— О, вие ли сте, госпожо… Видях ви и ви зовях с всичките си сили!… Елате, елате по-близо, за да ви кажа нещо на тих глас…
Въпреки лекия трепет от страх, който я бе обзел, тя се приближи и трябваше да седне на стола до самото легло.
— Преди не знаех, но сега зная. Моят брат търгува с книжа и аз чух някои хора да плачат там, в неговия кабинет… Ах, моят брат! Сърцето ми бе прободено като с нажежено желязо. Да, и болката остана в гърдите ми, продължава да ги изгаря, защото е чудовищно бедният народ да страда заради парите… Така че, когато след малко ще бъда мъртъв, брат ми ще продаде моите книжа, а аз не искам, не искам!
Умоляващият му глас постепенно се повишаваше.
— Ето ги, госпожо, те са там, на масата. Дайте ми ги, да направим пакет, вие да ги отнесете, вие ще отнесете всичко… О, как ви зовях, как ви очаквах! Да загинат книжата ми! Да бъде унищожен целия ми живот, преминал в проучвания и усилия!
И понеже тя се колебаеше дали да му даде това, което искаше, той скръсти ръце.
— За бога! Искам, преди да умра, да бъда сигурен, че те ще оцелеят… Брат ми сега не е тук, той няма да каже, че се убивам… Моля ви…
И тя се съгласи, съкрушена от пламенната му молба.
— Не разбирате ли, че греша, като изпълнявам молбата ви, тъй като брат ви казва, че всичко това ви причинява болка.
— Болка, о, не! Не! А освен това няма вече значение… Най-сетне след много безсънни нощи аз успях да изправя на крака това общество на бъдещето! Всичко е предвидено, решено — това е пълната справедливост и възможно най-пълното щастие… Колко много съжалявам, че нямах време да допълня труда си с необходимите разяснения! Но тук са подредени всички мои завършени бележки. И нали вие ще ги спасите? Ще ги спасите, за да може един ден някой да ги оформи окончателно в книга, която да бъде издадена…
С дългите си слаби ръце той пое книжата, започна да ги прелиства с любов, а големите му, вече потъмнели очи отново запламтяха. Говореше много бързо с отпаднал и монотонен глас като заглъхващо тиктакане на стенен часовник; сякаш мозъчният механизъм продължаваше да работи под напора на развиващата се агония.
— Ах, аз виждам съвсем ясно как тук се издига градът на справедливостта и щастието!… Всички работят, личен труд, задължителен и свободен. Цялата нация е едно огромно кооперативно общество, средствата за производство са общи, а произведенията са струпани в обширни централни складове. Изчислено е, че срещу еди-колко си положен полезен труд човек има право да консумира еди-колко си обществени блага. Работният час става общата единица мярка, стойността на всеки предмет се равнява на часовете за изработката му, размяната между всички производители става с помощта на трудови бонове и всичко това под ръководството на обществото, без да се правят каквито и да било удръжки освен единствения данък, средствата от който се използуват за отглеждане на децата, за издръжка на старците, за подновяване на съоръженията, за поддържане на безплатните комунални услуги… Никакви пари и следователно никакви спекулации, никакви кражби, никакви отвратителни сделки, никакви престъпления, породени от корист, няма да има бракове заради зестра, удушени стари родители заради наследство, убити пътници заради кесиите им!… Никакви враждебни класи — на работодатели и работници, на пролетарии и буржоа — и поради това никакви ограничителни закони, нито пък съдилища и въоръжени сили, които да охраняват несправедливо натрупаното богатство на едните от другите, разярени от глад!… Никакви безделници, така че и никакви собственици, охранващ се от наеми, никакви рентиери, издържащи се като проститутки, в края на краищата никакъв разкош, но и никаква мизерия!… О, нали това е идеалното равенство, висшата мъдрост — нито привилегировани, нито мизерствуващи, всеки със своя труд изгражда щастието си, основата на всеобщото човешко щастие.
Той се въодушевяваше, гласът му ставаше тих, далечен, сякаш се отдалечаваше и се губеше някъде много високо, в бъдещето, което предвещаваше.
