прилика — едната половина от лицето на момчето беше по-голяма от другата, носът бе сплескан надясно, а главата му сякаш бе смачкана на стъпалото, върху което майка му е била изнасилена. Освен това той изглеждаше необикновено развит за възрастта си — не беше много едър, но набит, напълно оформен на дванадесет години, вече окосмен като преждевременно израсло животно. Дръзките му алчни очи и чувствената му уста бяха като у мъжете. И това голямо дете смущаваше и плашеше като някакво чудовище със своето така внезапно възмъжаване, макар че цветът на лицето му още беше чист ги нежен като на момиче.
— Страх ли ви е от училището, малкия ми? — каза най-сетне госпожа Каролин. — И все пак вие ще бъдете по-добре там, отколкото тук… Къде спите?
Той с жест показа сламеника.
— Там, с нея.
Недоволна от този откровен отговор, леля Йолали се размърда, търсейки някакво обяснение:
— Бях му направила легло с един малък дюшек; а после трябваше да го продадем… Спим както можем, какво да се прави, като нищо не остана!
Мешен счете, че трябва да се намеси, макар че знаеше всичко, което ставаше тук.
— Съвсем не е прилично, Йолали… А пък ти, нехранимайко, можеше да дойдеш да спиш у дома, вместо да спиш тук с нея.
Но Виктор се изправи твърдо на своите къси, но яки крака и възрази с наглостта на ранното си мъжко развитие:
— Че защо, тя ми е жена!
Тогава леля Йолали, отпусната в затлъстялата си плът, започна да се смее, като се мъчеше да прикрие този позор и да обърне всичко на шега. Нежно възхищение звучеше в думите й:
— О, да, разбира се, ако имах дъщеря, не бих му я поверила… той е истински малък мъж.
Госпожа Каролин изтръпна. Сърцето й замря от страшно отвращение. Нима бе възможно? Този дванадесетгодишен хлапак, това малко чудовище, с една четиридесетгодишна жена, разсипана и болна, върху мръсния сламеник, сред тези дрипи и тази смрад! Ах, тази мизерия, която руши и разлага всичко!
Тя остави двадесет франка, побърза да излезе и отново потърси подслон при собственичката, за да вземе някакво решение и окончателно да се споразумее с нея. Една мисъл я озари при това отчаяно положение — дома за трудово възпитание: нали точно за това бе създаден този дом, за подобни пропаднали деца, за нещастници, затънали в калта, за които се полагат грижи, за да ги възродят и ги превъзпитат с хигиената и труда. Трябваше колкото се може по-скоро да измъкне Виктор от тази клопка, да го настани там и да преобрази живота му. Тя все още цялата трепереше. Взела това решение, тя се разнежи като жена: засега още нищо няма да казва на Сакар, ще изчака, докато поизчисти малко чудовището, преди да му го покаже, защото страдаше заради срама, който той щеше да изпита, като види този страшен свой потомък. Навярно няколко месеца щяха да бъдат достатъчни, после ще говори с него, щастлива от добрата си постъпка.
Мешен трудно разбра.
— Боже мой, госпожо, както ви е угодно… Само че аз си искам моите шест хиляди франка веднага. Виктор няма да мръдне от къщата ми, ако не си получа шестте хиляди франка.
Това изискване отчая госпожа Каролин. Тя не разполагаше с такава сума и естествено, не желаеше да иска парите от бащата. Напразно спореше и молеше.
— Не, не! Ако не е при мене момчето, ще има да чакам. Зная ги аз тия работи.
Най-сетне, разбирайки, че сумата е голяма и че може би няма да получи нищо, тя направи отстъпка:
— Е, добре, дайте ми две хиляди франка веднага. За остатъка ще чакам.
Но госпожа Каролин остана все така затруднена; питаше се откъде да вземе тия две хиляди франка, когато й хрумна мисълта да се отнесе към Максим. Не искаше повече да разсъждава. Той сигурно ще се съгласи да пази тайна, няма да откаже да даде тази малка сума, която положително баща му ще му върне. И си тръгна, като заяви, че утре пак ще дойде, за да вземе Виктор.
