружим…
Той стана, повъртя се из стаята, докато намери бастуна и шапката си, и през това време накара Лоран да повтори подробностите по злополуката, като възклицаваше пак на всяка фраза.
Излязоха четиримата. Когато стигнаха до пасажа на Пон-Ньоф, Мишо спря Лоран.
— Не идвайте с нас — каза той. — Вашето присъствие всъщност ще бъде подозрително, а това трябва да се избегне… Нещастната майка ще се усъмни, че е станала злополука и ще ни принуди да признаем истината по-рано отколкото би трябвало… Почакайте ни тук.
Това нареждане облекчи убиеца, който трепереше при мисълта да влезе в магазина. Той се овладя и закрачи напред-назад по тротоара напълно успокоен. От време на време дори забравяше станалото, спираше се пред магазините, подсвиркваше си и се обръщаше да погледне минаващите край него жени. Стоя на улицата повече от половин час и хладнокръвието му все повече и повече се възвръщаше.
Не беше ял от сутринта. Изведнъж усети глад, влезе в една сладкарница и се натъпка до насита със сладкиши.
В това време в магазина на пасажа се разиграваше сърцераздирателна сцена. Въпреки заобикалките и кротките приятелски думи на стария Мишо, в един миг госпожа Ракен разбра, че със сина й се е случило нещастие. Тя пожела да узнае истината с отчаяна решителност сред потоци от сълзи и писъци, които потресоха стария й приятел. А когато узна всичко, потъна в трагична скръб. Глухи ридания я разтърсваха цяла. Тя изпадна в безумна криза на ужас и мъка. Стоеше задъхана и от време на време надаваше пронизителен вик сред тътнещата буря на скръбта. Щеше да се повлече по земята, ако Сюзан не я придържаше през круста, като плачеше на коленете й, обърнала към нея бледото си лице. Оливие и баща му стояха прави, потресени и безмълвни, извръщайки лица, неприятно развълнувани от тази сцена, нарушаваща егоистичното им спокойствие.
А бедната майка си представяше вкочанелия и страшно подпухнал труп на сина си, носен от мътните води на Сена; в същото време го виждаше още съвсем мъничък в люлката, когато тя го бранеше от смъртта. Беше го възвръщала към живот повече от десет пъти, обичала го бе с цялата си любов тридесет години. И ето той умираше сега далеч от нея, така, изведнъж, в студената мръсна вода, като куче. Майката си спомни топлите завивки, в които го бе загръщала. Колко грижи, какво закриляно детство, колко ласки и нежни излияния и всичко това, за да се удави накрая по такъв жалък начин! При тези мисли гърлото на госпожа Ракен се сви; за миг й се стори, че ще умре, задушена от отчаяние.
Старият Мишо побърза да излезе. Остави Сюзан при търговката, а те с Оливие повикаха Лоран и се отправиха веднага към Сент-Уен.
По пътя едва размениха няколко думи. Всеки се беше свил в своя ъгъл на файтона, който ги друсаше по паважа. Седяха неподвижни и безмълвни в мрака на колата. От време на време лъч от уличните фенери за миг заливаше с ярка светлина лицата им. Печалното събитие, което ги бе събрало, ги изпълваше с мрачно униние.
Когато най-сетне пристигнаха в гостилницата край реката, завариха Терез на легло с пламнала глава и горещи ръце. Кръчмарят им каза полугласно, че младата жена има силна треска. Всъщност Терез се
