която зачервената печка поддържаше някаква задушаваща топлина и миризма. Госпожа Мешен започна да нарежда, че посетителката имала късмет да я намери, защото тя била заета с много работа в Париж и не се прибирала преди шест часа. Госпожа Каролин трябваше да я прекъсне:
— Извинявайте, госпожо, аз дойдох заради това нещастно дете.
— Отлично, госпожо, ще ви го покажа… Нали знаете, че неговата майка ми беше братовчедка. Ох, мога да кажа, че съм изпълнила дълга си… Ето книжката, ето сметките.
От бюфета тя извади добре подредени документи, поставени в синя папка, както при деловите хора. После започна да говори непрестанно за бедната Розали: разбира се, напоследък водела съвсем отвратителен живот, тръгвала с първия срещнат мъж, връщала се пияна и окървавена, след като скитала по цели седмици; обаче трябва да се знае, нали така, че е била добра работничка, преди бащата на Виктор да й счупи рамото в деня, когато я обладал на стълбището; така че с този недъг, продавайки лимони в халите, тя не е могла да живее целомъдрено.
— Вижте, госпожо, аз съм й заемала тези пари по двадесет су и по четиридесет су. Датите са отбелязани: на 20 юни двадесет су, на 27 юни пак двадесет су; на 3 юли четиридесет су. И след тази дата, изглежда, е била болна, защото, както виждате, непрекъснато по четиридесет су… Освен това аз обличах Виктор. Поставила съм едно В. пред всички разходи, които съм правила за хлапето… А да не говорим, че когато Розали умря, о, много мръсно, от една болест, от която напълно изгни, момчето остана изцяло на мои разноски. Оттогава, ето вижте, вписала съм по петдесет франка на месец. Много умерено. Бащата е богат, той лесно може да даде месечно по петдесет франка за своя син… Всичко прави пет хиляди четиристотин и три франка; а като прибавим шестстотинте франка от полиците, ще получим общата сума от шест хиляди франка… Да, всичко за шест хиляди франка, това е!
Въпреки че й се повръщаше и бе пребледняла, госпожа Каролин възрази:
— Но полиците не ви принадлежат, те са собственост на детето.
— О, прощавайте — отвърна рязко госпожа Мешен, аз съм дала пари за тях. За да услужа на Розали, аз й шконтирах полиците. Вижте на гърба им… От моя страна е голяма отстъпка, че не искам лихви… Размислете, мила моя госпожо, дали трябва да се откъсва дори едно су от една бедна жена като мене.
Милата госпожа с уморен жест каза, че приема сметката, и Мешен се успокои. Възвърнала напевния си глас, тя заговори:
— Сега ще накарам да повикат Виктор.
Но напразно изпраща едно след друго три момченца, които отиваха да го търсят, после заставаха на прага и размахваха ръце; разбира се, Виктор не искал да бъде безпокоен. Едно от хлапетата дори предаде една негова неприлична дума. Тогава Мешен се раздвижи, изчезна, като че ли отиде да го хване за ухото и да го доведе. Но скоро се върна сама, размислила, че положително ще бъде по-добре да го покаже в неговия отвратителен вид.
— Госпожо, ако искате, последвайте ме.
И като крачеше, тя разправи подробности за Неаполитанския квартал, който съпругът й получил от чичо си. Този съпруг навярно бе умрял, никой не го бе познавал и за него тя говореше само когато обясняваше произхода на собствеността си. Един лош имот, който щял да я умори, казваше тя, защото й носел повече грижи, отколкото приходи, особено откакто префектурата започнала да я измъчва, като изпращала инспектори, които изисквали да извърши поправки и подобрения под предлог, че тук хората умирали като мухи. Всъщност тя упорито отказвала да похарчи дори едно су. Дали скоро нямали да поискат да построи украсени с огледала камини в стаите, които давала под наем срещу два франка седмично! Обаче тя съвсем не споменаваше за алчността, с която събираше наемите си и изхвърляше на улицата семействата, когато не плащаха предварително двата франка, и не казваше, че самата е толкова страшен полицай, че просяците без подслон не смееха да спят безплатно до някоя от нейните стени.
