— Но защо вие не се отнесете към Гундерман?
— Никога! — извика Сакар разгневено.
В този момент влезе пълномощникът Бертис, който пошепна нещо на ухото на шефа си. Дошла била баронеса Сандорф, за да плати някакви разлики, но правела всевъзможни въртели, за да понамали от задълженията си. Обикновено Мазо любезничеше, лично посрещаше баронесата; но когато тя губеше, той я избягваше като чума, защото бе уверен, че любезността ще му струва скъпо. Няма по-лоши клиенти от жените, те са напълно недобросъвестни, когато трябва да плащат.
— Не, не, кажете й, че не съм тук — отвърна той раздразнено. — И не й отстъпвайте пито сантим, чувате ли!
А когато Бертие излезе, Мазо, разбрал по усмивката на Сакар, че е чул разговора, каза:
— Наистина, драги мой, тя е много мила, но нямате представа колко е алчна… Ах, колко много биха ни обичали нашите клиенти, ако печелеха винаги! И колкото са по-богати, колкото е по-висш произходът им — нека бог ми прости! — толкова повече не им вярвам, още повече треперя, че няма да ми платят… Да, има дни, когато, извън големите фирми, предпочитам да имам само клиенти от провинцията.
Вратата отново се отвори, един чиновник му подаде досието, което той бе поискал сутринта, и излезе.
— Ето доказателства! Това е един събирач на ренти от Вандом, някой си Файо… Не можете да си представите какво количество ордери получавам от този кореспондент. Разбира се, ордерите са за малки стойности на дребни буржоа, дребни търговци, чифликчии. Но какъв е техният брой… Наистина голяма част от нашите клиенти, дори бих казал основната, са скромните играчи, голямата безименна тълпа, която играе.
По някаква интуиция Сакар си спомни за Сабатани на гишето в касата.
— Значи Сабатани е при вас сега? — попита той.
— От една година, мисля — отвърна борсовият посредник с любезно безразличие. — Мил човек, нали? Започна на дребно, много е благоразумен и ще успее.
Той не спомена, а може би бе забравил, че Сабатани бе депозирал при него само две хиляди франка. Поради това играеше така умерено в началото. Навярно, както много други, левантинецът чакаше да се забрави, че е малък неговият гаранционен влог; той даваше доказателства за своето благоразумие, увеличаваше постепенно размера на ордерите си, готов, ако загуби някой ден в голяма ликвидация, да изчезне. Как да проявиш недоверие към един очарователен човек, с когото си станал приятел? Как да се съмняваш в неговата платежоспособност, когато го виждаш весел, на вид богат с това елегантно облекло, което за крадците на Борсата е една необходимост като униформа.
— Много мил, много интелигентен — повтори Сакар, който изведнъж взе решение да използува Сабатани, когато му потрябва дискретен и безскрупулен човек.
После той стана и се сбогува.
— Хайде, сбогом… Когато бъдат готови нашите акции, ще дойда пак при вас, преди да ги обявим за котиране.
На прага, стискайки ръката му, Мазо каза:
— Вие ще сгрешите, ако не говорите с Гундерман за вашия синдикат.
— Никога! — извика отново Сакар разярен.
Излязъл от кабинета, той видя пред гишето на касата Мозер и Пийро — първият с печален вид прибираше двуседмичната си печалба от седем-осем хилядофранкови банкноти, а другият, който бе загубил, изплащаше десет хиляди франка, като разправяше нещо на висок глас с такъв войнствен и надменен вид, сякаш беше победител. Наближаваше часът за закуска и откриване на Борсата, кантората щеше почти да се изпразни; вратата на Отдела за ликвидациите се отвори, чуха се смехове, предизвикани от Гюстав, който разказваше на Флори как при една разходка с лодка момичето, което кормувало, паднало в Сена и си загубило всичко, дори чорапите.
На улицата Сакар погледна часовника си. Единадесет часът. Колко много загубено време! Не, той няма да отиде при Дегремон и макар че на прага да се бе разгневил срещу Гундерман, внезапно реши да се качи да го види. Всъщност нали в Шампо го беше предупредил за посещението си, когато му каза за своето ново предприятие, за да затвори злорадо усмихнатата му уста? Сега се оправдаваше, че няма да му иска нищо, че желае само да се поперчи, да покаже, че тържествува пред него, който го третираше като малко момче. Нов дъжд започна да се сипе, по паважа потече река, той скочи в минаващ фиакър и извика на кочияша да кара на улица „Прованс“.