— Ами ако навляза в подробностите… Виждате ли този лист, разделен на две, изпълнен с бележки по полетата — това е организацията на семейството, доброволният съюз, възпитанието и отглеждането на децата, поето от обществото… Обаче това съвсем не е анархия. Погледнете другата бележка: искам за всеки отрасъл на промишлеността да има дирекционен комитет, натоварен да определя производството съобразно потреблението, като установява реалните нужди… А и тук пак една организационна подробност: в градовете и в полетата ще има специални армии, армии за индустрията и армии за земеделието, които ще маневрират под ръководството на избрани от работниците шефове, подчиняващи се на правилници, одобрени при всеобщо гласуване. А тук вижте как с приблизителни изчисления съм посочил до колко часа може да бъде сведен работният ден след двадесет години. Благодарение на големия брой нови работни ръце, най-вече благодарение на машините, ще се работи само четири, може би три часа; и колко време ще има, за да се радват хората на живота! Защото те няма да живеят в казарми, а в града на свободата и радостта, в който всеки ще бъде свободен да се развлича, както си иска, ще има достатъчно време да задоволява желанията си — да се радва на любовта, на силата, на красотата и разумно да взема своя дял от неизчерпаемата природа.
И той с жест обгърна мизерната си стая, сякаш притежаваше света. Сред голите стени, между които бе живял, сред тази неизпитваща нужди нищета, в която умираше, с братска ръка правеше подялба на земните блага. Всеобщото щастие, всичко онова, което е хубаво и на което не бе се наслаждавал, той по равно разпределяше, като знаеше, че никога не ще използува това. Беше ускорил смъртта си заради този сетен дар на страдащото човечество. Но ръцете му започнаха неуверено да опипват изпълнените с бележки листове, а очите му, които вече не виждаха нищо, заслепени от смъртта, сякаш се бяха втренчили в безкрайното съвършенство отвъд живота и възторженият им блясък озаряваше цялото му лице.
— Ах, какви нови дейности, цялото човечество работи, ръцете на всички живи хора подобряват света!… Няма вече пущинаци, няма вече блата, няма вече необработени земи. Проливите са запълнени, планинските прегради изчезват, пустините се превръщат в плодородни долини, напоявани с бликащи навред води. Няма вече нищо неосъществимо, предишните големи мероприятия сега изглеждат толкова скромни и детински, че предизвикват снизходителна усмивка. На земята най-сетне може да се живее… И напълно развилият се, израснал и удовлетворил всичките си желания човек е вече истински господар. Училищата и учебните работилници са широко отворени, детето свободно избира своята професия, която се определя според способностите му. Годините са минали вече и подборът е направен благодарение на строги проверки. Не става дума вече да се осигурят средства за образование, а да се извлече полза от това образование. По този начин всеки е поставен на своето място, използува се напълно неговата способност, което осигурява правилното разпределение на задълженията в обществените служби съобразно самите изисквания на природата. Всеки за всички според силата си… Ах, какъв жизнен и радостен град, идеален град на здравословен човешки труд, в който не съществува старият предразсъдък срещу ръчния труд, в който велик поет може да бъде дърводелец, а железар — голям учен. Ах, ах, какъв щастлив град, тържествуващ град, към който хората се стремят от толкова време, град, който с блясък се очертава там… там, в щастието, в ослепителното слънце…
Очите му гаснеха, последните му думи заглъхваха, неясни като лека въздишка, и главата му клюмна, като по устните му остана възторжената усмивка. Беше мъртъв.
Развълнувана от състрадание и нежност, госпожа Каролин го гледаше, когато почувствува, че зад нея се развихря буря. Беше Буш, връщаше се без лекар, задъхан и изтерзан от мъка; Мешен вървеше по петите му и обясняваше защо още не била направила билковия чай — водата се разляла. Но той забеляза брат си, своето малко дете, както го наричаше, легнал по гръб, неподвижен, с отворена уста и изцъклени очи; той разбра и изрева като заклано животно. Спусна се веднага към тялото и го вдигна с двете си големи ръце, сякаш за да му вдъхне живот. Този страшно алчен за злати човек, който би убил всекиго за десет су и толкова отдавна пиратствуваше в мръсния Париж, сега виеше от ужасно страдание. Неговото малко дете, господи! Нали той го приспиваше и го галеше като майка! Нямаше вече да го има неговото малко дете! И изпаднал в бесен пристъп на отчаяние, той насъбра разхвърляните по леглото книжа, разкъса ги и ги смачка, сякаш искаше да унищожи този предизвикващ неговата ревност глупав труд, който бе погубил брат му.
Госпожа Каролин почувствува, че сърцето й се разтапя. Нещастникът! Тя изпитваше голямо състрадание