Беше едва пет часът, но тя толкова силно желаеше да свърши тази работа, че като се качи във фиакъра си, даде на кочияша адреса на Максим на авеню „Императрис“. Когато стигна там, камериерът й каза, че господинът се обличал, но все пак щял да му съобщи.
За миг тя се задъха в салона, където чакаше. Малката къща беше обзаведена изискано, разкошно и богато. Навред тапети и килими; нежен аромат на амбра лъхаше в топлата тишина на стаите. Всичко беше хубаво, изящно и спокойно, макар че в дома нямаше жена; младият вдовец, забогатял след смъртта на жена си, беше устроил живота си единствено за себе си и като мъж с опит бе затворил вратата си за всяко ново съжителство. Насладата от живота, която дължеше на жена си, не искаше да бъде нарушена от друга жена. Разочарован от порока, той го вземаше само като десерт, който му е забранен поради болния му стомах. Отдавна се бе отказал от желанието си да влезе в Държавния съвет, не участвуваше дори и в конните състезания — беше се наситил на конете, както на момичетата. Така че живееше сам, безделничеше, беше напълно щастлив, артистично и предпазливо ядеше богатството си със свирепия егоизъм на извратен красавец, издържан от жена, но станал вече сериозен.
— Моля госпожата да ме последва — каза завърналият се камериер. — Господинът ще ви приеме веднага в стаята си.
Госпожа Каролин беше с Максим в приятелски отношения, откакто той започна да я вижда като вярна домоуправителка винаги, когато ходеше на обяд у баща си. Като влезе в стаята, тя намери пердетата спуснати; шест свещи, поставени върху камината и еднокраката кръгла масичка, осветяваха със спокоен пламък това гнездо от пух и коприна, тази толкова натруфена като продажна жена стая с дълбоки кресла, с огромно, меко пухено легло. Това бе любимата му стая, отрупана с изтънчен вкус от скъпоценни мебели и украшения, чудесни предмети от миналия век, потънали, загубили се в купища най-разкошни платове.
Вратата към банята беше широко отворена; той се появи и каза:
— Какво има, какво се е случило?… Да не е умрял татко?
След като се бе окъпал, той бе облякъл елегантен костюм от бяло трико, в който изпъкваха свежото му напарфюмирано лице, красивата му моминска глава, вече изморена, и светлосините му очи, отразяващи вътрешна празнота. През вратата долиташе шумът от капките на един от крановете на ваната и от топлата вода лъхаше остър аромат на някакво цвете.
— Не, не, не е толкова сериозно — отвърна тя, смутена от спокойния и шеговит тон на въпроса. — Обаче това, което искам да ви кажа, ме затруднява малко… Прощавайте, че така се вмъкнах в дома ви…
— Наистина, ще обядвам навън, но все пак имам време да се облека… Но говорете, какво има?
Той чакаше, а тя се двоумеше, мънкаше, скована от този голям разкош, от тази изтънченост на вкуса в насладите, които чувствуваше около себе си. Изпитваше някакъв страх, липсваше й смелост да каже всичко. Възможно ли бе съдбата, толкова жестока към случайно роденото дете, захвърлено там, в клоаката на Неаполитанския квартал, да бъде толкова щедра към този тук, потънал в изящно богатство? Такива отвратителни мръсотии, глад и неизбежен разврат, от една страна, а от друга страна, такова изящество, изобилие, хубав живот. Нима парите са възпитанието, здравето, интелигентността? И докато долу си остава същата човешка кал, нима цялата цивилизация не се заключаваше в това, да миришеш хубаво и да живееш добре?
— Боже мой, каква история! Смятам, че не греша, като ви я разказвам… Освен това принудена съм, имам нужда от вас.
Максим я слушаше отначало прав, после седна пред нея, защото краката му се подкосиха от изненада. И когато тя млъкна:
— Нима! Нима аз не съм единственият син! Ето че едно ужасно малко братче пада от небето, без да извика „Варда!“.
Тя помисли, че той е заинтересован, и засегна въпроса за наследството.
— О, наследството на татко!
И направи такъв ироничен жест на безразличие, че тя не можа да го разбере. Как? Какво искаше да каже? Не вярваше ли в големите способности, в сигурното забогатяване на баща си?
— Не, не, аз съм си опекъл работата, нямам нужда от никого… Само че наистина толкова е смешно това,