Със свито сърце госпожа Каролин разглеждаше двора, опустошен, издълбан с дупки, които, изпълнени с мръсотии, бяха го превърнали в клоака. Тук хвърляха всичко, защото нямаше нито отходна яма, нито помийна вада; дворът приличаше на непрекъснато увеличаващо се бунище, отравящо въздуха; за щастие беше студено, защото зловредна смрад би се разнасяла при силно слънце. Тя стъпваше неспокойно, мъчейки се да избягва зеленчуковите отпадъци и кокалите, шареше с поглед в две страни, гледаше жилищата, някакви бърлоги, които нямаше как да се нарекат — полусрутени едноетажни къщурки, закърпени с най-разнородни материали. Повечето бяха просто покрити с насмолен картон. Много от тях нямаха врати, виждаха се да зеят черни дупки като на мазета, от които лъхаше зловонието на нищетата. Семейства от по осем-девет души се тъпчеха в тези клетки, често пъти дори без да имат легла; изложени от ранно детство на инстинктивно сладострастие поради тази чудовищна теснотия, мъжете, жените и децата се заразяваха едни други като зашилите плодове. Дворът постоянно бе пълен с орляци бледи, мършави, проядени от скрофули и наследствен сифилис деца, бедни същества, израснали като отровини гъби върху това бунище, заченати при случайна прегръдка, без точно да се знае кой е бил бащата. Когато върлуваше тифус или шарка, половин квартал биваше помитан в гробищата.
— Аз ви обясних, значи, госпожо — подзе Мешен, — че Виктор не е имал пред очите си много хубав пример и че е време да се помисли за неговото възпитание, защото ето че навършва дванадесет години… Нали, още докато беше жива майка му, той виждаше не много прилични неща, тъй като тя съвсем не се стесняваше, когато беше пияна. Тя водеше мъже и всичко ставаше пред него. След това аз никога не съм имала време да го надзиравам съвсем отблизо, защото си имах работа в Париж. По цял ден скиташе из укрепленията. На два пъти трябваше да го освобождавам, защото бе крал, о, само дреболии. След това, щом като вече можеше, започна с малките момичета — нали това научи от горката си майка. Така че вие сама ще видите, на дванадесет години той е вече мъж. Най-сетне, за да работи, аз го дадох на леля Йолали, една жена, която продава с кошница зеленчуци на Монмартр. Той я придружава до халите и носи една от кошниците й. За нещастие сега нещо й е забрало бедрото… Но ето че стигнахме, госпожо, моля, влезте.
Госпожа Каролин в миг се отдръпна. Бяха стигнали в дъното на двора, зад една истинска преграда от смет, една от най-вонящите ями, пред срутена до земята барака, подобна на куп развалини, придържани от парчета греди. Нямаше прозорец. Вратата, една стара остъклена врата, сега обкована с цинкова ламарина, трябваше да остане отворена, за да се вижда вътрешността, обаче нахлуваше ужасен студ. В един ъгъл тя забеляза сламеник, хвърлен направо върху утъпканата земя. Никаква друга мебел не се забелязваше сред разхвърляните навред пробити качета, дървета и полуизгнили кошове, които навярно служеха и за столове, и за маси. От стените се изцеждаше лепкава влага. Една пукнатина, зеленикава дупка в черния таван, пропускаше дъжда точно върху сламеника. А миризмата, миризмата най-вече беше ужасна, отвратителна човешка миризма в тази пълна мизерия.
— Лельо Йолали — извика Мешен, — една дама иска да направи добро на Виктор… Какво му е на това говедо, че не идва, като го викат?
Купчина безформена плът се размърда на сламеника върху парцал от стара басма, който служеше за чаршаф; госпожа Каролин различи една жена на около четиридесет години, съвсем гола, без риза, наподобяваща полупразен мех, толкова беше мършава и нагърчена. Лицето й обаче не беше грозно, а още свежо, обкръжено от руси къдрици.
— Ох — изстена тя, — какво посещение, дано да е за наше добро, защото, бога ми, повече не може да продължава така… Само си представете, госпожо, че ето вече две седмици не мога да стана заради тези големия мръсни пъпки, които пребиват дупки в кълката ми… А нямам вече нито едно су, разбира се. Невъзможно е да продължа да търгувам. Имах две ризи, които Виктор ходи да продаде; струва ми се, че довечера ще пукнем от глад.
После, като повиши глас:
— Глупаво е, в края на краищата, излез оттам, малкият! Дамата не иска да ти направи нищо лошо.
А госпожа Каролин изтръпна, като видя как от един кош се надигна някаква маса, която бе взела за куп дрипи. Беше Виктор, облечен в остатъци от панталон и платнено палтенце, през чиито дупки се виждаше голото му тяло. Когато момчето застана изцяло пред светлината, нахлуваща през вратата, тя зяпна от изненада поразена от необикновената му прилика със Сакар. Всичките й съмнения се разпръснаха, бащинството беше неоспоримо.
— Аз не искам — заяви той — никой да ми досажда, като ме кара да ходя на училище.
Но тя продължаваше да го гледа с усилващо се безпокойство. Тревожеше я тази поразителна
