от тях ордери, като използуваше фишовете, за да не сбърка имената, защото в бележника няма имена, а само кратки указания за покупката или продажбата — еди-каква акция, еди-какво количество, по еди-какъв курс, от еди-кой си агент.
— Не сте ли виждали господин Мазо? — попита Сакар.
Обаче никой не му отговори. Понеже ликвидаторът беше излязъл, трима от чиновниците четяха вестника си, други двама зяпаха из стаята; а към закъснелия Гюстав Седий проявяваше жив интерес малкият Флори, който сутрин се занимаваше с преписките и вписваше поръчките, а следобед на Борсата беше натоварен с телеграмите. Родом от Сент, син на чиновник от регистратурата, отначало работил като банков чиновник в Бордо, след това попаднал в Париж при Мазо в края на миналата есен, този Флори нямаше друго бъдеще, освен може би в продължение на десет години заплатата му да бъде удвоена. Досега той се бе проявил като добър, редовен и съзнателен. Обаче от един месец, откакто бе постъпил Гюстав, стана разсеян, увлече се по своя нов, много елегантен, много издокаран и много богат приятел, който го запозна с жени. Флори имаше гъста брада, която закриваше лицето му, чувствен нос, приятна уста и нежни очи; той си позволяваше малки, не скъпи удоволствия с госпожица Шушу, статистка в театър „Вариете“, слабичко момиче от парижката улица, избягало от майка си, портиерка в Монмартър; на нейното бледо лице блестяха две големи, прекрасни кафяви очи.
Преди още да свали шапката си, Гюстав започна да му разказва как е прекарал вечерта.
— Да, скъпи мой, мислех си, че Жермен ще ме изгони, когато дойде Жакоби. Но тя намери начин да отпрати него, съвсем не можех да разбера как стана това! И аз останах.
Двамата примираха от смях. Ставаше дума за Жермен Кьор, прелестно, лениво и апатично, с разкошен бюст двадесет и пет годишно момиче, на което един колега на Мазо, евреинът Жакоби, плащаше на месец. Тя винаги ходеше с борсови дейци и винаги й плащаха на месец — за тия много заети хора с препълнени от цифри глави е по-удобно да плащат за любовта както за всичко друго, без да губят време за истинска страст. В своя малък апартамент на улица „Мишодиер“ тя се вълнуваше само от една-единствена грижа — да не се срещнат при нея господа, които се познават.
— Ами я ми кажете — запита Флори, — не сте ли увлечен по хубавата книжарка?
Този намек по адрес на госпожа Конен накара Гюстав да стане сериозен. Той уважавал тази жена, тя била почтена жена; отдавала се само когато сама искала и след това нямало случай да се похвали някой мъж, толкова добри приятели си оставали. И така, не желаейки да отговори, Гюстав сам постави въпрос:
— Заведохте ли Шушу в Мабил?
— Не, повярвайте ми, много е скъпо. Прибрахме се, пихме чай.
Застанал зад младите хора, Сакар чу тия женски имена, които те шепнешком бързо произнасяха. Той се усмихна. Обърна се към Флори:
— Не сте ли виждали господин Мазо?
— Да, господине, дойде да ми даде един ордер и се върна в апартамента си… Мисля, че момченцето му е болно, уведомиха го, че е дошъл лекар… Позвънете в дома му, защото може да излезе, без да се качи тук.
Сакар благодари, побърза да слезе на долния етаж. Мазо беше един от най-младите борсови посредници, облагодетелствувани от съдбата, имал щастието след смъртта на чичо си да стане титуляр на една от най-солидните кантори в Париж на възраст, когато човек още трябва да учи занаята. Той беше приятен на вид със своя нисък ръст, тънки мустачки и черни проницателни очи; проявяваше голяма активност, а също така и много жива интелигентност. Сред борсовите посредници се говореше за тази негова умствена и физическа жизненост, толкова необходима в професията, която, прибавена към голямата му съобразителност и забележителна интуиция, щеше да го издигне в първата редица; освен че имаше остър глас, той получаваше от чуждестранните борси сведения от първа ръка, поддържаше връзки с големи банкери и най-сетне, както разправяха, имал втори братовчед в агенция Хавас. Жена му, за която се оженил по любов, му донесла сто и двадесет хиляди франка зестра; от тази млада очарователна жена той имаше вече две деца — едно момиченце на три години и момченце на осемнадесет месеца.