Гундерман живееше там в един грамаден дворец, чиято големина задоволяваше напълно многобройното му семейство. Имаше пет дъщери и четирима синове, от които трите момичета и трите момчета, вече женени, бяха го дарили с четиринадесет внучета. Цялото това потомство, насядало за вечеря на масата, заедно с него и жена му наброяваше тридесет и един човека. Освен двама от зетьовете му, които живееха отделно, всички други имаха тук апартаменти в двете крила на дома — лявото и дясното, които гледаха към градината; централната част на сградата беше изцяло заета от просторните кабинети на банката. За по- малко от един век чудовищното състояние от един милиард се бе родило, расло и процъфтявало в това семейство благодарение както на спестовността, така и на щастливо стечение на обстоятелствата. В това имаше някакво предопределение, подпомогнато от жив ум, от упорит труд, от благоразумно и настойчиво усилие, устремено неотклонно към една и съща цел. Сега всички златни реки се вливаха в това море, милионите се губеха в милионите и общественото богатство се поглъщаше от непрекъснато увеличаващото се лично богатство; Гундерман беше истински господар, всемогъщ, страшен крал, на когото се подчиняваше Париж и целият свят.
Докато се изкачваше по широкото каменно стълбище със стъпала, протъркани от постоянно качване и слизане на тълпата, похабени повече от праговете на старите църкви, Сакар чувствуваше как в гърдите му се надига неутолима омраза срещу този човек. Ах, евреинът му с евреин! Той изпитваше срещу евреина вековна расова злоба, злоба, съществуваща най-вече в Южна Франция; сякаш цялата му плът се бунтуваше, едно настръхване на кожата от отвращение — самата мисъл за леко докосване го караше да се възмущава и да се бунтува, без да съзнава и без да може да се обуздае. Необикновено бе, че той, Сакар, страшният гешефтар, грабител на пари с нечисти ръце, губеше самообладание и щом станеше дума за някой евреин, започваше да говори рязко, с отмъстително възмущение на честен човек, който живееше от труда на ръцете си, чужд на каквато и да е лихварска сделка. Той произнасяше обвинителна реч срещу расата, тази проклета раса, която няма нито родина, нито цар, а живее като паразит върху гърба на другите народи, преструвайки се, че признава техните закони, но в действителност се подчинява само на своя окървавен и гневен бог на кражбата; и той доказваше, че тя навсякъде изпълнява своята мисия на жестоко завоевание, предопределена й от нейния бог, разполагайки се във всяка страна като паяк в средата на мрежата си, за да дебне своята жертва, да смуче кръвта на всички, да се угоява от живота на другите. Нима има поне един евреин, който да работи нещо с десетте си пръста, нима има евреи земеделци, евреи работници? Не! Трудът е позорен — тяхната религия почти го забранява, насърчава само експлоатацията на чуждия труд. Ах, негодниците! Сакар сякаш още повече се вбесяваше, защото им се възхищаваше, защото завиждаше на необикновените им финансови способности, на вроденото им умение да боравят с цифрите, на естествената лекота, с която решаваха и най-сложните операции, на техния нюх и на техния шанс, осигуряващи им успех във всичко, което предприемат. Той казваше, че християните са безсилни в тази мошеническа игра — захванат ли се, винаги се давят; но вземете един евреин, който дори не знае да води търговски книжа, хвърлете го в мътната вода на някаква съмнителна афера. Той ще изплува и ще отнесе на гърба си цялата печалба. Това е дар на расата, смисъл на нейния живот сред другите националности, които се появяват и изчезват. С гняв предсказваше, че в края на краищата всички народи ще бъдат покорени от евреите, когато те ще обсебят богатството на цялото земно кълбо — а това няма да закъснее, защото им се позволява всеки ден свободно да разширяват своята власт, както се вижда вече в Париж, където Гундерман царува върху трон, по-солиден и по-уважаван от трона на императора.
Горе, преди да влезе в просторната чакалня, Сакар за миг се подвоуми, като видя, че тя е пълна с комисионери, мъже и жени, с просители, с голяма гъмжаща, неспокойна тълпа. Комисионерите се бореха да се изпреварят един друг с почти неосъществимата надежда да получат някакъв ордер, защото големият банкер имаше свои агенти; но въпреки това смяташе се за чест, дори за актив, ако бъдеш приет от него, и затова всеки от тях искаше да има основание да се похвали. Въпреки навалицата чакането не беше дълго,
