към него. Но къде другаде бе чула да се надава такъв вой? Преди това само веднъж я бе пронизал такъв вик на човешка мъка. И тя си спомни — у Мазо, виковете на майката и на децата пред трупа на бащата. Чувствувайки се неспособна да се измъкне при това страдание, тя остана още няколко минути и помогна с каквото можеше. После, преди да тръгне, остана сама с госпожа Мешен в тесния работен кабинет и си спомни, че е дошла да я разпита за Виктор. И попита госпожа Мешен. О, Виктор ли? Трябва да е далече, ако още продължава да бяга! Тя била обикаляла Париж три месеца, без да открие следата му. Отказала се вече, все някой ден щяла да види този бандит на ешафода. А госпожа Каролин я слушаше смразена и онемяла. Да, това било краят, чудовището било изпуснато от хората в неизвестното бъдеще като заразен от рождение звяр, който ще разпространява злото при всяко ухапване.
Вън, на тротоара на улица „Вивиен“, госпожа Каролин бе изненадана от свежия въздух. Беше пет часът, слънцето залязваше в нежно ясно небе, като позлатяваше отдалече високите фирми по булеварда. Този април, толкова очарователен с новата младост, сякаш проникваше като милувка в цялото и същество, чак до сърцето. Тя дълбоко си пое дъх с облекчение, вече по-щастлива, чувствувайки как в нея се възвръща — и расте — непобедимата надежда. Навярно красивата смърт на този мечтател, който отдаде последния си дъх ма своята химера за справедливост и любов, разнежваше така и нея, която също бленуваше за едно човечество, очистено от отвратителното зло на парите; но все още чуваше воя на другия, отчаяната и сърцераздирателна нежност на страшния вълк единак, когото считаше безсърдечен, неспособен да лее сълзи. Но все пак тя не бе тръгнала под утешителното впечатление на толкова голямата човешка доброта, проявена сред такова страдание; напротив, бе отнесла последното отчаяние за малкото чудовище, избягало, препускащо по пътищата, разнасящо фермента на разложението, от което земята никога не ще може да се излекува. Но тогава защо цялото й същество бе обзето от тази възраждаща радост?
Когато излезе на булеварда, госпожа Каролин зави наляво и забави крачка, като попадна сред оживената тълпа. За миг тя се спря пред количка, пълна с китки люляк и шибой, чийто силен аромат я обгърна с полъха на пролетта. И когато отново закрачи, радостта продължаваше да блика в нея като бълбукащ извор, който напразно би се опитвала да спре, да запуши с двете си ръце. Беше разбрала, но не искаше. Не, не! Страшните катастрофи бяха неотдавнашни, тя не трябваше да бъде весела, да се отдава на този кипеж на вечния живот, който я възраждаше. И се мъчеше да запази скръбта си, извикваше отчаянието от толкова жестоките спомени. Как, нима ще се смее пак, след като всичко рухна, след като бе преживяла толкова много беди? Забравяше ли, че е съучастничка? Изброяваше си фактите — това, онова и друго още, — които би трябвало да оплаква през целия си живот. Но между нейните пръсти, стиснали сърцето й още по-буйно кипеше жизненият сок, изворът на живота преливаше, премахваше препятствията, като изхвърляше отломките по двата бряга, за да тече свободно, бистър и тържествуващ пол слънцето.
Победена от този момент, госпожа Каролин трябваше да се отдаде на непреодолимата сила на непрекъснатото обновяване. Както самата казваше понякога, смеейки се, тя не можеше да бъде тъжна. Изпитанието беше преминато, беше стигнала до дъното на отчаянието и ето че сега отново възкръсваше надеждата, разбита и окървавена, но въпреки това жизнена, растяща от минута на минута. Наистина не й беше останала никаква илюзия, животът несъмнено беше несправедлив и отвратителен както природата. Защо така безразсъдно го обичаме, желаем го и като дете, на което все обещават нещо непостижимо, се стремим към далечната и непозната цел, към която той непрекъснато ни води? После престана да размишлява, когато зави по улица „Шосе д’Антен“; философията изостави тази умна и образована жена, изморена от безуспешното търсене на причините; сега вече тя беше само едно щастливо същество под хубавото небе и чистия въздух, същество, което изпитваше единствената радост, че се чувствува добре, че чува как малките й здрави крака тропат по тротоара. Ах, тази радост, че живееш! Нима има друга радост? Само животът, такъв, какъвто е, с неговата сила, колкото и ужасна да е, и с неговата вечна надежда!
След като се прибра в своя апартамент на улица „Сен Лазар“, който напускаше утре сутринта, госпожа Каролин довърши приготвянето на багажа си; като оглеждаше празната стая с чертежите, тя забеляза по стените скиците и акварелите, които бе решила да увие и завърже на руло в последния момент. Но замислено започна да се спира пред всеки лист хартия, преди да извади четирите пирончета в четирите ъгъла. Припомняше си далечните дни в Ориента, в тази толкова обичана от нея страна, чиято ослепителна светлина като че ли бе запазила в себе си; тя отново преживя петте години, прекарани в Париж, всекидневната криза, безумната работа, чудовищния ураган на милионите, който бе прекосил живота й и я бе опустошил; и от още горещите развалини тя чувствуваше как вече никне и избуява на слънце цяла една растителност. Турската национална банка бе рухнала поради фалита на Световната банка, обаче Генералната компания на обединените параходства бе устояла и преуспяваше. Тя си представяше вълшебното крайбрежие на Бейрут, където сред огромните складове се издига административната сграда, чийто план сега изчистваше от прах: Марсилия станала врата към Мала Азия, Средиземноморието завладяно, а сближените народи може би ще заживеят в мир. А този проход Кармел, този акварел, който разопаковаше — нима не бе узнала от едно наскоро получено писмо, че е вече гъсто населен? Отначало около мината в експлоатация изникнало село с петстотин жители, но сега имало многохиляден град със своя култура, пътища, заводи, училища, облагородили този замрял и див край. Следваха трасетата, нивелациите и профилите за железопътната линия от Бурса за Бейрут през Ангора и Алеп, цяла поредица от големи листове, които тя един по един навиваше: навярно ще минат години, преди да бъдат прекосени от локомотиви проходите в планината Тавър; обаче животът нахлуваше отвред, земята на древната люлка е вече засята със семена за едно ново поколение от хора и прогресът на бъдещето ще се развие и разцъфти с необикновена сила под слънцето на този чудотворен климат. Не беше ли се пробудил там един свят, едно голямо и по-щастливо човечество?
Сега госпожа Каролин с дебел канап завързваше пакета с чертежите. Брат й, който я чакаше в Рим, където двамата щяха да започнат нов живот, й беше поръчал да ги опакова грижливо; и като стягаше възлите, тя си спомни за Сакар, за когото знаеше, че е в Холандия и че там се е хвърлил в колосална работа — пресушаването на грамадни блата, завладяването на едно малко кралство от морето чрез сложна система от канали. Той имаше право: и сега още парите бяха торът, в който никнеше утрешното човечество; парите отравяха и разрушаваха, ставаха ферментът на всеки социален растеж, необходимият хумус за големите начинания, които улесняват съществуването. Дали тези път тя виждаше ясно, дали непобедимата й надежда се дължеше на вярата й в ползата от труда? Боже мой! Над толкова разровена тиня, над толкова жертви, над цялото това ужасно страдание, с което човечеството изкупва всяка крачка напред, няма ли някаква неизвестна и далечна цел, нещо висше, красиво, справедливо и окончателно, към което несъзнателно вървим и което изпълва сърцата ни с несломимото желание да живеем и да се надяваме?
И въпреки всичко госпожа Каролин беше весела със своето винаги младежко лице под венеца от бяла коса, сякаш се беше подмладявала при всеки април, настъпващ на остарялата земя. И при спомена за срама, който и причиняваше нейната връзка със Сакар, тя си мислеше за отвратителната мръсотия, която се хвърля и върху любовта. Защо впрочем да се хвърля всичко върху парите — мъката от гадостите и престъпленията, на които те са причина? По-малко ли е осквернена любовта, любовта, която сътворява живота?
Информация за текста
© 1985 Никола Шиадчев, превод от френски
Emile Zola
L’Argent, 1891
Сканиране, разпознаване и редакция: ultimat, 2009
Издание:
Емил Зола. Пари
Профиздат, 1985
Редактор: Красимир Мирчев