В момента Мазо изпращаше до площадката на стълбището доктора, който го успокояваше, усмихвайки се.
— Влезте, моля ви — каза той на Сакар. — С тези малки деца наистина веднага изпадаме в тревога, мислим си, че загиват и при най-малката болка.
Въведе го в салона, където жена му още държеше бебето на коленете си, а малкото момиченце, щастливо, че вижда майка си вече весела, се надигаше на пръсти, за да я целуне. И тримата бяха руси, с млечнобели лица — младата майка също така нежна и непринудена като децата. Мазо я целуна по косата, като й каза:
— Видиш ли колко сме били обезумели.
— О, няма нищо, мили мой, толкова съм доволна, че той ни успокои.
След като поздрави, Сакар застана прав пред това голямо щастие. Стаята, разкошно мебелирана, лъхаше хубаво с аромата на щастливия живот на това семейство, което още нищо не бе разделяло; през тия четири години, откакто бяха женени, само веднъж се разнесе слух за някакво краткотрайно увлечение на Мазо по една певица от Опера Комик. Той се ползуваше с името на верен съпруг, както и с репутацията, че въпреки младежкия си жар още не играе много за своя сметка. И този хубав аромат на успех, на безоблачно щастие наистина лъхаше от спокойната обстановка, създадена от килимите и тапетите, от благоуханието на един голям букет от рози в китайска ваза, което изпълваше цялата стая.
Госпожа Мазо, която слабо познаваше Сакар, му каза весело:
— Нали, господине, достатъчно е да желаеш щастието, за да бъдеш винаги щастлив?
— Убеден съм в това, госпожо — отвърна той. — Но има и същества, толкова хубави и толкова добри, че нещастието никога не смее да ги докосне.
Тя стана, просияла, на свой ред целуна съпруга си и си отиде, отнасяйки момченцето, последвана от момиченцето, което до този момент висеше на врата на баща си. За да скрие вълнението си, Мазо се обърна към посетителя с типичната парижка шега:
— Както виждате, ние тук не скучаем.
После продължи делово:
— Имате нещо да ми кажете? Да се качим горе, искате ли? Там ще бъде по-удобно.
В кантората, пред касата, Сакар видя Сабатани, който бе дошъл да изтегли някакви печалби; учуди се на сърдечното ръкостискане на борсовия посредник с неговия клиент. Още щом седна в кабинета, той обясни причината за посещението си, като попита за формалностите при включването на акциите в официалния курс. Небрежно разказа за предприятието, което щеше да основе, за Световната банка с капитал двадесет и пет милиона. Да, кредитна къща, предназначена най-вече да финансира големи мероприятия, които изброи накратко. Мазо го слушаше, без да трепне; и много любезно му обясни какви формалности трябва да изпълни. Но не беше толкова наивен, съмняваше се, че Сакар е дошъл за такава дреболия. И когато посетителят най-сетне спомена името на Дегремон, той се усмихна неволно. Наистина Дегремон се опираше на огромно състояние; за него говореха, че не бил много честен човек; но кой е честен в сделките и в любовта? Никой! Обаче той, Мазо, от скрупули не можел да каже истината за Дегремон, тъй като двамата били скъсали отношенията си и това знаели всички в Борсата. Дегремон сега давал повече от ордерите си на Жакоби, евреина от Бордо, едрия шестдесетгодишен мъжага с широко и весело лице, известен с ръмжащия си глас, но който вече ставаше тромав с дебелото си шкембе; имаше някакво съперничество между двамата борсови посредници — младият беше облагодетелствуван от съдбата, старият дължеше всичко на своето старшинство, в миналото доверено лице, на което клиентите най-сетне бяха дали възможност да откупи кантората на своя шеф; Жакоби беше опитен и необикновено хитър, но за нещастие проваляше го страстта му към играта, непрекъснато се намираше пред катастрофа, въпреки че имаше значителни доходи. Всичко се стопяваше при ликвидациите. Жермен Кьор му струваше само по няколко хиляди франка, а собствената му жена никой никога не бе виждал.
— В края на краищата в тази Каракаска афера — заключи Мазо, отдавайки се на злобата въпреки коректността си, — положително Дегремон е изиграл предателска роля и е заграбил печалбите… Много е опасен.
После след кратко мълчание:
